Когато мъченичеството бе начин на живот


Когато мъченичеството бе начин на живот
10 Март 2017, Петък


Бележки за пострадали християни в Шуменско

Автор: Валя Христова

Годината е 1736-а. Започнала е война между Османската империя и Русия. Пет години преди това българите в Силистренско са се разбунтували срещу властта. В процес е ислямизация на българското население. Нарастват българските емиграционни колонии в съседни страни, особено във Влашко и Молдова. След няколко години в Света Гора хилендарският йеромонах Паисий ще започне да пише своята „История славянобългарска”.
      
На 23 април 1736 г., през Страстната седмица преди Великден, в провадийското село Кривен сред българското население се разиграла трагедия, довела до мъченическата смърт на девойка, наричана Гана, Ганчица. Нейната  история най-вероятно би потънала в забрава, ако не беше записана от Балчо Нейков, потомък на стар български род, сродник и приятел на Стефан Караджа, в книгата „Факийско предание - сбирки от народния живот за праотците ни”.

Историята на Гана

Той започнал записките си като биография на Стефан Караджа, а за нас, днешните българи, те освен извор на информация, дават отговор на въпроса: Как са оцелели дедите ни в тези така превратни за българите събития? От разказа на бабата на Стефан Караджа от 1848 г., поместен в сборника на Балчо Нейков, и народната песен за Ганчица научаваме за мъченическата смърт на девойката. Този емоционален разказ на старинен български език е приложен в края на проучването. Шуменският музикант Златан Златев, вече покойник, възстанови и записа тази песен:

„Набедили са Ганчица,
та я в темница хвърлили.
В темница, в тъмното дъно,
Лежала й Ганча, боляла
Тъкмино девет години.
В десето лето проклето,
заръча Ганча, поръча
по равненските кираджии
по кривенските чорбаджии:
Млого здраве кажете на мака
На мака и на бубаля
Да ми армагано раздадат:
Шити ми бели месли, със копринени кенари.
В понеделник ще ме обесят,
в шуменския  панаир
под Илчов баир на Кошир.”

В миналото  Кошир е  била дълга улица в източната част на града, завършваща с голям площад, ограден с множество дюкяни - място за кушии, пазар, празнични процесии и публични екзекуции. Тук са се чували гласове на чираци и търговци, рев на тълпа. Картините на Стефан Петров, наричан художника на стария Шумен, дават представа как е изглеждало това място в миналото. Галерия “Елена Карамихайлова“ в Шумен пази  негова творба, наречена „Кошир“. Днешният площад „Освобождение” е разположен на това място.

На 19 май 1746 г., на християнския празник Света Троица, показно през шумната тълпа, една българска девойка е водена към смърт. Според песента в града е имало по това време панаир, свързан може би с големия християнски празник Света Троица.

По косвени данни до края на XVIII в. в Шумен е действала църква Св. Троица в т.нар. Равна махала, в северната част на града. Това е най-старата махала на Шумен, която до XVI в. е заселена изцяло с българи (Вж. „Култови сгради на религиозни общности в Шумен през XIX в“., Димитрова, Ир.,сб. „Култова архитектура и изкуство в Североизточна България“, изд. Марин Дринов, С, 2002 г.).

До храма се е стигало по улица, известна на старите шуменци като Тричка или Троичка. В този район съществува и до днес т. нар. Пoпаз чешма. За църква и християнско гробище около нея говорят изкопните работи в района, където през 1940 г. са намерени камъни с християнски знаци и кръстове. Може там да е била погребана Ганка.

Пътят към Голгота за мъченицата Ганка тръгва от шуменския затвор и стига до бесилката под Илчов баир, на Кошир. Какво ли е преживяла тя по време на това свое последно пътуване? Може би мъка по родители и роден край, по неизживяна младост и мечти. Но пред смъртта тя имала  избор. Достатъчно било да каже: „Отричам се от Христос!” и да продължи живота си, но вече в друга вяра. Не го е направила.       

Двете съдбовни дати, споменати в разказа за Ганчица, са зависими от Великден и намират потвърждение в Пасхалните таблици (Вж. ”Пасхални таблици за датата на Възкресение  Христово от 326 до 2124 г.”, изд. МКС,1998). Според тези таблици през 1746 г. Великден е на 30 март, а св. Троица (Петдесетница) - 50 дни по-късно - на 19 май. В разказа се твърди, че денят на нейната смърт (19 май 1746 г.) съвпада с празника Света Троица.

Справката с таблиците потвърждава този факт. Пак според разказа другото важно събитие, трагедията в дома й в с. Кривен, се случва на Разпети Петък на Страстната седмица през 1736 г., който тази година съвпадал с Гергьовден. Пак според Пасхалните таблици през 1736 г. Великден е на 25 април, а Разпети Петък - на 23 април. По Юлианския календар Гергьовден е на 23 април. И тук има  съответствиe.

Даскал Кузман от Шумен                                             
 
Един като по чудо оцелял документ от тъй наречените „разбъркани времена“ в края на 18-ти век, приписка към богослужебна книга от 1787 г.,отразява последните масови потурчвания в Шуменско:

 „Дойде Кара Асан с хилядо аскери, та право в Шуменграда, изтурчи селата. Три села изтурчи, за умножение грех человечески. Лето 1787.
Даскал Кузман рече на Кара Асан: „Княз ли си, или цар, или воевода, то помисли от кого си приел тая власт!”

Та му отсекоа главата. В събота му отсекоа главата. Писа рука Сава, син Влъков.” (Из „Писахме да се знае“-приписки и летописи ,1984 ,с.114.).

Георги Тахов, публицистът обнародвал тази приписка във във в.Литературен фронт (9 януари 1975 г.), споделя: ”Две от думите  са разядени от влага, може би следа от сълзата на хрониста… При оскъдните сведения за потурчванията приписката придобива национален смисъл. Поразяващо впечатление оставя протестът на даскал Кузман, който в ония години на християнска сеч се решил да рече на Кара Aсан: ”Княз ли си, или цар, или войвода, то помисли от кого си приел тая власт!”     
                                                            
Познавачът на миналото на Шумен, Георги Джумалиев, публикува „Летопис на хаджи Велико от Шумен”, който живял през  втората половина на ХVІІІ в. В документа  пише: „В  лето 1789,октомврие:да се знай:…доди  Хасан паша  Джезаерлията (алжиреца - в превод) и стана везир и направи текето, дор са правеше -умре.”     (Д.А. - Шумен, Ф714К, оп.1, а.е.80, л.92). Вероятно  Кара Асан (Черния    Хасан) от приписката и Хасан Джезаерлията (алжиреца)от летописа е едно и също лице. Две години след „изтурчването” на селата и убийството на даскал Кузман, Кара Асан, вече везир, се връща в Шумен, започва да строи теке и умира.

В началото на Възраждането Шумен е град с многочислено турско население. Българите живеят около единствената църква ”Св. Възнесение Христово”, която успявала да запази у тях народностното им съзнание, бит, традиции. В проучванията си Джумалиев пише и за Хаджи Сава, деен човек, който в края на ХVІІІ и началото на ХІХ в. станал настоятел на църквата и защитник на българите в продължение на четвърт столетие, за което бил убит от турците. Много е възможно в младостта си Хаджи Сава да е същият Сава, син Влъков, авторa на приписката.

Като ктитор на Иверския манастир в Света Гора, образът на Хаджи Сава е изписан през 1815 г. в параклиса „Рождество на св. Йоан Кръстител“. Има надпис на български и гръцки, който на новобългарски се превежда като: „Този честен и прекрасен храм на тая стара свещена обител на честния Предтеча и Кръстите Йоана се изписа с благочестивото съдействие на манастирските настоятели и с щедрата помощ на христолюбивите Хаджи Гено, със синовете си Хаджи Райно, Зеко и Добре от Казан (Котел) и на Хаджи Сава от Шумен, с ръката на художниците, едноутробните братя Вениамин монах и Захарий йеромонах в година от Спасението 1815“ (Из „Худ.наследство на манастира Зограф“,Божков А. и Василиев А.,1981).

Свети Райко Шуменски

На 14 май 1802 г. в Шумен е пострадал и друг мъченик за християнската вяра - св. Райко Шуменски. Неговото житие  е записано от йеромонах Никифор Хиоски по сведения на очевидци. Райко работил своя златарски занаят в центъра на Шумен. Съблазнена от красотата му, съседката му туркиня  с хитрост и клевета  пожелала да се ожени за него. Под влияние на бащата на момичето съдия отсъдил: Райко или да се потурчи и да я вземе за жена, или ако не желае това, да бъде бит, докато умре. Младежът отговорил, че предпочита смъртта, отколкото да се откаже от Христос. Последвали дълги, неописуеми страдания и мъченическа смърт.

Преподобни мъченик Евтимий
     
1814 г. св. преподобен мъченик Евтимий вероятно е роден в Шумен в края на ХVІІІ в. Когато бил по работа в Букурещ, се запознал с бъдещия светец Игнатий Старозагорски. По-късно се завърнал в Шумен и по неизвестни причини приел исляма. Осъзнал прегрешението си и отишъл на Света Гора, където приел монашество и се подготвил за мъченически подвиг. През 1814 г. в турско съдилище публично проклел исляма. Бил подложен на мъчения и убит на 22 март 1814 г. Тялото му било отнесено от монаха Григорий на Атон. Мощите му били положени заедно с мощите на св. Игнатий Старозагорски в храм, посветен на двамата мъченици. (Вж. Подбрани извори за българската история- т.ІІІ, изд. Тангра, 2008 г.).

Малко известна икона в чест на тримата св. новомъченици Евтимий, Игнатий и Акакий се пази в Иверския скит. Евтимий в дясната си ръка държи върбов клон, а в лявата -мъченически кръст. Върбовото клонче е в ръката му вероятно защото мъчението му е започнало на Връбница (Цветница).

В долния край на иконата е поместен на гръцки и славянски следният надпис: „Изписаната тази св. икона бе създадена със спомоществователството на йеродякон Манасий от Габрово, който се преименувал с монашеското име Онуфрий, и загина мъченически чрез посичане с меч на неговата (св.) глава в о-в Хиос в 1818 г. на 4 януари… Доситей грешния”. В десния ъгъл на иконата има надпис с името на зографа на славянски: „ръка на монаха Доситей от Печ-Сърбская,1818 г.”.

До неотдавна все още можеше да се види някой самоук музикант как пее по сборове и панаири и продава песнопойки. Тези книжици с песни съдържаха понякога цели епоси, посветени на конкретни, отминали вече събития и хора. И днес някои народни песни пазят спомени за миналото, когато животът за християните под мюсюлманска власт сам по себе си е мъченичество, а за вярващия българин раздялата с православната вяра на дедите му е по-ужасна от смъртта.

Преди повече от 250 години поп Тодор Врачански, родолюбив книжовник и съвременник на шуменските страдалци, е записал една песен. Когато в Европа са слушали Бах и Хендел, българсkите майки пеели така:

Милое мое чедо, красни мой сину,
чесное мое рождение,
аще ме любиш, сину мои,
яко же аз тебе люблю,
Послушай мене, матеръ свою, да не убоиш се, сину мой, от мучение,
Еще  мало претърпи, да приимеши венецъ нетлени.
Не убой се от мучение, сину мои.
Се Христос невидимо предстоитъ
прииметъ светую твою душу.
Мало да постраждеши;
подобиши се бесконечно упокоение.
И тамо да царствуеш купно съсъ Христа
и да молиш Христа
ради грешную матеръ свою.

Да помълчим след тази песен - майчина молитва.

Тя се съхранява  в архива на софийската Народна библиотека (№338, л. 364-а). Превод на новобългарски: „Мило мое чедо, сине мой прекрасни, рожбо моя ненагледна, ако ме любиш, синко мой, тъй както те любя аз, то послушай мене, свойта майка: Да се не уплашиш, синко мой, от мъчението. Малко още потърпи, та да получиш венец нетленен. Не бой се от мъчението, синко мой. Ето, Христос невидимо стой наблизо да приеме твоята свята душа; Малко да пострадаш, та с вечен покой да се сподобиш, и там да царствуваш заедно с Христа и да молиш Христа за свойта грешна майка!’’

Велко комита

В двора на скита „Св. Никола“, недалеч от Троянския манастир, се намира гробът на друг шуменски страдалец за вярата. От скромния надпис четем: „Велко комита от Шумен, починал тук от раните си в сражение с турците. 1808-1850 г.“.

В навечерието на празника „Успение Богородично“2015 г.в Троянския манастир е обявена дарителска кампания за възстановяване на скита „Св.Никола“,който сега е в тежко състояние, и оформяне на гроба на хайдут Велко от Шумен.Кой е Велко воевода?В родния Шумен той е непознат,но Троянският Балкан пази  спомен и предания за него. 

Велко рано останал сирак и бил слуга у турчин-овчар. Бил красив младеж.И той бил заплашен  с потурчване,затова избягал с четата на Гълъб войвода.

Начинът и практиката на потурчване през ония времена са били следните: всеки случаен мюсюлманин можел да обвини християнина или монаха, че „хули” мохамеданството или техния Пророк. Почти във всички случаи това са били млади българчета под 20-годишна възраст, красиви, здрави и способни. В такива случаи целта е била, като бъдат уплашени, обвинените сами да се съгласят да приемат мохамеданската вяра. В случай на отказ, за да го съблазнят, предлагали му пари, високо обществено положение, брак с дъщеря на богат турчин и т.н.

Когато и това не давало резултат, следвали жестоки мъчения, понякога в течение на месеци и най-после – смъртна присъда”.От 1823 до 1834 година Велко хайдутствал заедно с Гълъб войвода в източната част на Стара планина и Средна гора. През последните години от своя живот се подвизавал из Троянския балкан, където бил ранен и починал от раните си в Троянския манастир.

На около 2 км източно от Троянския манастир се намира скитът „Св. Никола” и малка костница на хайдут Велко. Монахът Йосиф Минков се погрижил за гроба на шуменския воевода и съхранил спомена за него.

В Троянския край се разказват легенди за Велко. В село Скандалото, община Априлци, има предание, което свързва името на хайдутина с построяването на третия мост над река Видима – между местността Могилката и махала Павлото. Хайдут Велко и дружината му гостували на сватбата на овчаря Цанко и Рада. Отказали да пийнат, но когато дошъл ред за даряването, невестата получила огърлица пендари. Велко заръчал на сватовете над реката да вдигнат мост, та кой как мине по моста, да споменава него и дружината му. Послушали го, изградили Хайдушки мост и днес той още е там.

В село Велчево, община Априлци, с хайдут Велко са свързани имената на две местности: Хайдушкото кладенче и Мерджанкиното. Четата на Велко често използвала за бивак кладенчето на Козарева поляна. Наблизо живеела момата Драгана. Тя с готовност перяла, кърпела, готвела и превързвала раните на хайдутите, а те за своя посестрима я имали.

И когато турците ранили лошо войводата Велко, хайдутите направили носилка от клони и тръгнали да водят Велко към скита „Св. Никола”. Спрял ги с ръка войводата и от пазвата си извадил огърлица от мерджан (корал), която била мил спомен от родния му Шумен, и поръчал: „дайте на Драгана дар от мен и от дружината”. Оттогава тръгнал Мерджанкин род, Мерджанкина нарекли и къщата на Драгана до Хайдушкото кладенче (Троян, Културно-исторически пътеводител).

Така се сбъднали думите от песен за Гълъб войвода и четата му, записана в Димитровградско: „Вярна си клетва сторили: Който се болен разболей, на ръце да го носиме. Който се назад  повърне, жив няма да го оставиме.“

1821 г. Из „Повествование за страдание на българите от агаряните” („Писахме да се знае”-приписки и летописи- 1984 г.):

„В град Шумен бяха затворили в тъмница всички по-първи християни и мислиха да ги погубят с меч. Но милостивият Бог, който не желае гибелта на своите роби, изпрати от небесата дъждовни бури и реките излязоха от бреговете си и много агарянски домове бяха потопени.

Как се размина Шуменското клане

„В Шумен било замислено клане на българското население. Бил и насрочен ден за неговото изпълнение - 9 юли, но на 8-ми вечерта дошъл невиждан порой и много хора се издавили. Страх обзело турците, които вярвали, че това е станало по Божий гняв и напуснали клането. Оттогава шуменци почитат св. Прокопий (8 юли) като покровител на града.    

Възпроизвеждането на миналото е като направата на мозайка, в която елементите не достигат, и тогава сърцето помага. Тъжна народна песен, някоя приписка към богослужебна книга или записка на пътуващ монах са късчетата памет, които свидетелстват за миналото ни.

Официалните  турски документи със сухия език на протокола са регистрирали случаите на ислямизация сред българите, но не и на мъченичество и страдание. Не са ги отбелязали и владиците-гърци. Митрополит Порфирий (назначен през 1840 г.), хитър и потаен враг на българите, наредил намерените в с. Тича стари български ръкописи да бъдат хвърлени в яма на гробищата (ДА-Шумен, ф.714, оп.1, а.е.12) и направил неуспешен опит да открие елинско училище в Шумен.

Йеромонах Никифор Хиоски, автор на житието на св. Райко Шуменски, е превел името на мъченика на гръцки като Йоан. Във второто издание на житието обаче е пропуснато определението „българин”. Левкийски епископ Партений сравнява двата агиографски  текста  и в съставения от него сборник с жития на български мъченици за вярата, издаден през 1979 г., името на мъченика е  „Райко –Йоан Български” (по коментара на проф. Т. Тотев в сборник „200 години Свети Райко Шуменски”, Шумен, 2002 г.).

В Православен календар 2014 г. (Българска Патриаршия) за Деня на почит към светеца, 14 май, пише: „Св. мчк. Йоан Български”. Има още пет наши новомъченици с името Йоан Български, май. А в Православен наръчник от 2010 г. за 8 октомври четем „Прмци Игнатий Старозагорски и Евтимий Пелопонески (?)+1814”.

Kaк подмяната и анонимността при имената на светците помагат „да издигнем сърцата си нагоре”? Ако през XIX в. гръцките фанариоти съзнателно са скривали българския произход на новомъчениците, в наши дни това няма обяснение. Преди столетия св. Кирил Философ е оборил триезичната догма и в  предсмъртния си час се молил на Бога” да погуби триезичната ерес” (Вж. Кирил.Метод.енциклопедия, т.4, с.166).                                                                                                                                                                                                                                                         Силата на народа ни е в светлината на душата му и тази светлина е светостта.


В категории: Възраждане , История

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки