Момент от изграждането на сградата на Софийския университет, което става върху място, дарено от братята Евлоги и Христо Георгиеви, както и с безвъзмездно предоставени от тях пари
Британци и до днес пазят свидни спомени от България за времето, когато са полагали тук доброволен безвъзмезден труд
Автор: Никола Филипов, Лондон
Гледам скулптурите на Евлоги и Христо Георгиеви край централния вход на СУ „Климент Охридски“ и си мисля: „Къде ли и какъв ли щеше да бъде сега Софийският университет, ако не съществуваше тяхното дарение?“. И на дарителите им е отдадена заслужена почит – увековечили са ги да стоят завинаги тук като почетен караул.
Дарителството си е стара традиция у нас и на Балканите. Тръгне ли човек из планините например, среща каптирани изворчета в каменни чешми, дървени пейки под орехови и дъбови дървета, корита за водопой на животните, заслони, предпазващи пътниците от дъжд. Едни от чешмите имат надписи от самите дарители, други са анонимни, но пък народът ги е назовал на създателите им.
Църквите и параклисите са построени главно с дарения. Тук дарителите са наричани ктитори и на някои от тях освен имената им, понякога биват изографисани и портретите им.
Дарителството е разпространено и в другите страни.
Сядам на пейка край река Темза например, монтирана по южния крайбрежен булевард на Лондон, и виждам бронзова табелка: „Тази пейка е дарена от...“. Следва името на благотворителя, датата на дарението и поводът, за който да напомня пейката. Замислям се – колко ли време би се задържал в България този надпис, изваян върху бронзова плочка?! Или ще постъпи в някой пункт за вторични суровини още през следващите дни от поставянето й, или някой вандал ще я унищожи.
С течение на времето, като че ли в България тенденциите не са към толериране на благодарностите. Откъдето и интересът към дарителството запада все повече и повече. Бих се радвал много, ако не съм прав.
Повод за тези мои мисли ми даде видът на дарителски надпис в Градската градина на Пловдив, поставен край чешма в детския кът, дарена не толкова отдавна от известната телевизионна и радиоводеща Стефи Стаменова. Не само че беше опитвано той да бъде изтрит, но с флумастер и боя бяха отправени нецензурни пожелания към дарителката.
Много пъти съм си мислил и аз да изградя чешма или да монтирам пейка на някакво подходящо място в родния ми край. Но виждайки как злосторници унищожават резултатите от подобен жест, без никой да им потърси отговорност, премислям и се отказвам.
Дарил съм стотина книги в една от най-големите и известни световни библиотеки – Британската библиотека в Лондон. Изданията разглеждат българските национални идеали, борбите за национално обединение, историко-географски, краеведчески и други теми. Подарявал съм и мои заглавия. Освен документа за дарението, получавам оттам и благодарствени писма, а имената на всеки дарител се записвали в картотека на дарителите. Независимо от големината и ценността на дареното от тях.
За довършването на огромната представителна сграда на „Роял Албърт хол“ в южния край на Хайд парк в Лондон не само са записани имената на стотиците благодетели. Но и техните потомци до днес ползват привилегията и имат запазени безплатни места за повечето представления в залата. А влизайки в Музея на дизайна южно от Темза, погледът ти веднага се спира на изписаните в стената отдясно десетки имена на спомоществователи за създаването му!
В България, в няколко училища, читалища и детски заведения съм дарявал аудио- и видеотехника, книги, дрехи и играчки. С изключение на домакина или човека, който ги е приемал от мен, никой друг не разбира, че съм направил подобен жест. И след време установявам, че някои от дарените вещи са изчезнали, все едно съм ги подарил лично на приемащия.
Подобни истории ми разказа при един разговор и световноизвестният колекционер на картини княз Никита Лобанов-Ростовски – че и от дарени от него на страната ни творби също няма следа...
Десетки монети, керамични фрагменти и други археологически находки бях дарил преди две-три десетилетия на Асеновградския музей. Никакви документи не ми дадоха тогава и едва ли може нещо да се намери сега от тях.
Обикновено от всяка новоиздадена моя книга дарявам по няколко бройки на асеновградските библиотеки и на библиотеките в кварталите Горни и Долни Воден, където съм израснал. Какво беше учудването ми обаче, когато преди време установих, че повечето екземпляри от моите книги бяха откраднати от читателите... В някои от тези библиотеки се налага за втори и трети път да предоставям безвъзмездно от първата ми краеведческа книга „Воден през вековете“. Библиотекарките се опитват да ме зарадват с комплимента, че хората я присвоявали, защото била ценна като съдържание и добре написана. Все пак аз отдавам тези деяния по-скоро на човешките пороци.
В интерес на истината, и дарението на Евлоги Георгиев за строителството на Софийския университет не е минало без проблеми. Макар че той приживе, а след смъртта си и чрез завещанието си оставя на родината си милиони левове в пари и сгради, българското правителство в продължение на много години води съдебни дела, тъй като негов родственик оспорил завещанието му, а управляващите се включили в играта. Двама професори по гражданско право в Парижкия университет отбелязват по този повод: „Как е възможна подобна лудост от едно правителство?“.
В свое писмо до княз Фердинанд от 31 януари 1896 г. Евлоги Георгиев пише: „Избавлението на народа ни от турското робство, победата на съединението, спечелена в Сливница и Пирот, са такива събития, каквито друго поколение българи едва ли ще види някога... За памет на тия събития аз реших да принеса на олтаря на Отечеството едно пожертвувание за въздигане здание на първия български университет, дето да се славят тия дела и да се учат бъдещите поколения как да ценят, да пазят и оползотворяват благата, с които България се ощастливи в наше време“.
Князът веднага отговаря с благодарствена телеграма. Благодарствени телеграми и адреси изпращат и министърът на народното просвещение К. Величков, както и Академичният съвет при Висшето училище.
Според статистиките, 40 процента от британците участват в благотворителни дейности поне веднъж в годината. Много религиозни и специализирани заведения и организации събират средства, вещи и храни за бедни африкански страни, а на различни места из Лондон има разположени контейнери, в които може да се оставят запазени дрехи, обувки, детски играчки и други предмети.
Форма на дарителство е и доброволният труд, който се дава в полза на обществото. По времето на соца масово се провеждаха така наречените Ленински съботници за почистване на градовете, за залесяване и други дейности. Младежките и студентски бригади за строителство на пътища, язовири и електростанции – също бяха вид благотворителност.
Наскоро в Британската библиотека попаднах на брошура, в която група английски младежи, участвали в подобна бригада в България, възторжено споделят своите впечатления и опит. Те се били включили в строителството на язовир „Копринка” край Казанлък и Георги Димитров ги бил приел на специална среща в София. Брошурата е богато илюстрирана със снимки от ежедневния трудов процес, забавленията през свободното време и красивата българска природа.
И тогава, и сега доброволният безплатен труд е изключително популярен и уважаван в Англия. Почти всички продавачки в магазините за продажба на употребявани дрехи и вещи например работят без заплащане. Те обикновено са пенсионерки, но има и такива, които отделят от свободното си време за подобна дейност. А в така наречените Бюра за помощ на гражданите безплатно работят в определени дни и часове и известни адвокати и юристи.
Можете ли да си представите български адвокат да се заеме доброволно с безплатна помощ на гражданите?! Та съседът ми, дето е юрист, дори в най-обикновен съседски разговор понякога се замисля и казва: „Аа..., на този въпрос отговарям само срещу заплащане!“.
Дарителството и доброволният труд в полза на обществото трябва да се поощряват и уважават. Това са едни от най-драгоценните жалони за правилното възпитание на бъдещите поколения!
