Неговата дейност се явява свързващо звено между възрожденската епоха и следосвобожденска България
Автор: Атанас Коев
На 22 юни се навършват 155 г. от рождението на Иван Шишманов – виден български учен от времето непосредствено след освобождението на България от турско робство, както и през първите 50 години на младата ни държава. Той е литературен критик, фолклорист и етнограф. Същевременно е политик от Народнолибералната (Стамболовистка) партия, държавник, обществен деец и дипломат, положил основите на редица културни институции у нас, а на някои от тях е и ръководител в първите години от създаването им.
Родното място на този знаменит българин е Свищов, откъдето той започва земния си път на 22 юни 1862 г. в семейството на учителя, публициста и търговеца Димитър Шишманов. По предложение на унгарския учен Феликс Каниц, пребиваващ по това време у нас, малкият Иван, едва 14-годишен е изпратен да учи в Педагогическото училище във Виена. След като го завършва се завръща в родния си град и става учител в местното класно училище.
През 1884 година е изпратен с държавна стипендия да следва философия, като последователно учи в Йена, Женева и Лайпциг, защитавайки докторат през 1888 г.
Когато през 1885 г. се обявява Съединението на Източна Румелия и Княжество България Иван Шишманов написва собственоръчно Апел на българските студенти в Женева, като в него е отпавен призив към всички народи да подкрепят справедливото дело на българския народ.
През есента на същата година той се завръща в Родината за да участва като доброволец в избухналата Сръбско-българска война.
Видният свищовски учен е един от основателите на Висшето училище в София (дн. Софийски университет), където през 1911 г. е избран за редовен професор, а в периода 1911-1918 г. и 1924-1928 г. е титуляр на Катедрата по сравнителна литературна история.
Същевременно той работи и като началник на отделение в Министерството на народното просвещение. На два пъти е и декан на Историко-филологиския факултет на Софийския университет (1894-1896 г. и 1901-1914 г.).
В продължение на близо четири десетелетия проф. Иван Шишманов чете лекции по редица дисциплини, сред които културна история, всеобща история на литературата, история на източните литератури, теория на народната поезия, начало и развитие на литературната история, сравнителна литературна история на италианския Ренесанс, сравнителна история на западноевропейските литератури-от Средновековито до XVIII век.
Видният свищовлия е инициатор за създаването на просветни дружества, както и на редица културни почини и законопроекти. През 1892 г. той основава и редактира „Сборник за народни умотворения, наука и книжнина“, издание което изиграва важна роля за развитието на науката ни, както и за популяризирането на българската култура в чужбина. В периода 1893-1900 г. участва и в редактирането на списание „Български преглед“.
На два пъти Иван Шишманов отхвърля отправените му предложения да стане просветен министър и едва през 1903 г. приема поста. Същевременно той поставя условието, че ще му се предостави възможност да осъществи своята културно-просветна програма.
Той е министър на народното просвещение в правителствата на генерал Рачо Петров и на Димитър Петков, като през това време прави редица нововъведения в учебното дело и създава множество културни институти като Народния театър, Етнографския музей, Българското археологическо дружество и др.
Когато правителството на Димитър Петков, под натиска на Двореца, затваря Университета, заради освиркването на княз Фердинанд от студентите при откриването на Народния театър, Шишманов в знак на протест напуска министерския пост. Заминава за Швейцария, където продължава научните си занимания, но не престава да следи живота в България. През 1909 г. се звръща в страната и са отдава отново на преподавателска работа в Университета.
През 1911 г. проф. Шишманов е избран за председател на Учредителния конгрес на Общия читалищен съюз, след което е преизбиран многократно на този пост. От 1902 г. той е действителен член на БКД-дн. БАН, като за около година е председател на Историко-филологическия клон на Академията. Същевременно е дописен член на редица чужди академии – Сръбската, Атинската, Загребската и Хелзинкската.
Професорът е член основател и пръв председател на българския ПЕН-клуб. През лятото на 1928 г. той заминава за Норвегия, за да участва в конгреса на ПЕН-клуба. По време на изпълнението на тази си мисия умира в Осло на 23 юни 1928 г., само ден след като е навършил 66 години.
Той оставя богато научно творчество, съдържащо над 400 труда. С многообразната си дейност проф. Шишманов се явява свързващо звено между възрожденската епоха и следосвобожденска България, като научните му интереси обхващат широк спектър от проблеми в областта на литературата, етнографията, фолклора и историята.
Той си спечелва име на верен приятел на българските писатели и меценат на родното изкуство. Особенно плодотворна е дружбата му с Иван Вазов, като резултат от разговорите му с него е недовършената и посмъртно излязла книга „Иван Вазов, спомени и документи“.
Проф. Шишманов полага университетското ни образование върху модерна методологична база и поставя на научна основа редица хуманитерни дисциплини, а като изследовател и литературен критик дава своя значим принос за осмислянето и тълкуването на литературния процес у нас от Паисий до началото на ХХ век.
