Последният защитник на Беломорието


Последният защитник на Беломорието
13 Март 2020, Петък


Документално-исторически очерк

Автор: Йото Йотов

След преврата на 9 септември 1944 г. новата комунистическа власт не дава заповед за изтеглянето на българските войски от Беломорието цял месец и Съветският съюз смята да включи региона в следвоенните граници на България. Районът незабавно е посетен от съветски разузнавателни части.

Но Великобритания и САЩ, които вече броят Гърция в своята сфера на влияние, заявяват при подписването на примирие с нашата страна, че държат на едно задължително условие и то е опразването от българските войски на Беломорска Тракия в 15-дневен срок.

Несъгласни с решението, комунистите са принудени да го приемат, защото България не разполага с козове да запази територията, без да притежава международен договор, с какъвто германците през 1941 г. не я сдобиват.

От този факт през 1944 г. се възползват западните съюзници, като в добавка на България не се признава правото на съвоюваща страна. Беломорието между Места и Марица си остава за Гърция, влязла вече в западния лагер.

За пореден път българските интереси и въжделения за излаз на беломорския бряг са поругани. На този бряг за 4 години от българските войници са излети тонове бетон и са изградени солидни темели на беломорската отбрана, с която неминуемо щеше да се сблъска гордостта на Британия – нейният флот в Средиземноморието.

В крайна сметка това не се случва – дипломацията им поднася Беломорска Тракия на тепсия.
Но до последно българите държат своя бряг в готовност да го защитават като наша южна граница така, както някога при Шаркьой и Дойран.

Бреговата артилерийска система има огневи средства, докарани от френската линия „Мажино“, гръцката „Метаксас“ и голямокалибрени германски оръдия. В бреговите батареи са инсталирани площадки за оръдията, позволяващи кръгова отбрана. Още през 1943 г. в участъка на дивизията са построени 200 съпротивителни гнезда, 14 железобетонни скривалища, 31 галерии, 17 железобетонни бункера, 6 командно-наблюдателни пункта, 36 железобетонни противоброневи баражи, 13 галерии за прислугата на артилерията и 15 моста. Личният състав на двата артилерийски полка достига 150 офицери и 1715 сержанти и матроси.

Батареите на двата полка при Дедеагач и Кавала са с огнева мощ 150-170-220 мм и могат да водят огън с далекобойност 20-22 км срещу неприятелските кораби, появили се навътре в морето.

Блъгарските артилерийски офицери са изучили опита и тактиката за водене на ефективна противодесантна отбрана. Бреговата ни артилерия е била готова да обстрелва и потопява неприятелски бойни и транспортни кораби в открито море, да отбива с огън неприятелските десантни кораби и лодки и при десант да обстрелва излизащите на брега противникови части.

За подготовката се провеждат дневни и нощни учебни стрелби. При една такава нощна учебна стрелба през пролетта на 1942 г. с 220-милиметрови оръдия край Дедеагач по подвижна мишена, влачена от моторна лодка със скорост 30 км/ч на разстояние 20 км от брега, след засичането от наблюдателния пункт мишената е потопена още с първите залпове.

Суровата воинска орис на бреговата артилерия е известна от памтивека – тя никога не отстъпва, закотвена на брега, който е длъжна да брани. Но когато в сражение се налага брегът да бъде напуснат, последният оцелял командир или матрос привежда в изпълнение заповедта за взривяване на бойната позиция. На врага си нашата брегова артилерия никога не оставя дарове. И за такъв фатален финал тя също е подготвена отрано.

И ето – дошло е примирието. Непобедени в сражение, воините от беломорската отбрана трябва да последват в отстъплението към България полковете на 16-та пехотна дивизия. Те са задължени да изоставят брега заедно с бетонираните в него оръдия, единствено по силата на клаузите на сключеното примирие. Последни и обезоръжени!

И тогава се налага да приемат бой за собствената си защита – не от английски десант, нито от германци. Нападнати са внезапно, подло, с изненада, в гръб! Окуражени от приближаването на англичаните и търсещи реванш за потушеното през 1941 г. Драмско въстание на разбитата гръцка армия, с неистова омраза срещу всичко българско, крайни гръцки националисти атакуват нашите брегови позиции край Кавала, нападайки потеглящата в поход за дома колона на аргилерийското отделение с командир майор Асен Мисканов.

Генерал-майор Иван Коев – началник на канцеларията в Министерството на войната и на Регенството (1944 г.) свидетелства:

„В хода на септемврийските събития продължава масовото изтегляне на българските войски от пределите на Беломорска Тракия... Водят се ожесточени сражения с изостанали германски формирования или техни местни поддръжници.


Високият боен дух, беззаветната храброст и готовност за саможертва пред олтара на Отечеството и сега са характерен белег на българския воин и неговата армия. Дават се десетки жертви от личния състав на армията и от цивилното население.

Такъв е случаят и с 4-то позиционно гаубично отделение към Бреговия артилерийски полк в Кавала. На 13 септември 1944 г. то води сражение с гръцки националисти, при което се създава опасност и за живота на цивилното българско население.

Командирът на отделението майор Асен Георгиев Мисканов взима в този миг светкавично решение. Той се самовзривява заедно с цялата огнева оръдейна позиция и с това спасява живота на своите бойни другари и на цивилното гражданство.

Този безпримерен подвиг на един доблестен български офицер остава завинаги в златните страници на нашата военна история, като на дело показва високия морал и войнишка доблест на офицер“.

Случилото се е отразено в заповед № 73 от 20 септември, от която личи, че спрямо българите има извършено предателство, използвано от гърците. Известен за този факт, командирът на артилерийския полк в Кавала е продиктувал дословно: „Майор Мисканов, за да запази подчинените си от жертви и българското цивилно население от избиване от гръцките националисти – фашисти, се саможертва... като със смъртта си е запазил чистото име на българския офицер“.

И това не са казионни фрази. Още в този граничен момент, вече знаейки, че в България са дошли на власт комунистите, гръцките националисти изливат своята пословична омраза в дискриминация и малтретиране на местните българи, в безчинства, разстрели и хвърляне в затвори.

Само броени години по-късно, през времето на гражданската война в Гърция, обезбългаряването е пълно, защото е изтребена по-голямата част от малкото останали в Беломорието българи.

За подвига на Асен Мисканов е говорено малко. Поне аз не знаех нищо. Но откривайки неговите наследници и прочитайки малкото съхранени семейни документи, си позволявам да го  извадя от анонимността на изтеклото време и да обрисувам неговата нелека човешка съдба, довела го до оня, останал само негов миг в барутния арсенал до южното море. Тогава – през 1944 г., в последния му път го изпраща цяла София. Пред праха му се прекланя България, научила тогава историята му.



Кой е Асен Мисканов

Той идва на бял свят на 23 септември 1895 г. в София, в семейство, в което куражът и чувството за дълг се предават по наследство. Запазен е родов спомен, разказан ми от Румяна Мисканова, който доказва това.

1878 г. Освободителката Русия е надвиснала над София за превземане без бой. Турците бягат, но искат да оставят зад гърба си град пепелище. Никъде не се вижда нито един българин. Докато консулите Позитано и Леге  правят постъпки до пашата управител да спре командите за подпалване на конака, затвора, складовете и града пред идещите руски колони, една млада българка с невероятен кураж се промъква в изоставената без охрана софийска тъмница. Нейната ръка дърпа резетата на затворническите килии, с което спасява от готвения палеж над 300 човека, запрени от властта.

Тяхната освободителка се казва Куна Георгиева. Това е жената, която след време дава живот на Асен Мисканов – неговата родна майка. Асен приема за свое жизнено поприще военната професия. Завършва военното училище в разгара на сраженията през Първата световна война, когато с Височайша заповед № 34 от 16 август 1917 г. е произведен в чин подпоручик и е зачислен на кадрова военна служба в 1-ви Софийски тежък артилерийски полк. Той продължава да расте в звание и длъжност в 14-ти, 4-ти и 7-ми артилерийски полкове. През 1929 г. е женитбата му с Еленка Харалампиева, която го дарява с три дъщери.

За известно време е началник на складове в Държавната военна фабрика, за да се завърне отново на служба в артилерията и да загине геройски на бойната позиция.

По повод героичната му гибел е издадена Царска заповед № 136 от 14 септември 1944 г., с която той е повишен посмъртно в чин полковник със старшинство от 3 октомври 1942 г.

Дълбоката почит и признателност към загиналия при изпълнението на на служебния си дълг офицер проличава и от Наредба № 56 от 7 октомври 1944 г. на коменданта на столицата. С нея се определя в погребението на героя да участват: едно конно артилерийско отделение от 4-ти дивизионен артилерийски полк, при пълно число началстващи лица и двама младши офицери за носене на ордените на загиналия; офицери от Щаба на войската, Школата за запасни офицери и представители офицери от всички воински части и учреждения. Ритуалът по опелото се извършва от гарнизонния свещеник и столичния военен оркестър.

Впоследствие, на 20 ноември 1946 г. министърът на войната чрез своя началник на канцеларията генерал-майор Иван Коев поднася на семейството, на съпругата му Елена Мисканова и на трите му дъщери: Светла, Василка и Румяна, почетен адрес по повод свидната жертва – техен съпруг и баща, сложила своя живот за Родината.

Зад тази кратка служебна справка от битието на офицера Мисканов остава открита една – и обикновена, и необикновена – трудна житейска и воинска съдба, наложена му от буреносната епоха, в която е живял той и българското офицерство от неговата генерация. Епоха, в която на всеки се е налагало да прави своя избор, да взема трудни решения, да избира своя позиция и да носи отговорност за делата си.

Светлина върху непознатия за нас образ на Мисканов хвърля един ръкопис – едно откровение на Анна Заимова, съпруга на ген. Владимир Заимов, което потвърждава, че в своя жизнен поход Мисканов винаги е бил достоен офицер, човек на дълга и честта, какъвто остава до края си.

Той е бил личен познат и другар по служба, верен съмишленик и приятел с бъдещия ген. Владимир Заимов, Крум Лекарски и други видни офицери. Освен с безукорната си служба на артилерийски командир, с тях го сближава и отличната му подготовка на воин кавалерист. И още нещо – привързаността му към републиканските идеи, изповядвани от Военния съюз на българското офицерство, която след преврата от 19 май 1934 г., извършен от частите на армията, му донася тежки премеждия в личен план и нанася удар по кариерата му.

Но Мисканов, тогава още капитан, поема риска на избора си по убеждение, обричайки на несгоди семейството и обичните си невръстни момичета. Както и много други офицери републиканци, през 1935-1936 г. начело с ген. Заимов, той преминава през съдебен процес, по време на който се държи смело, атакува отправените му обвинения и открито подчертава републиканските си идеи.

Уволнен от армията, той излежава присъда и на два пъти след затвора е интерниран.

„Майор Мисканов взимаше живо участие в периода на борбата против фашисткото и царско управление и протув окупаторите германци. Той идваше често в дома на ген. Владимир Вазов във връзка със съвещания на офицерите, които ставаха тайно в различни квартири...“ –  свидетелства съпругата на генерала.

Призован да се върне в артилерията, Мисканов получава назначение в състава на Беломорската брегова охрана, в Брегови артилерийски полк в Кавала.

Само 10 дни преди да навърши 49 години загива при изпълнение на служебния си дълг. За извънмерната си воинска заслуга посмъртно е възстановен от запасен в кадрови офицер със звание полковник.

Петнадесет години по-късно идва закъснялото признание на народната власт – той е записан за вечни времена сред героите на България с дадено му от Народното събрание генералско звание, оставайки последният защитник на Беломорието...


В категории: История , Добри Вести , Войни за освобождение

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки