Смъртта попречи на Стефан Дичев да завърши романа си за Александър Велики


Смъртта попречи на Стефан Дичев да завърши романа си за Александър Велики
10 Януари 2020, Петък


На 9 януари се навършиха 100 години от рождението на автора на „Пътят към София", „Демонът на империята" и  „Рали"

Автор: Борислав Гърдев

На 9 януари се навършиха 100 години от рождението на един от най-обичаните и популярни български писатели – Стефан Дичев.

Роден и израсъл в старопрестолния град, той завършва гимназия във Велико Търново през 1938 г., след което следва строително инженерство в Чехия. През 1943 г. завършва право в Софийския университет.

Известно време се увлича от политикономически науки, след което се отдава на писателска и редакторска дейност.

Дичев е директор и един от създателите на поредицата „Световна класика” в издателство „Народна култура”, а от 1962 до 1990 г. е основател и главен редактор на много известното младежко списание „Космос”.

Още с първия си исторически роман – дилогия „За свободата” (1954 – 1956) печели известност и се утвърждава във фалангата на най-изтъкнатите творци на българската историческа проза.

Стефан Дичев съзнателно се насочва към звездните мигове на националното ни възраждане и към неговите герои, бягайки от пошлостта и скудоумието на съвременността,  лансирайки примери на безкористна саможертва и неподправено – искрен патриотизъм, така необходими на младите хора у нас.

Творческото му развитие следва еволюцията на българската историческа проза от 50-те – 90-те години на миналия век. В него много ясно се откроява смяната на оптиката – от илюстративно-приключенско четиво към философско-екзистенциалното преосмисляне на историческите събития.

Още в „За свободата” Дичев експериментира с модела на романа епопея, съчетавайки особеностите на историко-документалната хроника с полифонично-плуралистичната визия на повествованието. Така в хода на разказа писателят експонира няколко гледни точки, като на собствената си оценка запазва координиращо – обобщаваща функция.

Белетристът постига определен успех в майсторското панорамно отразяване на епохата и проникновено пресъздадените образи на водещите исторически фигури като Раковски, Левски, Ботев, Христо Иванов – Големия, Найден Геров, Иванчо Хаджипенчович и други.

В следващите си романи и повести, подобно на Емилиян Станев, писателят свива обема на интерпретираните факти и събития, създавайки кондензирани, но увлекателно написани творби, в които фикцията и художествената инвенция абсорбират реалните действащи лица и участието им в историческия процес, като интересът на художника е насочен към вътрешния свят, мислите и чувствата на героите, към личната им участ.

Борбите за национално освобождение се претворяват със средствата на приключението, екзотичния разказ и екшъна, при което чувствително нараства тежестта на комиксовия елемент, натоварен с допълнителен драматичен патос – „Рали”(1960), „Пътят към София”(1962), „Младостта на Раковски”(1962), „Ескадронът”(1968), „Крепости”(1974), „Съдбоносната мисия”(1978), „Среща на силите”(1978).

Увлечението му по героико-приключенската естетика закономерно довежда до експеримента с „Неуловимият”(1976), новелистичен вариант на 4 от епизодите на  известната тв серия „Демонът на империята”(1971), в която Левски като романтичен разбойник раздава правосъдие и подлудява султановата полиция н цяла Румелия.

Днес е избледнял споменът за този сериал, но през 1971 г. фриволно-атрактивното представяне на образа на Апостола предизвика обществени дебати, накърнили чувствително имиджа на твореца Стефан Дичев.

Може би  сериалът на Вили Цанков идва закономерно и като коректив за писателя. Увлечението по приключенската фабула минава на заден план, откроява  се насочването на Стефан Дичев към психологическо-драматичния роман, към усложнената сюжетна структура, към увереното разкриване на персонажите в условията на екстремно-трагични колизии и стълкновения.

Първата успешна стъпка в тази насока  е романът „В лабиринта”(1977), а категоричното завоевание се оказва „Подземията на Сен Жан д`Акр”(1988).

Стефан Дичев опитва силите си в очерковата повест – „Първа българска легия”(1960), в драматургията – „Отвъд отчаянието”(1978) и „Суровото време”(1981, за тв театър), както и в киносценаристиката –„Демонът на империята”(1971), „Рали”(1978) и „Пътят към София”(1978),  дело на Вили Цанков и Николай Мащенко, като през 1982 г. с подчертан пиетет и доста сполучливо Владислав Икономов екранизира приключенския му роман за Цариградската конференция „Среща на силите”.

И когато всички смятаха, че писателят (ако и да има преводи на английски, немски, руски, испански, полски, чешки, словашки и други езици) се е изчерпил и че няма какво повече да предложи  на читателите и специалистите, дойде най-голямата изненада и заслуженият му триумф – трилогията „Завоевателят на миражите” (1993 – 1994), излязла в цялостен вид през 1999 г., плод на над 20-годишен упорит, къртовски труд.

За Александър Македонски – тема мечта и блян, са писали и други български прозаици – сещам се веднага за „Александър Македонски”(1944) на Яна Язова, чийто роман писателят добре познава, но трактоваката на Стефан Дичев е най-зряла, най-ярка и концептуално безупречно осъществена.

Проучил основно всичко важни изследвания и източници, свързани с живота на Александър Велики, осъществил експедиция по стъпките на великите му завоевания, с учудващ ентусиазъм и майсторски овладян професионализъм, характерен за големия творец, Стефан Дичев претворява със замах и мотивиран критицизъм епохата на създаване на Александровата империя. В нея бляновете му за обединение на античния свят се осъществяват „с огън имеч”, а добрите намерения и желания за социална хармония и разбирателство между народите, водят до утвърждаване на диктатура, първообраз на тоталитарните държави на Ленин, Мусолини,  Хитлер, Сталин  и Мао.

В това се крие евристичната сила на романовата поредица, а сложно и драматично изградения образ на „завоевателя на миражите” Александър Македонски  остава сред най-ценните и репрезентативни достижения на българската историческа проза.

Уви, Стефан Дичев не довърши амбициозния си замисъл до успешен финал. При работата по третия том той почина на 27 януари 1996 г.

Ценейки и уважавайки неговото творчество, аз написах подробен портрет, посветен на неговата 75-годишнина. Той излезе във великотърновския вестник „Борба” и се оказа, че е четен от именития ни писател. Установихме с него писмовна кореспонденция. Към втория том на „Завоевателят на миражите” той написа кратко посвещение: „На г-н Борислав Гърдев – с благодарност, приятелски спомен от автора, февруари 95 г.”

Дичев учтиво ме покани да го посетя в софийския му дом. Аз обещах  и смятайки, че времето е на моя страна, отложих ходенето си до столицата за февруари 1996 г. След като научих за ненадейната му кончина, се почувствах ограбен от съдбата.


В категории: Новини

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки