Жителите на казанлъшкото село Ръжена някога били известни като майстори на хубавите и здрави рогозки, наричани в миналото хасъри. Покрай славата обаче, този занаят им донесъл и неочаквани неволи. И по-точно – докарал в населеното място... маларията.
Иначе здравословното състояние на ръженци било отлично. А селото е разположено в планински район, сдиплено в северните поли на Средна гора, където екзотичната болест принципно не вирее. Да се чудиш и маеш как е стигнала дотам. Но, както винаги, крушка си има опашка.
За да набавят суровина за рогозките, които тъкали, ръженци масово ходели в Бургаския край, където, както свидетелства вестник „Казанлъшка искра“ в броя си от декември 1925 г., събирали сас (саз).
Под това име е позната тръстиката, наричана още камъш, която в изобилие се въди и днес край бургаските езера. Саз е и турското наименование на папура (от там идва и името на река Сазлийка например, б.а.), но едва ли в случая се има предвид това блатно растение.
Както е известно от историята, в началото на миналото столетие маларията намира почва в нашата страна, като в Бургас и околностите му тя е била широко разпространена заради обширните водни площи, благоприятстващи развитието на маларийния комар.
Малко се знае, че в България по онова време дори е приет специален Закон за борба с маларията, а през 1928 г. тъкмо в Бургас е построен противомаларичен институт (днес в сградата се помещава белодробната болница в морския град, б.а.).
Въпреки взетите мерки, през 40-те години на ХХ век болестта добива епидемични размери и от нея умират около 200 000 българи. Тогава се пристъпва към заплащане за убити комари – по 2 лева за 10 комарени трупа; по 25 лева за 100 и по 350 лева за 1000 комара, които се предавали на санитарните власти увити в лигнин и памук, натъпкани в цигарени кутии.
Но през 20-те години на миналия век все още маларията била разпространена само в няколко района, така че появата й в Казанлъшко е била твърде необичайна.
Апропо, в историята на село Ръжена има още един интересен момент. По онова време то наброявало 300 къщи, от които 240 били български, а 60 – турски (днес има около 1200 жители). По времето на Балканската и Първата световна война 16 турци от населеното място загиват, защитавайки нашето отечество. Техните имена обаче не биват изписани върху паметника на героите в селото, тъй като на него имало кръст, „та да не се накърни тяхното религиозно честолюбие“, изтъква дописка във в. „Казанлъшка искра“.
Види се, че широко прокламираната днес европеска толерантност не ни е била чужда още в стари времена... Добре поне, че от маларията сме се отървали!
