И до днес не са ясни мотивите, поради които е застрелян брутално насред София един от най-талантливите ръководители на българската армия
Автор: Борислав Гърдев
На 10 октомври 1938 г. около 15 часа на тротоара пред Министерството на правосъдието, на десет метра от улица „Бенковски“, в сърцето на столицата, е застрелян ген. Йордан Пеев.
Килърът е 33 годишен мъж, облечен в тъмносиви дрехи. След като убива генерала с шест куршума, той прави неуспешен опит за самоубийство, прострелвайки се в дясното слепоочие.
За разлика от други известни и нашумели покушения, това е качествено различно и ново. Убит е началникът на Генералния щаб на армията, което се възприема от голяма част от обществото като покушение в сърцето на родната войска.
Жертвата не е случаен човек, а един от най-способните и обичани офицери, доверено лице на царя. И вероятно затова мисълта за ненавременната му смърт е така болезнена, особено след настъпилото затишие на показните разстрели до началото на 30-те години на миналия век и преди кървавата вакханалия от 1941 – 1945 г.
Йордан Пеев се ражда на 28 януари 1884 г. в Тулча във видно семейство. Баща му, Тодор Пеев, е търговец и общественик, а баба му Неда е първата българска учителка в Северна Добруджа.
Малкият Йордан остава отрано сирак, поради което се преселва в Шумен при вуйчо си Атанас Краев, дългогодишен депутат и подпредседател на Народното събрание.
Завършва гимназия и започва работа като учител в село Априлово, Поповско. Бързо печели любовта и уважението на местните селяни, успявайки да ги убеди да съберат 180 000 лева за построяването на великолепна читалищна сграда.
Работата му дава своите плодове, но Йордан е призован да постъпи в Школата за запасни офицери в Княжево. Там се проявява като отговорен и дисциплиниран воин, а през 1907 г. при открилата се възможност желаещите школници да постъпят в специалния курс на Военното училище, той се амбицира да го завърши.
Показва отличен успех и като първенец на випуск 1908 г. получава назначение като подпоручик в Седми пехотен полк, след което е преместен в Първи пехотен полк в София. След блестящо издържан конкурсен изпит продължава образованието си в Николаевската военна академия в Санкт Петербург, която завършва през 1914 г.
По време на Балканската война Пеев е командир на Първи пехотен софийски полк и се проявява с героизма си в битката при Селиолу. В Първата световна война е дружинен командир в 43-и пехотен полк, а от 6 декември 1917 г. е началник на оперативния сектор в щаба на действащата армия в Кюстендил.
Той е сред малкото висши офицери, запазили хладнокръвие и останали на поста си в страшните септемврийски дни на 1918 г., когато разбунтувалите се войнишки маси опустошават Главната квартира на армията и дори го раняват в канцеларията му.
След войната Пеев е преподавател във Военното училище, командир на полк и дивизия, инспектор на военните учебни заведения, главен редактор на „Военен журнал“, „Български войн“ и „Съвременна пехота“.
По-нататъшното му изкачване във военната йерархия включва поста му на помощник – началник на Генералния щаб – от 23 април 1936 г. След като става генерал – майор на 1 януари 1936 г., на 9 януари 1937 г. е вече началник на Генералния щаб на българската армия. Висококвалифициран офицер и командир, работещ неуморно, на плещите на Пеев се стоварва грижата за войската.
С името на Йордан Пеев се свързват мащабните маневри в Поповско – 26 септември – 3 октомври 1937 г. и Пловдивско –29 септември – 1 октомври 1938 г., проведени веднага след отпадането на военните клаузи, касаещи България, съгласно сключеното на 31 юли 1938 г. Солунско съглашение.
На 2 октомври 1938 г. в присъствието на цар Борис, ген. Пеев и военния министър ген. Теодосий Даскалов започва разбор на пловдивските военни маневри, а само осем дни по-късно Пеев е убит.
Смъртта на началник- щаба на армията е отразен в целия ни печат. Най-лаконичен е вестник „Мир“, който на 11 октомври 1938 г. отбелязва, че генералът не е имал врагове. Най-обстоятелствен пък е естествено вестник „Зора“.
На 11 октомври 1938 г. инцидентът до правосъдното министерство е възстановен с впечатляваща точност. Ген. Пеев, заедно с директора на Географския институт майор Димитър Стоянов, се движат към военното министерство.След като пресичат улица „Бенковски“, към тях се приближава 33 годишен мъж, облечен в тъмносиви дрехи. В последния момент преди изстрелите, между стрелеца и жертвите му случайно застава жена. Налага се престъпникът да я отстрани, след което измъква револвера от десния джоб на сакото си и започва да стреля.
Първите куршуми са насочени към майор Стоянов, след което е нацелен и генералът. Двамата падат на земята и след като шефът на генщаба е повален, нападателят продължава да стреля в него.
Убеден , че генералът е мъртъв, убиецът насочва пистолета към дясното си слепоочие и впечатлението на очевидците е, че и той загива. Малко по-късно, в първия осигурен автомобил за болница „Руски червен кръст“, е натоварен майор Стоянов, а във вторият – генералът, даващ слаби признаци на живот.
По пътя към клиниката на доктор Димитраков умира майор Стоянов.Издъхва и генерал Пеев. Аутопсията на трупа на ген. Пеев извършва доцентът при Съдебно- медицинския институт доктор Иван Москов. Той установява, че Пеев е засегнат от шест куршума с различен калибър - 9 пи 7, 65 мм. Пет куршума са дадени отзад, откъм гърба и само един е пронизал коремната област. Патроните са засегнали сърцето, далака, белия дроб и левия бъбрек, като три от шестте куршума са смъртоносни.
На 12 октомври се установява, че двата револвера на убиеца са от система „Парабелум“. Първият атентаторът захвърля между труповете на Стоянов и Пеев, а вторият, с по-големия калибър, пада близо до зида на правосъдното министерство и недалеко от дясната ръка на злодея.
На 15 октомври става ясно, че четири дни по-рано, независимо от относително доброто му състояние, на престъпника е направена черепна трепанация, осъществена от доктор Недков, началник на хирургическото отделение във Военна болница. След интервенцията обаче състоянието на убиеца се влошава и в 15,30 часа на 11 октомври той умира – от куршум е пробита дясната теменна област и са нанесени поражения на подлежащата част на мозъка.
Насилникът дава общо десет изстрела – от първия револвер са изстреляни шест куршума, като два остават неупотребени, а от втория – 7,65 мм са изгърмени четири патрона, като са останали неизползвани пет.
Успоредно с подготвеното пищно погребение в присъствието на царя на 12 октомври и предприетите от правителството на Кьосеиванов репресивни мерки срещу опозиционни дейци от „Звено“, БЗНС „Пладне“ и функционери – протогеровисти от ВМРО, е снета самоличността на атентатора.
Убиецът е Стоилко Васев Киров, роден на 17 август 1905 г. в кюстендилско село Търновлак с първоначално образование. Той работи през 1926 г .като стражар в кюстендилското околийско управление, но е уволнен поради самоволно напускане на поста. Това не му пречи през юли 1927 г.да постъпи в Шесто софийски полицейски участък, откъдето по негово желание е изпратен да следва курсовете на Полицейската школа.
След шест месеца е отново уволнен за неизпълнение на заповед, за некоректно държание и за деморализация на стражата. Завръща се в родното си село, където е известен с прозвището Звярът.
След като влиза в конфликт с Димитър Гогев и Никола Гьорев, който е кмет на Търновлак, ядосан, пристига в София, купува си два пистолета с 55 патрона и на 24 септември 1928 г. на селския сбор застрелва Гогев с шест куршума, а кметът ранява с два.
За жестокото си деяние Киров е осъден на доживотен строг тъмничен затвор, пратен е в Сливенския затвор, където го настига и вестта за помилването му, вследствие раждането на престолонаследника Симеон Сакскобругготски на 16 юни 1937 г.
Пресата определя Киров като „декласиран тип“, преживял „пълно морално падение“.
Очакванията за политически мотиви за убийството – поне официално, не се оправдават. На следствените власти оказва влияние напрегнатата международна обстановка, след Мюнхенската спогодба от 30 септември 1938 г. и желанието да се запази вътрешното спокойствие в страната.
Много ревностен търсач на истината за смъртта на генерала се явява Тодор Кожухаров. На 21 октомври 1938 г. той пише скръбно във вестник „Слово“ –„Убийството на един генерал, като нашият заслужил покойник, е удар срещу държавата. Ето това е, което ни смущава.“
Твърдението, че убиецът застрелва генерала, за да се прослави, обслужва тогавашното тревожно време, но не е изцяло достоверно. И затова се контраатакува с аргумента, че дворецът има пръст в това пъклено дело, както е убеден ген. Славчо Трънски в телевизионната си пиеса от 1977 г.“Годежна вечеря,“ или че ВМРО , макар и в нелегалност, премахва офицера с помощта на един лумпен, за да не се отвлича ревизионистичната правителствена политика и спрямо Северна Добруджа, а да се съсредоточи само върху Южна Добруджа и , Македония и Беломорието.
Това са и официалните български териториални претенции, удовлетворени от Германия на 7 септември 1940 и 19 април 1941 г.
Разгарът на Втората световна война и последвалите катаклизми у нас погребват образа и делото на генерал Йордан Пеев.
С този тест отдаваме дължимото на един от най-талантливите ръководители на българската армия.
