На 10 август 1923 г. чрез сливането на Народния сговор със Съюза на демокрацията се създава Демократическият сговор.
Фактически лидер на новата политическа партия при управлението на Първия сговористки режим – от юни 1923 г. до януари 1926 г. – е проф. Александър Цанков, който през този период е министър-председател на България. След това – от януари 1926 г. до юни 1931 г. – на преден план в ръководството на Сговора излиза Андрей Ляпчев, премиер на Второто сговористко правителство.
Когато то пада власт, връх в партията вземат центробежните сили, като през май 1932 г. тя се разделя на две самостоятелни формации с едно и също име: Демократически сговор. Начело на едната застава проф. Александър Цанков, а на другата – Андрей Ляпчев.
По своя социален състав и политически си облик Сговора е твърде разнороден. Отначало в него участват народняци, прогресивни либерали, демократи, радикали и т. нар. „чисти сговористи“ от организацията Народен сговор. Макар че „чистите сговористи“ са най-малобройни, поради ръководното си положение в партията те й придават своя облик.
Демократическият сговор се оказва твърде нетрайно политическо обединение. Още в началото на съществуването му в него започват ожесточени борби, имащи чисто котериен характер, т.е. стремеж за вземане на по-големи облаги от държавната власт.
След потушаването на септемврийските бунтове през есента на 1923 г., когато е премахната опасността от завземането на управлението в страната от най-голямата опозиционна сила след Деветоюнския преврат – комунистическата партия, центробежните сили в Сговора се активизират.
През пролетта на 1924 г. от него се отцепват част от радикалите, начело със Стоян Костурков и част от демократите с Александър Малинов и Никола Мушанов, които се обособяват в самостоятелни политически партии – Радикалдемократическа и Демократическа.
През есента на същата година от партията излизат двама от ръководните дейци на бившата Обединена народнопрогресивна партия.
Засилва се и борбите в лагера на „чистите сговористи“. Част от тях, които до правителствената промяна от януари 1926 г. поддържат проф. Александър Цанков, след това минават в лагера на новия министър-председател Андрей Ляпчев.
В следващите няколко години борбите между фракциите на Цанков-сговористи, Буров-обединисти и Ляпчев-демократи не спират нито за миг. Обикновенно Атанас Буров и Андрей Ляпчев водят обща борба срещу проф. Александър Цанков и не го допускат отново да застане начело на партията и правителството.
Налице са обаче и общи действия на сговористи и обединисти срещу демократите. Такъв е случаят, когато те си поставят за цел свалянето на военния министър Иван Вълков от заемания от него пост, който след януари 1926 г. твърдо застава зад водача на демократите Андерй Ляпчев. Макар че акцията има успешен край, сговористите и обединистите не успяват да изтикат от водещото място демократите на Ляпчев както в управлението на страната, така и в ръководството на партията.
След като през юни 1931 г. Демократическият сговор е отстранен от власт, обединистите начело с Атанас Буров застават твърдо зад демократите на Андрей Ляпчев. Това положение се запазва и след настъпилото през май 1932 г. разцепление на Сговора.
В началото на 1933 г. част от привържениците на проф. Цанков в лицето на бившите деветоюнски министри Христо Калфов и о.з. ген. Иван Русков и др. го напускат. С останалите свои последователи бившият деветоюнски премиер преобразува своето крило от Демократически сговор в нова политическа формация, наречена Народно социално движение.
Съществуването на Демократическия сговор в различните му разновидности окончателно е прекратено след Деветнадесетомайския преврат от 1934 г. Тогава правителството на Кимон Георгиев със специална Наредба-закон забранява всички политически партии в България.
