„Розовата афера“ – най-строго охраняваната тайна на Държавна сигурност


„Розовата афера“ – най-строго охраняваната тайна на Държавна сигурност
Снимка от архива на ДС на принц Джелал Махмуд Рефик бей
12 Март 2018, Понеделник


Георги Димитров отворил уста да глътне част от наследството на последния турски султан

Автор: Борис Цветанов

През октомври 1946 г. се слага началото на най-строго охраняваната операция на комунистическата Държавна сигурност. В съвсем ограничения кръг от посветени, тя е известна като „Розовата афера“.

Доколкото всичко свързано с нея е било кошмар за елита на ченгеджийницата, говори фактът, че дори десет години след приключването на историята, истината е показвала като в  криво огледало политици и държавници и в татово време.

В протокол от 12 декември 1963 г., подписан от добре известната шарлатанка по онова време полковник Нанка Серкеджиева, 49 страници, от общо шестдесетте от известното по разработката, са иззети и изчезнали яко дим.

Ясно е, че в кюпа е имало доста „оперативно интересни лица“, ако се изразим с езика на ченгеджийницата.

Според данни на познатия ни от други публикации строител на българското контраразузнаване (преди това съветски разузнавач) Стефан Богданов и личния архив на сина му Владимир, както и на Веселин Байчев, син на бившия (от преди Девети септември) военен съдия Петър Байчев, операцията се извършва „под изричното ръководство на министър Руси Христозов и непосредствено негово знание, както и по лично разпореждане на Георги Димитров“.

Читателите, които познават Стефан Богданов като автор на скандалната мемоарна книга „Две смърти няма, а без една не може“, няма да намерят и две думи за тая „розова афера“ там. Той не я споменава и в оригинала си, който се мотаеше още в края на шестдесетте години на миналия век из ръцете на другомислещи като копия на циклостил.

Тъй като става дума за корупция в особено големи размери, това е разбираемо като вземем предвид, че тук са замесени, освен вече споменатите, още и Трайчо Костов,  министри като Никола Петков, Асен Павлов, Александър Оббов, Петко Стайнов, роднината на Кимон Георгиев – Стефан Милков и други. Една продажба на розово масло срещу земи в Добруджа и в суха пара е само параван, зад който да се скрие с любимите на Алън Дълес (каква ирония) „мръсни номера“ основната цел.

А тя е да се принуди Джелал Махмуд Рефик бей – наследник на последния турски султан и син на сестра му, живеещ в България с баща си, брат си и сестра си с Нансенови паспорти (Досие 616/1954 г. НД „Анадолец“) да даде като дарение на българската държава, МВР, ДС и в касата на др. Руси Христозов (ясно, че и други лични вече джобове) наследството си, изразяващо се в акции в Суецкия канал, Мосулската петролна концесия, нефтозаводи, авоари в банки и още, и още...

Наследникът на последния 36-ти падишах на Османската империя Мехмед шести Вахдедин офейква с английски военен кораб след победата в четиригодишната гражданска война на кой знае защо толкова възхвалявания в последните години у нас ученик на Мусолини, приятел на Ленин и учител на Хитлер, българомразец Кемал  Ататюрк. За него Вахдедин казва: „той е един македонски бунтовник, за когото не е ясно каква кръв тече в жилите му – най-вероятно българска... Той и неговите разбойници следват политика - не друга, а политиката на болшевиките...“

За нас по-важно е, че, както отбелязва в безценното си изследване „Зад Високата порта“ Димитър Шишманов, „членовете на султанската фамилия били експулсирани от Турция и им било забранено връщане в страната“.

Защо семейното на Джелал Махмуд се заселва в България не ни е известно, но всички притежават Нансенови паспорти. Това е документ, даващ право на притежателя му да пътува свободно из различните държави и да се засели, в която пожелае страна.

В полезрението на българските тайни служби Джелал попада още през юни 1944 г. Това става по сигнал на  Интерпол до техния човек в страната ни, познатия на читателя Янаки Кисьов, изтъкнат полицай от криминалния отдел на Дирекцията на полицията. Той трябва да разследва уловена от Интерпол следа за занимаване със спекулативни сделки от страна на Джелал Махмуд. И по специално незаконна търговия с розово масло.

Следата се оказа кьор фишек (притрябвало му на наследника на султана, за който една министерска заплата е джобна пара, да се занимава със спекула във време, в което близо двадесет години действа неумолим Закон срещу спекулата).

Но тия данни, както и най-вече старателното мълчание на оставения на работа във вече Народната милиция Кисьов, попаднали в полезрението на Стефан Богданов, се оказват за него златна мина.

За читателите, които не познават в подробности битието на Богданов, лежал 5 години в затвори преди Девети и 7 години след Девети, ще дадем данни, писани от самия него, в едно писмо до Политбюро:

„Организирах борбата на нашето младо контраразузнаване срещу широката мрежа от англо–американски агенти, които нахлуха в страната ни още на 7 септември 1944 г... подбирах и вербувах агентура... лично ръководех охраната на Двореца и царското семейство... изпълнявах лични поръчения на Георги Димитров“.

И ето нещо много важно за случая: „Бях натоварен лично от другаря Георги Димитров да проведа акцията по „Розовата афера“ в момент, когато, при тежкото положение на държавата, чуждото разузнаване използваше фалшификацията на розово масло от злостни спекуланти у нас, да нанесе удар на единствената ни тогава валутна стока – розовото масло“.

Вече знаем, че спекулата с розово масло е параван, видимата част от един необозрим айсберг, което е ясно пак от споменатото писмо до Политбюро: „В този период се занимавах с организацията на разузнавателни задачи, които имаха като основна своя дейност набавяне на средства за нуждите на службата и ЦК. Бившият касиер на ЦК на БКП Стефан Габровски може да посочи колко милиона е получил от мен“.

Наследството на Джелал Махмуд Рефик е истинска златна мина и откриването й е лична „заслуга“ на Стефан Богданов, който първо споделя, вероятно със самия Георги Димитров (няма да го намерите в спомените му – нито официалните, нито неофициалните), а след това, по лични негови указания (вече отбелязахме), с Руси Христозов, тогава директор на ДС, че може чрез изнудване (по днешному рекет) един от най-важните наследници на последния турски султан, да направи „дарение“ на службите и Партията.

Никак не е наивно, както биха си помислили някои. Случаят не е без прецедент. През 1908 г. младотурците, извършили известния преврат (от който за кратко се възползва и ВМРО), принуждават султан Абдул Хамид да откупи живота си срещу дарение на държавата на част от личното имущество.

Една бегла справка, която прави Стефан Богданов с нарочни пътувания до Швейцария, Лондон и Париж (там се среща за юридически консултации с дипломата ни Иван-Асен Христов Георгиев, срещу който, по ирония на съдбата, 17 години по-късно ще води следствието в обвинение в шпионаж, както ще го нарече в спомените си: „последния инсцениран процес“ и заради несправедливостите в него, ще си отиде от този свят), показва, че се касае за значителна част от наследството на последния турски султан.

То ще бъде оценено на 18 милиарда долара – фантастична сума, като се вземе предвид, че става дума за оценка вероятно отпреди повече от шестдесет години, а оттогава покупателната стойност на долара е нараснала най-малко десетократно.

Ясно е за какви суми говорим, като става дума за притежаваните от Джелал Махмуд, баща му Махмуд Рефик, брат му Мехмед и сестра му Хатидже в акции и банкови авоари.

Георги Димитров дава лични указания с финансовата страна на въпроса да се заеме Стефан Стефанов, племенник на министъра на финансите Иван Стефанов. За да бъде задържан в следствието (затвора) „Джелал е обвинен в незаконен износ на розово масло“ („Розовата афера“ – документ ф.1, оп.1., а.е. 2079, Секретариат на ЦК на БКП по наследството на турските принцове“).

Целта е сплашване на Джелал и семейството му, за да „станат по-сговорчиви“ на темата да направят „дарение“ на БКП и ДС.

За да няма мърдане, над Джелал е признесена и смъртна присъда по доста познатата ни вече тогавашна процедура. Стефан Стефанов (в ролята на „доброто ченге“) се опитва, както пише в документацията, „да разсее съмненията на семейството по обещанията за дарението, уж че, в случай на благоприятно решение, затвореният син ще бъде освободен, а семейството възнаградено“.

Стефанов заминава за Швейцария, видно от обяснение на самия него от 12 март 1951 г. до Секретариата на ЦК на БКП, заедно с бащата на Джелал за консултации с международни прависти като професор Марсел Сиберт (той дава мнението си в 18 страници, оригиналните документи са дадени на съхранение в „Банк дьо Франс“).
Странното в случая е, че Махмуд Рефик, бащата на Джелал, също по това време официално е затворен, явно не само в наше време затворници са могли да си разхождат костюмите, където си пожелаят. В Швейцария обаче, бащата се разболява.

Тогава Стефан Богданов прави странното предложение чрез Руси Христозов до министъра Антон Югов, със знанието на Трайчо Костов, за освобождаване брата и сестрата на Джелал. „Необходимо е – споделя той, видно от споменатия по-горе документ – да има човек, който да тича по проблема за уреждане на дарението и да осигури гледането на болния негов близък“. Богданов гарантирал, че „стоенето в България на брата и сестрата на Джелал не представлява особена гаранция, достатъчна била вече затворения и осъден Джелал“.

От онова време е и едно писмо на Махмуд Рефик до неговия брат, изпратено чрез египетската легация на арабски език, което ясно показва как семейството било изнасилено от властта да даде генерално пълномощно на Стефан Стефанов за тичане из Швейцария и Лондон по уреждане на въпросите. То ще даде основание по-късно ДС да си направи извода, че е довело до „оказване недоверие от страна на някои други наследници“.

Ето откъс от въпросното писмо с дата 14 октомври 1947 г.: „Братко, тук по незаконен и насилствен начин ни заставиха да дадем официално генерално пълномощно за уреждане на всички права върху движими и недвижими имоти, акциите ни в Мосулските петролни полета, ценни книжа, авоари и банки, на лицето Стефан Христов Стефанов, което пълномощно ни заставиха всички, включително и нещастния ми син, когото извадиха от Централния затвор, да подпише и завери пред нотариус и други официални държавни чиновници, и по този начин да ни лишат всички ни от всичко под форма на наше доброволно дарение, което ни беше наложено чрез насилие.

Миналият 30 септември, въпреки многото права и законната защита на син ми, съдът, без да държи сметка на каквато и да е, осъди съвсем незаконно и несправедливо синът ми на смърт, като предварително чрез заплашване и насилие, ни принудиха всички задружно да подпишем злокобното генерално пълномощно“.

По-нататък Махмуд Рефик моли брат си да стори нещо против тази несправедливост, като предвидливо го предупреждава „върши всичко осторожно и при пълна сигурност, но знай, че и най-малката непредпазливост и невнимание, могат да станат причина да се посегне на живота на всички ни!“.

Оттук насетне в играта влиза и новият директор на ДС Каприел Каприелов.
Любопитно е, че в цялата тази афера съветските гаулайтери в българската ДС са държани в неизвестност. Фактът обаче, че всички замесени в тая акция, след ареста на Трайчо Костов, ще бъдат един след друг репресирани, води до доста странни изводи, но да не се разпростираме по-далече от основното. Може би следа има в изчезналите с протокол, подписан от Нанка Серкеджиева документи, но нишката е скъсана.

Че въпросът е бил от особена важност, доказва назначената специална комисия към ЦК на БКП да разследва аферата.

Междувременно към съдбата на Джелал Рафик проявява турското правителство и лично президента от 1950 г. Махмуд Джелал. В своята документация от личния си архив Веселин Байчев споделя, че е странна сходността на фамилиите на затворения наследник на последния султан и президента на турската република – ако има някакво родство със султана, той по конституция не може да оглави държавата. Байчев няма преки доказателства за това, като допуска и че президентската институция просто се е застъпила „за свой сънародник, изпаднал в беда, въпреки че е от турска владетелска фамилия“.

Официално Джелал е съден за спекула с розово масло и розов конкрет (това е восъкоподобно вещество, от което розовото масло се извлича с алкохол). Общото количество не надхвърля 70 кг и вероятно целият този много шум за нищо цели да се подхвърли някакъв кокал на дебнещите всяка стъпка на ДС съветски агенти, съветници и всякакви помощници на българските тайни служби, като им се покаже, че по-скоро става дума за „махленска кавга“.

Количеството наистина е пренебрежително малко, като се вземе предвид, че по това време по Спогодбата за взаимни доставки България продава на СССР  5000 кг розово масло от неприкосновения държавен резерв, за по 110 000 лева за килограм. За да е ясно за каква сума става дума, споменаваме официалния курс на лева към долара по това време – 455:1. Закупеното на евтиния розово масло, братска Москва продава на Франция  вече за по 1400 долара за килограм.

Не е чудно, че по истинската игра с Джелал Рефик всичко се води между четири стени без протоколи (а каквото е имало, своевременно е унищожено).

След официалното застъпничество за наследника на султана от страна на турското правителство, през 1952 г. ДС започва нова разработка срещу Джелал Рефик за изобличаването му като агент на чуждо разузнаване.

По това  време обаче, големите майстори на фалшификациите и сценариите на инсценираните процеси са вече из концлагери и затвори, пък и Вълко Червенков е разпоредил МВР „да спре с този терор“ над безразборно задържаните и разработката на бърза ръка е снета в архив.

От тук насетне загадъчно и отново без всякаква юридически и държавнически оформена документация, наследникът на последния турски султан е изваден неизвестно кога, от кого и как от затвора и изведен от страната. Вероятността от лично облагодетелстване от това е очевидна и ЦК на БКП по-късно съставя Комисия за разследване на това кой е осигурил „бягството“ на Джелал Рефик, както и истината около официалното заминаване за чужбина на баща му, брат му и сестра му.

Комисията не стига до никакви конкретни изводи или, ако е имало такива, те са изчезнали яко дим, както вече споменахме, видно от изчезналите страници с протокол на Нанка Серкеджиева.

Накрая ще споменем за един официален документ в това досие, подписан от Стефан Богданов, с дата 20 февруари 1947 г. – все по тая разработка, в която става дума за далавери с розово масло и купуване земи в Добруджа, в който поименно са посочени като корумпирани партийни и държавни деятели. Сред тях са прехваленият неподкупен зам. министър-председател Никола Петков, получил 10 000 000 лева, Асен Павлов – 2 милиона, Алексанър Оббов, получил аванс от обещани му 10 милиона лева и други.
Г
лавозамайващи за времето си суми потъват в бездънните джобове на племенника на Кимон Георгиев – Стефан Милков – веднъж 250 златни лири, втори път – 570, 24 000 швейцарски франка и др. Два милиона са дадени и за дейност на кръга „Звено“. Чрез внос на медикаменти срещу марки като комисионни са облагодетелствани още сума ти държавници и видни партийци...

Авторът призовава всеки, който може да даде допълнителни данни по аферата, да се обади на телефон 0877872639



В категории: История , Новини

3
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
3
Георги Янчев
14.03.2018 15:41:58
0
0
По голяма тьпотия не бях чел
2
Георги Янчев
14.03.2018 15:41:56
0
0
По голяма тьпотия не бях чел
1
От един от народа...
14.03.2018 10:07:39
0
0
Тоз дет го е написал това може да получи Нобеловата награда за най добрата и голяма ОПАШАТА ЛЪЖА засрамете се бе БЪЛГАРОМРАЗЦИ ТЪПИ ДЕСНЯШКИ ГЪЗОВЕ ЗАРОВЕТЕ СЕ В ЗЕМЯТА ДА СЕ ОЧИСТИМ ВЕДНАЖ ЗАВИНАГИ ОТ ВАС!!!!!!!!!
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки