На прощаване! Надеждата все пак остава.

Автор: Стефан Солаков

Най-искрени благодарности към нашите читатели, с които делихме радости и скърби през славните години на в. „Десант“
Човек и добре да живее неизбежно стига до края на земния си път. Това послание, долетяло до нас от дълбините на миналото, се отнася не само за живите твари на планетата, но и до много явления и събития в нашето всекидневие, радващи или тревожещи будното ни съзнание.
Когато главният редактор на „Десант“ съобщи за кончината на любимия седмичник, неволно си спомних за издяланите върху камък философски прозрения относно същността на човешкото битие.
И не само хората, но и техните дела – добри или лоши – в крайна сметка приключват независимо от времето, отредено им за пребиваване върху грешната ни земя.
Точно преди пет години, в началото на септември 2011 г., написах първия си коментар за в. „Десант“. 260 броя по-късно дойде време за финалното сбогуване
с нашите читатели. Те бяха заедно с тях през един от най-напрегнатите периоди от световната история, разбираха ни и ни подкрепяха в усилията да проникнем до сърцевината на всичко онова, което се случваше у нас или около нас.
Събитията препускаха като волни мустанги в необятната прерия на планетарната геополитика и често пъти изпреварваха и изненадваха и най-опитните наблюдатели на тази „божествена комедия“, както безсмъртният Данте беше нарекъл привидния, а всъщност добре дирижиран хаос в човешките отношения.
На нашите страници ние, хората на „Десант“, често пъти играехме ролята на добре подготвени „врачки“, успяващи да проникнат зад видимите граници на едно събитие, за да разясним на читателите скрити механизми, управляващи голяма част от световните дела.
Анализите и прогнозите бяха гордостта на журналистическите ни усилия, увенчали най-важната цел на автентичното вестникарство – истината, само истината и нищо друго освен истината!
С вас, драги читатели, участвахме в президентските избори през есента на 2011 г., когато българският избирател изпрати на „Дондуков“ 2 поредното разочарование от т. нар. политически елит.
Още в самото начало на „мандата Плевнелиев“ предупредихме обществеността, че новоизбраният държавен глава много скоро ще се издъни поради непосилните за него тежест и отговорности, обитаващи най-високия връх на националния ни суверенитет.
Последваха унизителните гафове на един сбъркан по начало човек, изплувал от низините на неврокопските пущинаци и повярвал, че е богоизбран от управляващите обитатели на българския Олимп.
След пет години обществена и лична агония Росен Плевнелиев вече е яхнал ладията на забвението, спускаща се неумолимо към луксозните гробища на политическата ни история.
Заедно с нашите читатели се смяхме и възмущавахме от невероятните превъплъщения на Бойко Борисов, тази ярка звезда на съвременната политическа трагикомедия в многострадална България.
Радвахме се и на незначителните сигнали за пробуждащо се родолюбие в действията на най-дълго задържалия се на поста министър-председател и в същото време не криехме съмненията относно искреността на неговите постъпки.
Последните скандали около неочакваната капитулация на българското правителство пред наглия шантаж на турския президент Ердоган и на неговата антидемократична камарила в Анкара за сетен път доказаха колко далеч е нашата управляваща администрация от световните стандарти за национално достойнство и вярна служба на Отечеството.
Старателно създаваната и щедро обслужвана от нашенските медии фасада на обитателя на „Дондуков“ 1 рухна само в рамките на едночасовото му интервю, излъчено по една от ефирните телевизии.
Видяхме и с ужас изслушахме един видимо уплашен премиер, който разсъждаваше на глас колко му е трудно като най-високо стоящия управник на държавата. В изблик на неконтролирани емоции, господин Борисов даже предложи да сдаде отговорния си пост на всеки, който би се осмелил да се противопостави на тиранина от Анадола.
Поне аз лично не се сещам за подобен резил в политическата история на България, когато един държавник признава своята безпомощност и в същото време се прави на ударен, изправен пред най-естествения акт, произтичащ от институционалното му и човешко безсилие.
Напразно очаквахме разцентрования и хленчещ бате Бойко да каже „сбогом“ на „Дондуков“ 1 и да се присъедини към нарастващата армия на провалените политици у нас. Точно обратното.
Най-безсрамно той използва синия екран като удобна изповедалня за непростимите си грехове и след това, напълно „пречистен“ и успокоен, продължи да крачи към следващите си неизбежни резили на международната сцена.
В този последен коментар за в. „Десант“ съм готов да се обзаложа, че краят на кариерата Борисова ще бъде изключително драматичен и несъмнено печален както за самия издънил се държавник, така и за неговите наивни фенове, продължаващи да вярват, че и най-простият може някога да помъдрее в името на високите национални идеали.
Надеждата все пак остава и тя е насочена към все по-бързо растящите патриотични тежнения сред българското общество.
Традиционното някога родолюбие на нашия народ  все по-отчетливо възкръсва, малко неочаквано и доста радващо, сред най-младите представители на българската нация.
Внушителните демонстрации на неугаснала историческа памет по време на многолюдните събори, които наблюдаваме, и в които активно участваме напоследък, са най-обещаващото доказателство за възраждането на многовековните традиции и на достойнството на българите.
В заключение искам да пожелая на нашите верни читатели и съмишленици да държат високо знамето на българския патриотизъм и да не се огъват пред несекващите опити на чужди централи да саботират всяка инициатива за извисяване на националното ни достойнство.
И накрая, подобно на безсмъртния Ботев, ще си позволя малката кражба от гениалното му творчество, поставяйки Отечеството над всички наши всекидневни радости и тревоги.
Казано иначе – България над всичко! Днес, утре, во веки веков!