Недостоверната и наивна клевета срещу Хайтов – време е за часа на истината


Недостоверната и наивна клевета срещу Хайтов – време е за часа на истината
14 Септември 2019, Събота


Писателят никога и никъде не е обявявал, че е написал роман за Васил Левски 

Автор: Борис Цветанов

Колос на глинени крака е ширещата вече повече от три десетилетия клевета срещу един от стълбовете на съвременната българска литература Николай Хайтов.

Странно е поведението на някои т.нар. медии, които не само дават простор, но и се включват като хор към Арията на клеветата, подета от иначе лесно уязвими в наивните си измислици – Петър Величков и особено някой си Юлий Йорданов, представящ се за краевед, който пък провеждал творчески маратон из цяла България, за да запознава многострадалния български читател с „почти криминалната история” на кражбата от Николай Хайтов на ръкописа на романа „Левски”, написан от „писателката от световна величина Яна Язова”. За колорит те добавят и неприкрити намеци за убийство на писателката чрез удушаване с колана на халата й, а за по-сигурно и с добавяне на отрова.

Разбира се, никой не прилага никакви документи, тъй като всесилната ДС иззела всички материали по следствието…

Главният коз на П.В. и Ю.Й. е обявяването от Хайтов в предаването „Всяка неделя“, че е написал роман за Левски. В някои малотиражни съмнителни сайтове дори се допълва, че уточнил, че това било „романът на живота му”.

Естествено, и двамата си служат с общи приказки, докато ние представяме документиран разговора:

В това трето предаване на култовото „Събеседник по желание” не Хайтов, а Кеворкян отваря дума за – забележете: книга за Левски. Ако П.В. и Ю.Й. не са наясно каква е разликата между  книга и роман, наемам се да им я обясня. Смятам, че за нашия образован читател това е излишно. И така:

Кеворк Кеворкян: Говорите за история, та се сетих за книгата ви за Левски. Кога ще я видим най-сетне?
Николай Хатов: За Левски? Може би след 3-4 години ще стане…
Кеворк Кеворкян: Работите ли над нея?
Николай Хайтов: Работя. Събирам материали и изобщо се старая да я направя. Но писането е финалът, основното е събирането на материалите...

Интервюто е публикувано в сборника  „Събеседник по желание”, том първи, на издателство „Народна младеж” от 1981 г.



Къде Хайтов е казал, че е написал роман за Левски, къде е казал, че това било романът на живота му?!

Петър Величков твърди многократно „този разговор не съм го измислил” – нека го документира. Ние направихме това…

Некоректни журналисти от некомпетентност или недобросъвестност във въпроси в интервюта, които Величков охотно дава наляво и надясно, сами насочват отговора:  „Във „Всяка неделя” Кеворк Кеворкян коментираше, че пише роман за Левски” – пита иначе способният и качествен журналист Иван Бакалов.

За да подсилят тази клевета (според правото – всяко недоказано обвинение се тълкува като клевета, б.а.) Петър Величков многократно обяснява, а Юлий Йорданов приглася, че известният библиофил и рицар на книгата Тодор Боров му бил казал, че видял през 1984 г. в пловдивското издателството „Христо Г.Данов” депозиран  р о м а н а  на Хайтов за Левски. Нито Величков, нито Йорданов документират някъде тия си приказки.

Тодор Боров е почтен човек, не може да говори наизуст. Тук с положителност става дума за изопачаване негови думи. Ако е казал нещо в този смисъл, то е било за наистина депозираната през 1984 г. и излязла през 1985 г. книга на Хайтов „Последните мигове и гробът на Левски”. Величков твърди, че след години бил проверявал в архива на издателството, но романът бил „изтеглен от архива и всичко около него – документи, рецензии изчезнали…”

Величков включва и друг известен писател и общественик в „доказателствата” си – Георги Томалевски. Той пък бил заявил във вестник „Пулс”, че бил виждал ръкописа на романа „Левски” на Яна Язова и щял да разобличи всеки, който се опита да го издаде от свое  име. Така и не става ясно  къде  Томалевски е прочел,  че Хайтов щял да издава роман за Левски.

В хора се включва и някоя си Румяна Томалевска, представяща се за племенница на Томалевски, която отдавна желаела да се каже нещо по въпроса, но се бояла да не я убият (?!), а това било, че Хайтов взаимствал от Георги Томалевски, за да напише култовата си творба „Капитан Петко войвода” .

Томалевска дори си измисля среща на знаменития си роднина с Хайтов. Последният бил дори предлагал на Томалевски голяма сума пари, за да си мълчи за кражбата от негова страна, но Томалевски отвърнал: „Не искам да ме купуваш, а колегиално да напишеш, че си ползвал моя книга”.

Разбира се отново само се пише, никой не потвърждава документирано думите си. Фактите обаче са красноречиви – повестта си „Капитан Петко войвода” Томалевски отпечатва в книгата си с две повести „Мраморна чешма” издадена през 1976 г., а още през 1974 г. излиза книгата на Николай Хайтов „Капитан Петко войвода” , при това т р е т о  и з д а н и е!

В своите писания Юлий Йорданов също не пропуска да подчертае плагиатстване от Хайтов от „авторът, който пръв написал книга за капитан Петко войвода”. Безогледен в измислени от него срещи и разговори с покойници в сайта Факел.бг, той пише за споделени от посочения вече почтен писател Тодор Боров откровения по случая с романа  „Левски”

Многострадалният читател би трябвало да е впечатлен от откровенията на Боров към Йорданов, нещо като чинно приятелство, въпреки близо половинвековната разлика в годините на двамата. Та Тодор Боров разказвал (прочие Йорданов внимателно не уточнява, че култовият библиофил разговарял лично и с него, но това се внушава) как Яна Язова предала ръкописа на романа си за „Левски” в издателство „Народна култура ”, как приложила рецензии за него от прочелите го Димитър Талев и Георги Томалевски,  как тутакси директорът на издателството Пелин Велков, щастлив до немай къде, веднага й предложил да сключи договор с нея и да дойде след няколко дни (в петък!) да получи „чувствителен аванс от 4000 лева”.

Я да помислим – Йорданов не уточнява за какви 4000 лева става дума. Все пак това е 1960 г.! Средномесечната заплата по това време, според сайта „труд и право. бг” тогава е около 800 лева. Така че за никакъв „чувствителен аванс” не става дума, намекът е 4000 лева да се приеме за онова време след паричната реформа от 1962 г., но който разбрал, разбрал…

Всеки среднограмотен читател обаче знае и друго – в социалистическо време имаше хонорарни таблици, по които се изплащаха възнагражденията на авторите и 4000 лева обикновено е пълният хонорар за роман, а не аванс.

При това нямаше практика даваш роман, вземаш парите и бягаш. Приемаше се ръкописа, даваше се на вътрешен рецензент, чакаше се одобрение, чак тогава се даваше аванс 50 процента по определената по таблицата сума и другите след излизането на романа.

Тъй като това не му стига на Йорданов, той пуска в ход друга широкотирожирана от него и от други писачи измислица, на която е бедна дори фантазията на Джордж Оруел.

На другия ден след голямото щастие на Язова от изживяно в издателството „Народна култура”, се обаждат на писателката от вестник „Работническо дело”. И искат от нея да напише стихотворение по случай годишнината от смъртта на вожда и учителя на българския народ Георги Димитров.

Държаща се едва ли не като дисидентка, Язова отговаря, че отдавана не пише стихове, че не е опитна в политически въпроси. От официоза обаче настояват да си помисли. Тя продължава с молбата „не ме насилвайте, не съм поет от тоя род” и т.н. След един ден отново настояват (прочее в тиражирането на тая простотия в някои сайтове може да намерите, и че ставало дума за стихотворение в памет на Сталин (?!), тя повтаря  „не съм в състояние”, след което следва многозначителното „тогава ще си носите последствията”.

Ще продължим „епопеята”, но трябва да уточним нещо – намекът тук е, че „Работническо дело” е носител на всичко ортодоксално, свързано с осъдения като престъпен режим преди Десети ноември. Истината обаче е друга.

Във времето, за което става дума, в литературния отдел на официоза работят само съвестни хора, показали почтеността си  и нито един от тях не би могъл да води подобен разговор с Яна Язова. Това са Свобода Бъчварова, Васил Акьов, Барух Шамлиев, Владо Найденов… Тази измислица е посегателство и към паметта на всички тях!

И ето продължението на историята в стил „Фермата” или „1984” – явява се Яна Язова в уговорения ден в издателството да си получи „чувствителния аванс”, но Пелин Велков я посреща с думите „Явиха се други обстоятелства”, влиза в ход и култовият израз „някои съображения” и студеният душ: „засега издаването на вашия роман се отлага”.

Такава обвързаност между институции като издателство главно за художествена литература и официоза на ЦК на Партията при ония средства за комуникация не би могъл да измисли и знаменитият Оруел.

Но според Йорданов самият Тодор Боров уточнява: „Това аз знам от живата Яна Язова, докато беше жива”.

Тавтологията е на съвестта на писателя Йорданов.

Сега да видим как в самото описание „Стъпки във взаимоотношенията на ломчаните проф. Тодор Боров и Яна Язова” в посочения сайт факел.бг влиза в отрицание на писаното.

Той цитира едно писмо на писателката, писано до Боров във връзка с подготвяния от него том с произведения на Александър Балабанов, в който значителен принос има Яна Язова. Нас ни интересува обаче в случая друго – писмото явно е писано в края на 1973 г. след излизането на том първи на произведенията на Балабанов. След като изрежда благодарностите си, писателката уточнява: „интересно е че ние, без да сме се виждали  и споделяли планове”...

Внимавай, читателю – „не сме се виждали и споделяли” – няколко месеца след написването на тия редове Яна Язова е вече приключила земния си живот. Та кога откровено е споделяла историята на романа си „Левски” с Боров?!

Има още нещо – по малотиражки и сайтове се ронят крокодилски сълзи за низвергнатата от режима писателка, която дори според Уикипедия била „обречена на изолация и принудително мълчание в продължение на три десетилетия”, че това било „несправедлив жребий”. До ден днешен няма нито едно доказателство за репресивно отношение към Яна Язова. За обратното обаче има.

В онова нейно писмо до Тодор Боров, за което вече стана дума, писателката пише: „В рецензията за моите три книги „Примери” (това явно е трилогията, известна в  наше време като „Балкани”, б.а.) от Левски до Шипка, изготвена по поръчка на  Писателския съюз, главният рецензент господин Димитър Талев е установил моя непосилен труд литературно да документирам епохата на Възраждането”.

Читателю, прочети пак: по поръчение на Писателския съюз. И тъй като три книги, замислени като трилогия „Примери”, не се пишат днес за утре, можем само да предполагаме, че е имало поръчение не без благословията на председателите на СБП – било на Христо Радевски (1949 – 1958 г.), било на Георги Караславов (1958 – 1962 г.).

Ако внимателно се анализира живота на Яна Язова след Девети септември, изводът неминуемо ще бъде, че самата тя съзнателно се е изолирала от писателска дейност и просто лъжа е тиражираното от Йорданов, че „нямало кой да се застъпи за нея и да и върне щастливата дотогава съдба в нормалното русло”.

Несъстоятелно е и твърдението на не особено придирчивата  към всичко от нея написано Петя Александрова, която в сайта „Блиц” реве как Яна „до края на живота й я хулят, обиждат и накрая я убиват”. И понеже това й е малко, допълва: „досието й, пълно с доноси против нея и материали по убийството й и разграбване на имуществото й,  не е намерено и до сега”.

Я ми виж окото – плава ли корабче?

Яна Язова дори не е била обект на садистичната милиция. Видно е от бизхитросното описание на един от най-колоритните и честни хора, които познавах – Владимир Свинтила:

„Яна Язова се носеше насреща ни с високите си токове, дълги бедра, все така хубава с дамската си шапчица от тридесетте години, голяма дързост в онова време, в което софиянки ходеха забрадени като селянки. Комунистите не можеха да търпят елегантните жени, пращаха ги в концлагерите за битово разложение. Яна се бореше не само за своето достойнство на дама, но и за достойнството на всички софийски интелектуалки”.

Макар и всичко, на което се спряхме до сега, да звучи достатъчно недостоверно и наивно, както вече споменахме, то не бе достатъчно за клеветниците и особено в интервюта на Петър Величков четем как и понеже, защото обаче се подготвяло излизането на романа на Яна Язова с името на Николай Хайтов, благодарение на непосилния му труд  на тогава млад журналист от вестник „АБВ” били издирени, намерени и разчетени черновите на романа и текста възстановен.

В редакцията на един от най-добрите седмичници от ония  години с главен редактор Филип Панайотов се обсъждал въпроса кое е по-добре- да се изчака – крадецът да издаде романа и тогава да бъде разобличен или да започнат да излизат откъси във вестника, защото така ще бъде спасено авторството на Язова. Демек Хайтов ще се уплаши и ще изтегли анонсирания в издателството роман (което явно съществува само в съзнанието на Петър Величков).

Което и станало. И започнали били едни атаки на Хайтов срещу Петър Величков, от което последният си вади заключението: „Ако не беше откраднал ръкописите, поведението му щеше да е друго”.

А сега нека се подготвим за една сърцераздирателна история, която Величков с голяма охота разказва, а журналисти в непрестижни издания и сайтове с охота тиражират.

„Веднага след излизането на откъсите – разказва пред кого ли не Величков,  –  ми се обадиха от пропуски и ми казаха, че ме търсят от Държавна сигурност. Взеха ме двама гардероби и ме натикаха  в една кола и ме закараха в Партийния дом. Бях много уплашен. Озовах се в кабинета на Тодор Живков. Той беше седнал и каза: „Романът на Язова ще излезе, но Хайтов няма да го закачате. Той няма да те закача и ти няма да го закачаш! Излязох като гръмнат. Вода шуртеше от мене. Едва не хванах диабет”.

Жив да го оплачеш този млад, иначе смел автор!


В тия скудоумици веднага се чувства задължен да се включи и краеведът Юлий Йорданов, който, за да придаде повече колорит на казаното по-горе, допълва, че имало маса, на която Тодор Живков поканил господин Величков и на която „имало кафета, пасти, сладки”  и описва, че Тодор Живков канел журналиста да хапне, но гърлото на  последния било свито. Мъка, мъкаааа!

Можем да продължим, но омерзението около всичко описано вече смятам за достатъчно. Въпреки че има още много нелепости, като например това как някоя си Александрина Роканова описва в измислено интервю със сина на Хайтов Александър в е-вестник, че Николай Хайтов бил изрязал с ножица за шаяк парче плът от тялото на мъртвата Язова, че завещал го бил на сина си скулптор да го вгради в паметник на писателката...

Чест прави на електронното издание, че дава място и на самия Александър Хайтов да опровергае това с най-точните думи: „Ако зад тая дивотия не стои Петър Величков, то ще е някой малоумник. Не съм давал такова интервю”. 

Прочее скулпторът наистина извайва паметник на писателката, но не по заръка на баща си, а по предложение на Софийската община.

Накрая ще се спрем само на двама почтени души, които защитават честта и достойнството на българската журналистика – изключителния изследовател на българската журналистика Филип Панайотов, както и нецепещата басма никому Люба Кулезич, направила според Величков „антифилм за Яна Язова” .

Филип Панайотов, който е много наясно с цялата история, предхождаща клеветите, все пак Петър Величков е работил в незабравимия „АБВ”, отсича: „Няма никакви доказателства, че Николай Хайтов е откраднал беловата на романа „Левски” .
 
Люба Кулезич, която не обича покаяния, откровеничи пред „24 часа”: „Бях силно повлияна от лансираната версия, че Яна Язова е убита от Държавна сигурност, а Николай Хайтов е похитил ръкописите й!” Но в процеса на работата над филма, тя стига до безпогрешния извод за нечистоплътността на слуховете и ще нарече клеветата скромно „булевардна версия”.

Като оставяме читателя сам да си направи изводите от нахвърляните щрихи на колоса с глинени крака, ние само му задаваме два въпроса: Та толкова последствен автор ли бе Николай Хайтов, че да не може при добро желание сам да напише роман за Васил Левски, та ще краде ръкопис и при това ще участва в организирано от Държавна сигурност убийство?! А и на кого през 1974 г. е било потребно подобно деяние?


В категории: Новини , Разследвания

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки