В България е пълно със самородни Павароти, Фреди Меркюри или Лиса Стенсфийлд, дето обаче тукашната тъпа конюнктура ги била обрекла на вечно епигонство
Автор: Веселин Максимов
Аз, като един лъчезарен човек, със следващите редове ще разсея всеобщата заблуда, че известно време преди рождения си ден човек изпада в сатурнова дупка, мрази всичко и всички, плюе всекиго наред и не цъка нито един лайк на тъпите постове на приятелите си от Фейсбук.
Не е вярно, че у нас е пълен батак, не съм съгласен, че всеки гледа себе си и с никого не се съобразява. Всъщност, прочутите личности в България, са много фини души и много се срамуват.
Те пак са „себе си, с оригинална балканска душевност“, което според тях им дава право да се гаврят с пълна сила с тези, които жалко се опитват да наподобят, но винаги след като приключат своето талантливо семеизпразване в общественото пространство, скромно склоняват главица в признание, че са нищо особено в сравнение със своя идол.
По принцип е така, но умилението към тях от целокупния роден зрител идва именно от срамежливото им откровение.
Ей, например, снощи много ми се спеше, та здравословно съм пропуснал юнашкия рев на Веселин Маринов в ролята на Дейвид Ковърдейл. Прочетох възмущения от другари в интернет.
Какво сте се развикали, бре? Че той още от едно време, през ранните 80 на миналия век, в рок група „Импулс“ е искал да наподобява Ковърдейл. Даже съм го виждал по телевизията да обяснява „това беше сложна музика, арт рок, с нея шега нямаше“.
Шегата е станала после, когато е разбрал, че с арт рок не само сирене, ми и хлябът ще му бъде кът и е започнал да дудне „Каква жена, каква камбанария!“
С очите си съм виждал как в едно телевизионно предаване доайенката на мазната чалга Глория успя да изскимти „Енд ааййй олуейс лооов ююю“ от едноименното парче „Ай уил олуейс лов ю“ на Уитни Хюстън и когато водещата с протекла от левия крайчец на устата лига изписка „Уаууу! Браво“, тя скромно и с премерен срам промънка „Че аз певица ли съм или лукова глава!“
Също както Веселин Маринов, цялата й същност крещеше: „Срам ме е от туй, което правя, ма това е положението, знаете как е!“
Не съм изследвал една друга чалга, но то е от чисто чувство за погнуса. Тя се казва Софи Маринова и последно я видях на снимки в интернет, обута в токчета и облечена в лъскав розово-оранжев анцуг с огромен надпис AC/DC.
Честно, не ме заболя, аз не съм фен на AC/DC, но си представих моменталния порив за повръщане у мои приятели, които са. Пичове и мадами, споко! Вероятно въпросната иска да пее „Rock and roll ain`t noise pollution”, но вие мангалска чалга, защото това се тачи най-много у нас.
По принцип е така у нас и далеч не само в така наречения шоу бизнес и музика. Бъка от песенни шоута и певчески феномени. Всеки, който на три водки е дядо Господ в караоке бара, смята, че му се полага място под голямото слънце на славата и парите.
В България е пълно със самородни Павароти, Фреди Меркюри или Лиса Стенсфийлд. Славата им дивно се множи, когато водещи и репортери, мечтаещи да са Вероника Герен, но всъщност работят каквото и където успяват, вкупом ги наричат „българският Синатра, българската Шер, българската Бони Тейлър, българската Джанис Джоплин...”
Но ви казвам, че надежда има! Местните БГ звезди се изкълчват да наподобяват някого, но когато ги хванеш на дамар, след вдъхновеното изпълнение, си признават, че малко ги е срам. Щото, ехее, какво можеха да бъдат, но тукашната тъпа конюнктура ги е обрекла на вечно епигонство.
Чао приятно ми е! Вие бяхте с мозъчните протуберанси на българския Хауърд Стърн!
