Има вечни неща, напук на модата, и едно от тях е българският фолклор. Тази музика не може да бъде обяснена
Автор: Веселин Максимов Снимки: Андрей Дерменджиев
Аз не знаех, че било модерно да се плюе всичко интересно, което събира българи с едно щракване на пръсти. Именно щракането с пръсти ми цитираха приятели, сравнявайки го с онова щракане на чалга концертите на Слави Трифонов. Няма дори полутон за сравнение между тях и това, което представлява „Осмото чудо“ – последният спектакъл на ансамбъл „Българе“.
Ще бъде смешно непрофесионалист да ви разказва точно колко ритъма смениха танцьорите и за хедонистичния разкош на българския фолклор.
Само глух по рождение не би усетил над двучасовата красота на сцената в Бургас и за мен беше напълно непонятна ехидната усмивка от приятели и познати по повод моя възторг, че ще видя това чудо. „Осмото“, както вече казах. Говоря в първо лице, единствено число, защото искам да ви опиша какво изпитах аз, докато гледах.
И слушах, слушах, слушах...
Техническите подробности са следните – пълната мощ на „Българе“ с Албена Вескова, Любомир Петов, Николай Гурбанов, Добромир Йорданов, гайдите на Веселин Кузмов и Росен Росенов, изумяващата игра (не смея да кажа „танцуване“, толкова ми е постно, колкото виенски валс) и два часа и повече отминават като едно мигване с очи.
Понеже е ясно, че влизам в задочен спор с кисели критици и тежки интелектуални разбирачи, искам да обявя – да, приликата с „Това е България“ (първото творение на ансамбъла) е повече от очевидна и това е само плюс за спектакъла.
Ако в първото разказвач беше „чужденецът“ Георги Черкелов (Вечна му памет!), тук ролята на холивудския авторитет Бен Крос (голям приятел на България, който отвори в София кръчма, заедно с джаз певеца Васил Петров) беше не по-малко силна.
Той играе ирландския журналист Джеймс Баучер, кореспондент на вестник „Таймс“ за Балканския полуостров, живял почти 10 години у нас и оставил сърцето си тук. В буквалния смисъл. Умира в София на 30 декември 1920 г. Последната му воля е да бъде погребан близо до Рилския манастир. Джеймс Баучер е единственият чужденец, на когото е оказана тази чест. Разрешението за това е дадено лично от Борис III.
Любопитна подробност от живота му е връзката с прочутата картина на Иван (Ян) Мърквичка „Ръченица“, рисувана в първия си вариант през 1894 г. Малцина знаят, че централната фигура на платното е именно на журналистът от „Таймс“. Чех рисува ирландец, който тропа ръченица в българска носия...
Действието на картината се развива в кръчма в софийска Бистрица, където двамата големи приятели на България се срещат и запознават.
На името на Джеймс Баучер има улица в столицата, в случай че някой тежък интелектуалец не е чувал.
В началото леко се зачудих защо на два големи екрана от двете страни на сцената трябва да пише на английски език как се казва хорото или дивата ръченица и в какъв размер е, но само в началото.
Скоро се сетих, че представлението е на Черноморското крайбрежие, където в момента бъка от чужденци и не е лошо магията на сцената да бъде подкрепена и от малко теоретични знания (хехе, каква ти теория, гледката е изумителна).
Около мен бяха насядали само възторжени българи, та не мога да ви кажа каква е била, примерно, реакцията на англичанин, видял музикалния размер 5/16. Или 7/19, все тая, гледката наистина е неописуема.
За технически подробности по „Осмото чудо“ можете да прочетете в интернет. Аз горещо ви препоръчвам да не го пропускате, когато мине през вашия град.
А! Нямаше и час след началото, на пътеката между редовете в Летния театър в Бургас, точно до мен, наизскочиха пет-шест момиченца и момченца, най-много 7-8 годишни да бяха. Постоянно играха. И хоро заедно, и ръченица поотделно.
Ами, плаках, признавам си.
