Как живущите на една улица в Казанлък възраждат задружно задружността
Автор: Диана Славчева Снимки: Авторът
В днешното време на тотално отчуждаване между съседи, приятели и роднини, като оазис в планетарната пустиня на алиенацията от шест години на всеки 23 април комшиите от една улица и квартала около нея се събират на раздумка под цъфналите вишни.
Е, тази година природата си изигра малка шега с тях и на тази дата вишневите дървета не само бяха прецъфтели, но дори вече се бяха отрупали със завръз колкото джанки. Но това ни най-малко не хвърли сянка върху ентусиазма на организаторите от сдружение „Вишнев цвят“ да си проведат уникалната инициатива, която, сигурна съм, няма аналог в цяла България.
Още по обяд от къщите, наредени покрай малката казанлъшка уличка „Майор Попов“, започнаха да се изнасят маси и столове. Съкварталците взеха да подреждат на дългата празнична трапеза кой баница, кой постни сърми – пости е все пак (макар че не липсваха и кюфтетата, и кебапчетата, ама в събота малко месце можело, казвали поповете), кой варен боб, кексове, салатки и разбира се, домашни ракийки и винце.
И се започна раздумката – кой какво турил в ракията, че да е по-мека и по-пивка, от какво я сварил. А Бойка почерпи с нейното „женско вино“, дето сама го уйдурдисала, че и взело, та спечелило второ място на конкурс – прекипяло от букет, заформен от Мускат О`тонел и Казанлъшки мискет. Да пиеш и да се не напиеш!
Край масите са Пешо Горския, Румен, Трендафил Колев, кака Наска, Женя, Палмира, Иван Бонев, Мартин, Цеца, Виолета, артистичният Арто, семейство Гайдарови, Петьо Радев, Георги, Иван Димитров, Михаил Димитров, Стефан Пастърмов и толкова още други. И разбира се, баш инициаторът Стефан Саранеделчев и Димитър Никленов. Най-възрастната съкварталка, уважила събитието, е леля Марийка, обявена за доайен на сбирките – родена е през 1926 г., а най-малката присъстваща е 5-годишната Мария – преди месец тя се завърнала със златен медал от международен детски фестивал, проведен в София.
На дългата маса, заформена всъщност от множество малки масички, наредени една до друга, са заседнали хора с най-различни професии – лесничей, издател, писател, актьор, книжар, социален работник, ритуалчик за погребални обреди, текстилен инженер, работничка в „Арсенал“, хидравличен технолог, юрист, пенсионери и какви ли още не.
Преди да се премине към наздравиците се отдава почит на починалия миналата година съсед Георги Марков – един от дългогодишните ръководители в „Арсенал“, последно директор в завод номер 5 от оръжейния комплекс, ръководил строежа и обучавал персонала в построените от нашите специалисти предприятия в Либия и Танзания, първия българин, изпратен да учи в Тула, останал на трудовия си пост до 80-годишна възраст.
И ако някой мисли, че става въпрос за обикновен комшийски купон, много се лъже. Покрай хапването и пийването на софрата се точат сладки приказки за отминалото време, споделят се спомени, дипли се бъдещето... В един момент Стефан Саранеделчев отпочва викторина – кой ще изброи поне шестима известни художници, родом от Казанлък; кой ще посочи двама академици в различни сфери на науката, казанлъчани, ама да са с еднакво име и фамилия (ако не знаете, става въпрос за Петко Стайнов – единият музикант, другият юрист, братовчеди естествено); пък я кажете и шестима поне казанлъшки колоездачи (щото Казанлък е известен не само като град на розите и на вишните, ами и на именити състезатели по колоездене)...
И като награда за отговорилите – ето ти книга: „111 юристи, свързани със Старозагорска област – очерци, интервюта, биографични справки“.
Изобщо на всяка дума тук иде реч за патриотизъм – местен, национален, нашенски! Вярно, на някои от въпросите се отговаряше дружно – от единия край на масата, от другия. И на забележките на Стефан Саранеделчев хората отвръщат: „Ами нали трябва да възродим задружността“.
Това е всъщност заглавието на книгата, посветена на потомците на Пенчо Калайджиев – един от близките родственици на организатора (ще представим този род в някой от следващите ни броеве), превърнала се в мото на събитието. Тя бе представена в рамките на празниците на цъфналите вишни, които се проведоха в Казанлък от 20 до 23 април за девети пореден път. Комшийската раздумка на ул. „Майор Попов“ увенча техния финал.
Апропо, по време на викторината бе зададен и въпросът кой е патронът на въпросната улица. И повечето присъстващи в хор отговориха, че това е Павел Попов от руската войска от времето на Руско-турската война, който остава в България след Освобождението и става първия комендант на Казанлък.
Междувременно взе да пръска дъждец, но вместо да раздигне комшийската трапеза, той вдъхнови присъстващите за нови спомени – как някога, като завалявало, излизали на улицата и рисували по средата й кръстове с наричания „Спри, Боже, дъжда!“.
Дали спирал или не, историята мълчи по въпроса, но пък това отприщи спомени как наблизо извисявала снага над стогодишна ябълка и тя била отсечена в началото на август 1957 г., за да се направи улицата. Когато отрязали ствола й, в него намерили забити незнайно откога куршуми. Дори се отдели време, за да се уточни точно къде е било мястото й. Че и за някакво изворче, дето бълбукало наблизо и било в еди кой си двор, се присетиха по-възрастните.
Е, ха сега кажете, къде другаде има такова комшийско събиране – толкова дружелюбно, толкова емоционално и толкова задружно?! И какво пречи да се направи и в други населени места?! Дори и вишните да са прецъфтели...
