„Фончо”, както фамилиарно го наричат почти всички, предвижда смъртта на Катя Попова
Автор: Огнян Стамболиев
Имах щастието да срещна Трифон Силяновски през 1979 г. в благоевградската Камерна опера, където бях за кратко драматург, а той – пианист и диригент. Беше наистина удивителна енциклопедична личност, сякаш дошла от епохата на Ренесанса, а не от прагматичния и технизиран ХХ век – пианист, композитор, диригент, философ, теолог, естетик, медиевист, изкуствовед, музиковед – теоретик и критик, преподавател по няколко дисциплини, преводач и дори... астролог.
При това владееше старогръцки, латински, немски, френски, руски, италиански, а може би още езици, които използваше при подготовката на своите оригинални изследвания, публикации и книги, оставяйки ни близо 80 ръкописа с изследвания в областта на естетиката, философията, теологията, историята на изкуствата и музикалната интерпретация...
Трифон е издънка на видния крушевски род Силяновски. Прадядо му е строил главната църква в някога българския град Крушево. Баща му – професор Димитър Силяновски (1892 – 1971) е бил сред най-големите български юристи до 1944 г., специализирал в Германия и Австрия, автор на учебници и създател на школа в българското гражданско право, декан на Юридическия факултет към СУ, дългогодишен активен член и председател на Македонския научен институт. От същия знаменит род са и генералите Георги Силяновски и Васил Силяновски.
В дома на проф. Силяновски чести гости са знаменитости като Йордан Йовков, Николай Лилиев, Симеон Радев, Елин Пелин, Панчо Владигеров, Веселин Стоянов, Николай Лилиев, Александър Балабанов и други наши духовни първенци от периода между двете войни, време на разцвет на българската култура.
Трифон Силяновски израства сред тази необикновена атмосфера, като още от малък учи пиано и чужди езици, а като гимназист латински и орган. След като завършва класическа гимназия, от 1941 до 1943 г. следва история на изкуствата и стилистика при проф. Ханс Зеделмайер (1896 – 1984) във Виена. Там е приет и в Консерваторията, където учи при Вилхелм Кемпф, един от великите пианисти на ХХ век. Същевременно изнася рецитали като пианист в Скопие и Будапеща.
По време на войната, както повечето български студенти, той се завръща в София, където се дипломира едновременно в три специалности: в Софийския университет – право, в Музикалната академия – композиция при проф. Панчо Владигеров и пиано при проф. Димитър Ненов. А проф. Стоян Брашованов го подготвя за свой асистент по история на музиката и музикална естетика, но „задържането за справка“ му след преврата от 9 септември 1944 г. осуетява тези блестящи планове.
През 1949 г. по време на репетиция в зала „България”, където му предстои концерт, влиза развълнуван „другар”, за да съобщи печалната вест за смъртта на „вожда и учителя” Георги Димитров. Никой не реагира. Единствен Трифон Силяновски, се обръща към тройния портрет в дъното на сцената, събрал образите на Ленин, Димитров и Сталин, и весело възкликва: „Първите двама си отидоха, кога ли ще си иде и третият?“.
На следващата сутрин е поканен за „справка” и веднага е арестуван. Доносът е дело на негов завистлив колега, заел мястото му за специализация в Москва, станал после професор по пиано. И така 26-годишният Силяновски бива окован и откаран с конски вагон в лагер.
Цели три години изкарва той в ада на комунистическите концлагери Куциян, Богданов дол и Белене. Подлагат го на зверски издевателства, като дори е бил принуждаван да си изкопае сам гроба, а на два пъти му е бил инсцениран разстрел...
Той рядко говореше за това, в тесен кръг, но мъката му беше голяма. Това бе белязало съдбата и живота му.
Помня, че в един наш разговор сподели следното: „Когато бях малко момче, моята майка беше доста строга и ме възпитаваше много строго. Всеки ден ме караше да се мия гол до кръста със студена вода, дори през зимата. Това, за щастие, ме закали. В лагерите, особено в Белене, когато студът бе направо сибирски, непоносим, аз не измръзвах така, както повечето затворници. Доста от тях умираха не само от болестите и глада, но и от студа през зимата. А милиционерите просто изхвърляха труповете им без да ги погребат, хвърляха ги за храна на свинете...”
След като през 1952 г. излиза от този ад, за което му помага влиятелният Панчо Владигеров, за него вече няма нормално бъдеще и кариера. Клеймото „враг на народа” си остава чак до 1989 г.
Силяновски работи като гробар, свири по заведения, дава частни уроци по пиано и чужди езици. Но волята му живот и за творчество е несломима. Както и вярата му в истината, за която е готов на всичко.
Той започва да композира, да пише трудове по музикална история и естетика, да се занимава с историята и изкуството на Средновековието, с медиевистика. През 50-те и 60-те години създава своите: Първа симфония, Вариации по тема ВАСН, Първи концерт за струнен оркестър, 5 песни за сопран и пиано (лява ръка), по стихове на Рилке и вълнуващата католическа меса „Missa Ordinaria”.
През 1958 г. една щастлива среща с гостуващия у нас Дмитрий Шостакович, на когото бива представен, благодарение на неговия благороден приятел, големият наш диригент Добрин Петков, неочаквано променя, макар и до известна степен, статута му на „вражески елемент”.
Шостакович оценява високо неговата Втора симфония и го препоръчва пред Съюза на българските композитори като голям и обещаващ талант. И през 1959 г. тогавашните властници великодушно му разрешават да работи като пианист-корепетитор в Софийската опера. Той е вече относително свободен, макар и следен непрекъснато от омразната ДС.
Зная, че в края на 60-те години на миналия век Силяновски започва да се занимава активно с астрология и твърде скоро славата му на добър астролог, предвиждащ събития и съдби, се разнася из столицата и страната. „Фончо”, както фамилиарно го наричаха почти всички, макар да превъзхождаше по талант, култура и морал много хора дори от неговия кръг, предвиди например смъртта на Катя Попова. Просто я предупреди да не пътува до Братислава, където имаше гастрол с този полет, който по-късно се оказа фатален за нея. Но тя не го послуша.
Предупреди за подобна опасност – смърт при самолетна катастрофа и главния диригент Асен Найденов. За щастие, той се вслуша в предупреждението му и остана жив...
През 1972 г. в Операта решиха да честват юбилея му. На тържеството той върна ордена. В резултат беше изгонен от работа и от столицата и принудително изселен в Родопите, в Смолян.
За щастие, през 1973 г. за него се сети тогава младият и пълен с идеи режисьор Пламен Карталов. Той го покани за пианист и диригент на Камерната опера в Благоевград и двамата заедно реализираха редица интересни постановки, повечето премиери за България. Там той работи до 1982 г., след което отдаде силите и знанията си на Пловдивската музикална академия.
След преврата от 1989 г. го избраха за професор в Софийската музикална академия, където ръководеше майсторски класове по пиано. В последните си творчески години, преди да почине на 19 май 2005 г., Силяновски създаде редица творби за симфоничен оркестър, за хор, много камерни и солови пиеси, песни за глас и пиано и имаше късмета да се радва на успех и признание.
