Олимпийската равносметка за физическата ни култура

Автор: Илиян Христов

Току-що завършилите Летни олимпийски игри са исторически за България – за съжаление, с негативен знак. След първия ни медал в Хелзинки през 1952 г. това е най-слабото ни представяне, заедно със състезанията в Лондон преди 4 години – тогава взехме два медала (сребърен и бронзов) и финиширахме на 63-о място, а сега се добрахме до едно сребро и два бронза, завършвайки с две места по-надолу.

Тенденцията е ясна – от 41 медала в Москва през 1980 г., на 35 в Сеул, 16 в Барселона, 15 в Антланта и така до днес.

Фиаското е огромно. Боли, а винаги при крах най-нормалното нещо е провалилите се хора да поднесат извинение или поне да се чувстват неудобно. И ако в отделни спортисти подобни състояния бяха забелязани, то точно обратното демонстрира човекът на върха на пирамидата – спортният министър Красен Кралев. Ако рибата се вмирисва откъм главата, то ни чакат още десетилетия „вмирисан” български спорт.

Държанието на Кралев е безсрамно – като на парвеню, здраво вкопчило се в поста, за който не е подходящ.

Не призоваваме непременно за оставка. Нито казваме, че спортният министър е главният виновник за провала. Заявяваме обаче, че той следваше поне от кумова срама да си направи самокритика, да слезе на земята, да признае краха и поне малко да помисли за някаква промяна – финансиране, организация на спорта, работа с младите... Но не би. Той  ведро се самопохвали и хвърли вината върху психиката и самочувствието на състезателите, върху съдии и пр. И в крайна сметка с поведението си олицетвори много от проблемите, наслоявани през годините и довели до сегашното състояние.

На първо време, този човек прекара 3 седмици в Рио де Жанейро, очевидно повече като екскурзиант. „Решението ми бе правилно. Тук, в бойна обстановка, видях какви са реалните проблеми на българския спорт”, обясни той пред „Труд”.

Представяте ли си докъде сме я докарали, щом министърът на спорта разбира за проблемите в „бранша“, така да се каже, на втората година от мандата си, и то край далечните южноамерикански плажове!

„Моята олимпида е Токио 2020, започваме от днес да се готвим”, каза още той след прибирането си. Така разбрахме, че господинът се надява да ръководи българския спорт поне още 4 години – или наистина не ходи по земята, или просто ни баламосва с бодра вяра в светлото бъдеще. Иначе обеща „реформи”, които щели да дойдат с новия закон за спорта, а той стриктно щял да следи за тях, т.е. помъчи се да втълпи, че махне ли се, ще настане потоп и няма кой да осъществи промяната.

По отношение на финансирането на федерациите Кралев заяви: „Който заслужи, ще взема повече пари”. И заклейми комунизма, когато финансиране се раздавало „всекиму според потребностите”. Да, но при „порочното финансиране” през социализма имахме медали, а сега нямаме. И няма изглед положението да се подобри.

Един треньор в държавен или общински клуб в областен град взема 500-600 лв. заплата. Децата и родителите им сами трябва да си осигуряват екипи, уреди, пособия, да финансират лагери и пр. Кое семейство има пари, за да понася всички тези разходи? Само богатите ли ще тренират? За какъв „модел на финансиране” става дума въобще?!

А сега най-голямата трагедия. През 2011 г. след среща между спортния министър Свилен Нейков (от първото правителство на ГЕРБ) и пловдивския кмет Иван Тотев бе обявено, че започва масов ремонт на спортните училища с парите от държавния тотализатор, като за целта щяло да има поне 6 извънредни тиража.

Но преди няколко седмици в парламента бе обявено, че за последните пет години, т.е. от тогава до сега, тотализаторът е финансирал българските школа със... 119 326 лв. И парите всъщност са отишли за едно единствено училище – строеж на спортна площадка в СОУ „Св. св. Кирил и Методий“ в Неделино. Толкова е свършено за пет години!

За какви медали, за какъв спорт говорим въобще, за каква физическа култура, след като от най-доходоносния държавен бизнес се отпуска трохичка за подрастващите!

Впрочем, първата работа на всяко едно правителство, дошло на власт, е да сложи свой човек начело на тотализатора. Настоящото не направи изключение. Сещате се защо, нали – не е заради училищните площадки. Държавното тото е най-тъмната и апетитна бездна, откъдето безконтролно изтичат пари в различни посоки.


Наша гордост
Независимо от унизителното положение, в което ги поставя държавата, доста наши спортисти заслужават добри думи. Разбира се, най-напред са медалистите – лекоатлетката Мирела Демирева, която ни върна сред най-големите във високия скок; детето чудо Елица Янкова в борбата; ансамбълът в художествената ни гимнастика – Михаела Маевска, Ренета Камберова, Християна Тодорова, Цветелина Найденова и Любомира Казанова.

Поздравления заслужава и другата ни грация – Невена Виолинова. На фона на трагедията с Цветелина Стоянова, гимнастичките ни сътвориха нечовешки подвиг. Трябва да похвалим за проявения характер и добри резултати лекоатлетите Тихомир Иванов и Ивет Лалова, фехтовача Панчо Пасков, както и някои от боксьорите, които наистина бяха порязани от съдиите.

За съжаление, мнозина от тях не тренират в България. Под чужди флагове се състезаваха доста наши треньори, участници на олимпиади и донесли ни медали в миналото.