Американци сочат Деня на независимостта като най-голям празник на България

Автор: Диана Славчева

Преди време ми попадна едно дебело и авторитетно американско справочно издание за страните по света, в което като най-голям празник на България е посочен Деня на Независимостта, честван на 22 септември. Малко по-надолу в текста е споменат и 3 март, но като второстепенен празник.

Американците, както е известно, са хора, които извънредно тачат независимостта като такава, така че първоначалното ми учудване от тяхното своеволие да подменят ранга на празниците ни постепенно отстъпи пред този аргумент. Всъщност, ако обърнем внимание на световната практика, ще забележим, че от 257 държави по света 126 са избрали за свой национален празник именно деня на обявяване на независимостта си.

Погледнато от този ъгъл, най-резонно бе и у нас датата 22 септември, когато тържествено е обявена независимостта на България от Османската империя, да бъде националният ни празник. Но решено е вече това да е Трети март (макар че за първи път се отбелязва две години след Освобождението – през 1880 г., като Ден на възшествието на престола на император Александър ІІ. Като Ден на Освобождението на България от османско господство започва да се тачи от 1888 г. Официален празник става сто години по-късно – през 1988 г., а след т. нар. демократични промени през 1990 г. с решение на Народното събрание е обявен за национален празник на България, б.а.).

Като се замисли човек, действително като стойност, сдобиването с независимост е много по-ценно от подписването на един мирен договор, пък бил той и такъв, който слага край на едно петвековно иго. А и с акта на признаване на независимостта на нашата държава в крайна сметка се ликвидират окончателно последните васални връзки с Османската империя. Което на практика е истинският край на измъчената ни сага на зависимостта ни от Турция.

Но постигнатата на 22 септември 1908 г. независимост все още е едно от най-подценяваните събития в нашата история. Факт! Доказва го и масовото незнание за това какво се случва на тази дата. Не само подрастващите българчета не го знаят, но и много от възрастните ни сънародници също ще повдигнат рамене, ако ги запиташ какво празнуваме на 22 септември. Учениците дори нямат идея защо пне ходят на училище в този ден и масово бъркат акта на съединението с обявяването на независимостта.

Най-вероятната причина за това е, че безценната ни независимост е постигната не със съдбовни и драматични битки, не с проливане на несметно количество кръв, не с Баташки кланета и невинни жертви, а като най-тривиална дипломатическа съобразителност и налучкване на най-подходящия момент за постигане на успех. Практически, благодарение на блестящата ни тогавашна дипломация, България става единствената балканска държава, която извоюва своята независимост по безкръвен начин!

Малцина обаче искат да признаят постигнатия огромен успех на водещата фигура в това дело – омразния и оплюван цар Фердинанд. В крайна сметка в ония времена управлението на нашата държава изцяло е контролирано от монарха, който е водещата фигура в сложната дипломатическа маневра, довела до категоричната ни независимост и признаването й от Високата порта и Великите сили.

Както всички знаем, според Берлинският договор от 1878 г. Княжество България е оставено да съществува като васално на Османската империя. И въпреки постигнатото през 1885 г. Съединение с Източна Румелия, стопанското развитие на страната и възможностите й да развива международните си отношения остават ограничени. Затова усилията на българския политически елит продължават да бъдат насочени към обявяването на независимост.

Благоприятни условия за това настъпват през септември 1908 г. Тогава дипломатическият представител на България в Цариград Иван Гешов пръв предлага решителни действия за скъсване отношенията на зависимост и постигане на бленуваното национално обединение. Повод за това става фактът, че Гешов не е поканен на приема по случай рождения ден на турския султан – 30 август с.г., с аргумента, че не е представител на суверенна държава, въпреки че дотогава, в продължение на 10 години, българският дипломат редовно присъствал на султанските приеми. Реакцията на нашето външно министерство по повод този скандален момент е мигновена и Гешов е отзован от Цариград.

Постепенно се случват и други събития, които катализират нашите действия в посока независимостта на родината ни. Вниманието на Великите сили в един момент се насочва към разгорялия се френско-германски спор за Мароко. В същото време в Истанбул младотурците извършват преврат. Промените в Османската империя стават повод за катаклизми в съществуващите политически отношения в Европа. Става ясно, че е неизбежна установеното от Берлинския конгрес статукво да бъде разбито, както е неизбежно и прокламирането на Независимостта на българското княжество.

На 20 септември Австро-Унгария обявява намерението си да анексира Босна и Херцеговина на 23 септември. Руската дипломация съветва българския политически елит да изчака "Австрия да започне първа", т.е. първа да наруши Берлинския договор, което на практика се кани да направи и нашето правителство. В тази напрегната обстановка  служителите от Източните железници започват стачка по трасето Одрин-Белово. Нашето правителство реагира мигновено и конфискува жп линията, която дотогава формално се води собственост на германски и австрийски капиталисти, но обслужването на участъка, който минава през нашата територия, се осъществява от българска администрация.

След като попадат изцяло под български контрол, те са обявени за български държавни железници. Великите сили протестират безрезултатно. След поверителен разговор между Фердинанд и министър-председателя Малинов се взема решение тържествения акт на обявяване на Независимостта на България да изпревари анексирането на Босна и Херцеговина и да бъде обявена на 22 септември във Велико Търново. Великите сили няма къде да ходят, тъй като не са подготвени да водят в този момент мащабни военни действия, и трябва да се примирят с дипломатическо признаване на нашата независимост.

Както е известно, съдбовният държавен акт е прокламиран в тържествена обстановка в църквата "Св. Четиридесет мъченици" в старопрестолния Царевец, където, в присъствието на министрите, Фердинанд прочита прокламация за провъзгласяване на независимостта. Тя е отбелязана с многохилядни митинги в цялата страна.

В шифрована телеграма до вече законния цар на българите по повод настроенията в столицата, личният секретар на монарха Чапрашиков съобщава: „Ентусиазмът в целия град е неописуем. Всички улици и площади задръстени от тълпи народ, който взаимно се поздравява с „честито Царство" и вика „ура"… Всички магазини са окичени със знамена. Никога столицата не е бивала в такъв възторг. В манифест към българския народ, който е прочетен по повод обявяването на Независимостта, се изтъква вярата, че „този акт ще намери одобрението на великите сили", а отношенията с Османската империя, охладени в резултат на премахването на формалния васалитет, ще бъдат издигнати на по-високо равнище и ще придобият приятелски характер".

Съединението, така и провъзгласяването на независимото Царство България, според думите на тогавашния министър-председател Александър Малинов, е „дело, чисто българско, продиктувано само от български чувства и български интереси". Капелмайсторът при 2-ти пехотен Черноморски полк – Бургас Георги Шагунов написва музиката и текста за Химн на независимостта: „Днес е ден велик за нази/ братя българи на вред, /Бог България ще пази!/ Царя ни зове напред“ и т.н.

Впоследствие, с решаващата роля на Русия, са уредени политическите и финансовите аспекти и през март 1909 г. и европейските правителства признават независимостта на България.  Така, 30 години след Берлинския конгрес нашата страна най-сетне заема полагащото й се равноправно място сред независимите държави в Европа.