Историята на една бежанка по пътя й към спасението


Историята на една бежанка по пътя й към спасението
Бежанци от Дуганхисар. Снимка: Архив тв СКАТ
25 Март 2020, Сряда


Разказ на нейната внучка

Автор: Добрина Петрова

Бащата на баба Кирана (по линия на моята майка)  – Митре Стаматов Аркумарев на 31 г. от с. Дуганхисар, е бил деец в революционната организация  от района през 1912-1913 г. с войводите Арнаудов и Вълчо Андонов и е един от най-решителните  четници на Маджаровата чета при оттегляне на множеството към Арда. През пълноводната река пренася десетки деца на другия бряг.

Заедно с Русевата чета охраняват народа при преселването им от Тракия. Сражават се с турските войници, който са подкарали в плен множество жени и моми. Четниците успяват да  спасят пленените и да ги препратят в други групи. 

Баба Кирана, тогава на 4 г., с майка й Стоя на 26 г. – на ръце с двумесечната й сестра Мария, с баба й на 55 г., и  с още три жени:  едната с малко дете, другата на 25 г. – бременна , третата – Катеринка Грозева  Грозданова, всички побягват, защото  на около час, преди да достигнат Арда, турски войници започват усилена стрелба срещу голямата им бежанска група. Много са убитите от куршумите и хората се разбягват. В бъркотията братът на баба Кирана, Стамат на 6 г., остава при чичо си Груди Стаматов.

Бягайки в гората, групичката на баба е спряна от млад турски войник, който говори чисто български. „Първом за пари ни претърси – разказва Стоя (майката на баба Кирана,  при срещата с проф. д-р Л. Милетич, останала по чудо жива свидетелка на гаврата и жестокостта на башибозука). Турчинът прибра парите, каквото намери. Аз имах пари в джоба, дадох му ги в ръката и докато претърсваше другите, хвърлих в гората  осем алтъна. Кирана отпратих настрани и търкулнах малкото ми дете.
(Митре търси семейството си. След няколко дни намира двумесечното си дете умряло и вижда труповете на другите простреляни, не намира жена си Стоя и момичето си Кирана).

Като ни взе парите, турчинът каза на майка ми: „Бабо, вас ще убия, ще ви наредя на хоро”. Нареди ни една след друга, само момичето Катеринка на 16 г. я отдели настрана (в неизвестност е, или е отвлечена, или е убита) и каза: „Тая ще я взема, а вас ще убия”.

Застана отзад, гръмна два пъти и усетих, че  ме удари първом в плешката, сетне в опашката. Като паднах, само чувах какво става, но не можех да стана. Кирана все вика: „Стани, майо, защо лежиш!  Стани, да найдеш татка!”.

Майка  ми умря и другите жени бяха умрели, а на тая детето й в ръките. Третия ден дойдоха турци и си казаха на български: „Язък за детето, ще стане българско”, „Да го вземем” – рече другият. Взеха ли го, премазаха ли го, не чух.

На петия ден дойдоха български войници и доктор, хванах се за едно дръвче, изправих се колкото да седна, да ме видят. Нашите войници ме намериха, занесоха ме на ръце до Ходжикьой. След 4 дена с кола до Харманли, а от там в Пловдив, в българската болница. Стоях, лекуваха ме 50 дни. Стрико ми, Груди, дойде и ме взе. Момиченцето ми не го открихме” – разказва майката на баба Кирана.
 
Добри хора събират намерените осиротели деца. Сред тях е и баба Кирана, в ръце й вързопчето с нейни дрешки. От Червения кръст с децата, возени на  волска кола, тръгват от село на село, ако някой си познае детето, да си го вземе или ако има желаещи да ги осиновят.

Колата минава и през с. Лешниково, общ. Харманли. Младо семейство Димитър и Тона Тодеви няколко години си нямат деца и си харесали баба Кирана. След страшните преживявания, тя седяла тъжна накрая на колата. Взели я, била като онемяла. Стресирана, не може да каже името си. Дали й името Марийка (Случайно или не, така се казва двумесечната й сестричка Мария, която остава в гората.).

Полагали синовни грижи, заобичали я. След няколко години в семейството им се ражда момче Тодьо, след него дъщеря Кера. Баба ми Марийка се сдобила с брат и сестриче. 

По пътя на Червения кръст, с много търсене и питане, след осем години с  надежда да я открият, Митре и Стоя идват в селото на баба Марийка. Отиват в къщата им, искат да ги приемат да пренощуват. Като разкрили пред добрите хора, защо са дошли, те ги питат: „Как можем да знаем, че вие сте истинските родители?”. Тогава майка й Стоя, казала, че Кирана на гърба имала белег и разказала  с какви дрехи е била и какво имало във вързопчето.

Втората майка донесла запазеното вързопче с дрехите. Всичко е вярно. Предоставили възможността на баба Марийка да каже при кого иска да живее. Трудно й било, но в тази къща била свикнала, добре се чувствала и останала в с. Лешниково.  След това често са се виждали с истинските родители.

Баба Марийка създала семейство с дядо Вълко Йорданов от същото село. Родили им се дъщеря Яна – моята майка, син Петър и син Димитър. Земният път на баба Марийка свърши през 1991 г. Поклон!


В категории: Новини , История

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки