Ето кои представители на животинския свят най-често са герои в приказките и народните вярвания
Автор: Дина Харизанова
Във фолклора, митологията и приказките от цял свят се срещат представители на всички животински видове. Нека видим кои животни най-често се срещат като герои в българската обредност, приказно и фолклорно наследство.
Едно от най-предпочитаните като герои на приказки животно е мечката. Според народните вярвания тя предпазва от болести и се смята за символ на плодородие и майчина грижа.
Стара легенда разказва, че мечката е произлязла от момиче, чиято майка починала. Бащата се оженил повторно, но мащехата се оказала зла жена. Всеки ден тя карала девойчето да ходи на реката с чувал вълна и да я пере, докато побелее. Но колкото и усилия да полагало то – от сутрин до вечер, никога не успявало да избели вълната. През цялото това време то отправяло молитви към Господ, докато един ден той му отговорил. Казал на момичето да наметне вълната върху гърба си като козина и го превърнал в мечка.
Затова мечката ходи на два крака и често помага на хора, загубили се в гората.
Съгласно поверията, ако се изгори косъм от меча козина и с него се прикади човек, разболял се след силна уплаха, той непременно ще оздравее. Вярвало се също, че да те гази мечка също има лечебно въздействие.
Не случайно в българския приказен фолклор тя я наречена гальовно Баба Меца. Мецаната е много уважавана заради лечителските й способности и затова не се убива при лов, с изключение, разбира се, на стръвниците, които нападат животни и хора.
За разлика от нея, лисицата, която също е главен герой в много приказки, е символ на хитрост и измамничество. Затова и хората казват „хитър като лисица”, т. е. лукав човек, на когото не бива да се доверяваш.
Вездесъщата Кума Лиса мами наред всички животни, преструва се на умряла, краде, надвива с хитрост дори човека. Въпреки че е отмъстително и коварно животно, смята се, че понякога носи късмет.
Според някои поверия, ако лисица пресече пътя на човек, той ще успее в работата, която е тръгнал да върши. Особено, ако отива в съда като обвиняем. В тези случаи срещата с хитрушата му гарантира, че ще бъде оправдан.
Макар и по-рядко срещан като приказен герой, не по-малко символика носи и най-красивото планинско животно у нас – еленът. Някога той бил на особена почит сред българите. Считало се, че той е посредник между горния и долния свят. Легенди разказват, че еленът е приятел на митичните горски създания.
За селяните царственото животно е неприкосновено. Когато излизали напролет, за да пасат стадата си, овчарите често виждали стада кошути, предвождани от елен. Без страх горските животни се смесвали с овцете и пасяли заедно, дори кучетата не се опитвали да ги прогонят. Твърди се, че еленът отива само в тази кошара, в която хората са добри и не се докосват до нищо чуждо.
Вярва се, че появата на елен предпазва хора и животни от лошите горски духове. В къща, в която има рога от елен, не влизат лоши сили. Малка частица от рог, поставена във вода, лекува. Някога широко разпространена била практиката да се изработват кръстове от еленски рога. С тях хората се предпазвали от болести и всякакви злини.
Животните, които имали най-голямо значение в помъника на българина, били на особена почит. Воловете например били наричали „ангели” – на тях път не се пресича, става им се на крака. Дори вълк не ги напада, когато са впрегнати.
В народните представи кучето пък е слуга на Бога. Смята се, че е създадено да гони дявола. Легендите разказват, че то е ухапало Лукавия за крака и той окуцял. Кучета, родени в събота („съботници”), са недосегаеми за зли сили и пазят дома при епидемия, особено при чума.
Конят е свещено животно за прабългарите. Тяхното знаме е било конска опашка. В мирно време е било забранено той да се язди.
Във фолклора той нежно е наричан „конче звездочело”, „коня-вихрогоня”, „кобилки лекогривки”. Дори и чумата не е посягала на човек, който е качен на кон. От него са бягали змейове и самодиви. Вярва се, че да се сънува кон е добро предзнаменование.
Котката обаче е смятана за зло и отмъстително животно. Приема се, че вампирите се явяват в образа именно на котка. Срещата с черна писана е лоша поличба, а нейната поява в сънища се тълкува като знак за болест.
Старите притчи разказват, че когато умирал стопанинът на къщата, кучето плачело за него, докато котката се радвала. Така се обяснява пословичната вражда между двете животни.
Мишката се възприема за „нечисто” животно, което е във връзка с отвъдния свят. В мишки се превръщат вампирите, демоните и вещиците. Ако мишка пресече пътя на човек, това предвещава нещастие.
Вълкът също е смятан за нечиста сила. От друга страна обаче е възприеман като най-големия враг на вампирите. Често във фолклора е изобразяван куц и еднокрак.
Ако сънуваш вълк, това се тълкува като предстоящо зло. Вълча козина, зъби или кости се използват при направата на амулети. При уплах пък се яде сърце от вълк.
В българските народни вярвания заекът е демонично животно — върху гърба му язди дяволът. Ако заек пресече пътя на човек, то той трябва да се върне обратно или, ако работата му е неотложна, трябва да удари коляното си с бял камък и тогава да продължи, защото иначе го чакат беди. Хванатият див заек се хвърля вързан в тръни, за да се набоде дяволът и да умре.
На бременна жена не се разрешава да яде заешко месо, за да не се роди детето й̀ с т. нар. заешка уста.
Едновременно мразена и почитана, змията е ключов образ с дълбоко митологично значение за
българската традиционна култура. От една страна, влечугото се смята за изконен враг на човека и
често е отъждествявано със самия дявол.
В редица гòвори съществува табу върху назоваването на змията – вярва се, че ако чуе името си, тя ще се появи, затова се нарича с евфемистични названия като дявол, злина или звяр.
Зловещата символика на змията се проявява и в представата, че тя свива гнездо в костите на мъртъвците и пие очите им. Както показват църковните стенописи, едни от най-ужасните мъки на грешните души в ада са причинени от змии.
Разказват се и страшни истории за черни крилати змии, които идвали от пъкъла, за да пакостят на хората и добитъка. Ако пък влечугото остане невидяно от човешки очи повече от 40 години, то се превръща в змей.
Змейовете, ламята и халата са основни персонажи в много български народни приказки, предания и легенди.
Народните вярвания за животните избледняват и отпадат от митичния светоглед на българина още в края на ХІХ в., но обредните практики, свързани с тях, се запазват до много по-късно – чак до средата на ХХ век.
