По горчива ирония на съдбата може да се открие сходство във възгледите и в изобличителната им страст към управлението на страната
Автор: Борислав Гърдев
В богатата си журналистическа дейност Алеко Константинов се сблъсква и с личността и делото на Стефан Стамболов.
Щастливецът – като привърженик на Петко Каравелов – е принципен противник на Стамболовата политика – особено на крайните полицейски мерки, с които той се справя със своите политически противници русофили.
Самият Алеко не е грубо репресиран от режима на Стефан Стамболов, въпреки че поради отказа си като помощник-прокурор на Софийския апелативен съд да осъди редактора на вестник „Народни права” Риболовски за обида на правителството и по настояване на подпредседателя на парламента Захарий Стоянов е уволнен от работа на 26 март 1888 г.
Краят на Стамболовото управление съвпада с разцвета на творческата му дейност. През ноември 1893 г. в списание „Български преглед”, създадено от просветния министър Георги Живков, той започва печатането на знаменития си пътепис „До Чикаго и назад”, излязъл в отделна книга през март 1894 г. в огромния за времето си тираж от 2500 екземпляра, изчерпан твърде бързо.
В списание „Мисъл” през 1894 г. публикува основната част и от приключенията на знаменития бай Ганьо, излезли като книга за Великден 1895 г.
Алеко приема със задоволство падането на Стамболов от власт и покрай ангажиментите си по формиране ръководството на Демократическата партия (6 август 1894 г.) и старта на вестник „Знаме” (18 август с.г.) бърза да отмъсти на своя противник със знаменития си фейлетон „Бай Ганьо се върна от Европа”, печатан в септемврийската книжка на „Мисъл” през 1894 г.
В него с документална точност като пряк участник в събитията и с неподражаем хумор описва както трусовете около формирането на кабинета „Стоилов” (от вестник „Свободно слово”се цитира дословно известието от двореца за назначения кабинет в броя от 19 май 1894 г.), така и бързата мимикрия на котерията около бай Ганьо, която в стремежа си да остане до силните на деня пише нескопосно писмо до княз Фердинанд и до редакцията на вестник „Свободно слово”.
Помни се и днес финалният ганьовски вопъл: „На маймуни ни обърнахти, да ви земе дявол, с маскари...”, свидетелстващ за неистовите му усилия бързо да се преориентира от партията на Стамболов към тази на Васил Радославов, оказала се част от управляващата коалиция.
Противно на очакванията ни и твърденията,залегнали в учебниците, в своите фейлетони и очерци Алеко изобличава най-вече жестокия и демагогски режим на народняка Константин Стоилов и по-малко този на Стефан Стамболов.
И в този аспект фейлетонът „По изборите в Свищов”, излязъл в „Знаме” на 26 септември 1894 г., е най-суровото обвинение на безобразията, съпътствали „свободните и честни избори” за 8 ОНС, проведени на 11 септември 1894 г.
За разлика от наивника Алеко, провалил се като кандидат-депутат в Свищов, Стамболов и партията му с решение от 1 септември отказват включване в предизборната надпревара, осъществявайки първия парламентарен бойкот у нас.
През март 1895 г. Стамболов отново попада в Алековото полезрение. На 19 март той изпраща прочутата си телеграма до бившия германски канцлер Ото фон Бисмарк, поздравявайки го за неговата 80-та годишнина като „един ваш почитател и адмиратор, следил живота и делата на най-великия государствен мъж от настоящия век.”
На 25 март вестник „Свобода” публикува прословутата статия „Малко сравнение”, в която изтъква заслугите на Стефан Стамболов за развитието на България, сравнявайки го с бившия немски премиер. Целта е прозрачно ясна –падналият властелин да добие облика на нашенски Бисмарк.
Още същият ден в „Знаме” Алеко отвръща на удара с великолепния си фейлетон „Малко сравнение”, в който за сетен път подчертава, че принципна разлика в политиката между народняците и стамболовистите няма, като изобличителната му пародия е разкрита блестящо. Тя обхваща целия фейлетон, „без нито една авторска дума и чрез несравнимото умение на фейлетониста да се превъплъщава в образа на своя герой отвътре-чрез неговата реч и психика” (Стефан Елефтеров).
И сега поразява мечтата на падналия властник отново да управлява и да отмъсти на неприятелите си: „Боже милосердний! Три дена, само три дена ми дай властта в ръцете, ако не направя даррмадан цяла България, да не съм Стамболов.”
По горчива ирония на съдбата никой от двамата не помирисва властта през 1895 г., а ако сравним техни програмни текстове от същата година като Окръжното на Централното бюро на НЛП от 12 април и „Угасете свещите!” от 31 януари (в. “Знаме”), ще открием сходство във възгледите и в изобличителната им страст към управлението на страната.
На 3 юли в центъра на София Стефан Стамболов е посечен от наемни убийци и след 3 дни умира. Той е необходимата скъпа жертва за помирението на България с Русия.
Алеко не написва и ред в „Знаме” за това ужасяващо събитие, а в юлската книжка на „Мисъл” откриваме само траурните слова на Петко Каравелов, сътворени по повод кончината на П.Р. Славейков, поминал се 5 дни преди Стамболов.
Две години по-късно, на 11 май 1897 г., на връщане към Пазарджик и близо до село Радилово, срещу файтона, в който пътуват Алеко и Михаил Такев, е извършен атентат. Въоръжената засада стреля от упор и вместо Такев убива любимия писател на млада България.
Така Алеко Константинов става втората свидна жертва на режима на Константин Стоилов (с когото е „в люта борба” по думите на д-р Кръстев). Погребението му на 14 май 1897 г. и подобно на Стамболовото на 8 юли 1895 г., се превръща в манифестация срещу управляващата тирания.
А в българската литература остават завинаги два от шедьоврите, представляващи изблици на будната гражданска съвест, свързани с тези печални събития – „Няма вече Стамболова”, дело на Димитър Петков, излязъл на 7 юли във вестник „Свобода”, и особено „Пред кървавия труп на Алека” с автор д-р Кръстев, публикуван в майско-юнския брой на „Мисъл” от 1897 г.