Всеки път, когато се връщам в Панагюрище, изпитвам вълнение. Не мога с безразличие да мина покрай отклонението на пътя, където на стрелката в ляво пише „Оборище“, не мога да не почувствам трепет покрай къщата на поп Георги Футеков (баща на Райна Княгиня) и да пресека моста над Луда Яна, без да си спомня за онези четирима младежи, които на 20 април 1876 г. са преминали също от тук с развято знаме и викове „Бунт! На оръжие!“. Не мога. Още повече, че в мен тече кръв, една стотна от която поне е кипяла под пламенните слова на Бенковски.
В нашия дом още се говори за подвизите на дедите ни. Затова и споделям тези „записки“, които изготвих въз основа на спомените, които съм слушал от моята баба Нена Рашкова Гуджова-Нешова (дъщеря на съратника на Левски и на Бенковски от Стрелча – Рашко Гуджов); въз основа на спомените на Варвара Бобекова – Зумпалова (племенница на председателя на Привременното правителство в Панагюрище – Павел Бобеков); на данните, които почерпих от нашата семейна реликва „История на Априлското въстание“ от Димитър Страшимиров ( в която има личният подпис на бунтовния ми прадядо – Р. Гуджов); на части от спомените на Н. Дринов, Ат. Опов, П. П. Карапетров и на историческите проучвания на панагюрските културни дейци Л. Меченов, В. Стефанов и Ат. Сугарев.
До нас са достигнали различни версии за избора на Оборище и реда, по който е преминало събранието там. Ето какво ни съобщава Димитър Страшимиров: „Казва, че мисълта за Велико общо събрание била дадена от Бенковски... Издадено било окръжно, с което от всяко село са викали по един или двама представители... Прочее още от 8 и 9 Априлий представителите се нижат от вси страни към Панагюрище. Ала тук не беше мъчно те да обърнат внимание на будния Даут Онбаши, което се е случило.
И наистина, никога в Панагюрище не бяха идвали толкова хора изведнъж от селата и то все учители и други отбор лица, както беше сега... По тоя начин комитетските съзаклятници в Панагюрище се стреснали. И ето че запретнали ръкави, напрегнали ум за да търсят изход. Набързо било разпоредено хората да се изпращат в село Баня...
Но види се, че още като свиквали събрание, ставало дума, докато представителите се съберат – да се намери и потайно место за събрание. Казват, че Бенковски не бил преставал да мисли за това... Мисълта прочее ще се е родила от доста рано – поне в същото време с окръжното за събрание, което е близо до ума. От Мечка бил викан Д. Павлов Коклюв познавач на околностите на своето горско село. Нему Бенковски поръчал да намери подходящо место. Рано на св. Петка Коклю забродил към местността Оборище. Същият ден Коклю отишел при Бенковски в Панагюрище и предложил му Оборище, като место за събрание...
Името си Оборище носи от кърджалийските размирни времена. Околното население като бягало от тези пакостници, за да се крие в гората, в тоя дол намерило най-сгодно място, за да спотаи и своя добитък. От тук спасителното скривалище, като служило за обор, останало със събирателното име Оборища. А после Оборища се опростило още повече в Оборище, което ако не е работа на Захари Стоянов, пак е потребление само на най-ново време“.
Пренията на този „оригинален парламент“, както го нарича Страшимиров, са били горещи. Но едно е било знаменателно – всеобщото желание да се вдигне въстание, и то в най-скоро време. Естествено датата официално не била съобщена, но тя се шепнела от ухо на ухо. Напредналото време и разразилата се буря, както знаем, принудили делегатите да изберат комисия, която да изработи план на въстанието и обяви деня на неговото избухване.
Панагюрци – донски казаци
В своите спомени П. П. Карапетров (Черновежд) и Найден Ст. Дринов съобщават, че бунтовният кипеж обхванал Панагюрище още далеч преди идването на Бенковски и Волов. „Тук трябва да се каже – съобщава Черновежд, - че и преди да захванат да се явяват в Панагюрище гореказаните двама подбудители за въстание, мнозина по-разбрани млади панагюрци се сношаваха с бунтовните главатаре на кроените и не станали по предишни въстания в другите места низ България. Освен това тука свободно, без никакво предпазване, без никакъв страх, всякой явно си четеше всякакви бунтовнишки книги и вестници. Особено в читалището, в което когато се събираха мнозина хора, един четеше и разказваше, а другите слушаха“.
Идването на апостолите канализира работата и дава нов тласък. Израз на това е съставянето на Приготвителен комитет или Военен съвет. На 20 април той се слял с Комисията, избрана в Оборище, под името Привременно правителство. Според Димитър Страшимиров, въпреки че не бил избиран председател, работата му се е ръководела от Бенковски, а в негово отсъствие и по време на въстанието – от Павел Бобеков.
Според проучванията на Л. Меченов за последните дни на панагюрското въстание, на Спасовден в Харманите била изградена т. нар. Канлъ табия - кърваво укрепление, както от после го нарекли турците. Там те били възпряни от близо стотина въстаници и два черешови топа. Въстаниците се самопожертвали, за да дадат възможност на населението да избяга в горите. Хвърляйки се няколко пъти на юруш, турците дали големи жертви. С голи ножове и брадви защитниците отбили няколко атаки на турската пехота, като й нанесли загуби – повече от 1000 души били избити.
В същото време, докато се развиват събитията около Канлъ табия, Бойчина кория и Кукла, другото крило на турската армия се насочва към връх Каменица, Маньово бърдо и „Керемидното дере, за да влезе в Панагюрище. Тук Военният съвет изпратил добри и надеждни сили на брой около 200 души, начело със стотниците Стоян Пъков и Рад Клисаря. Изтеглените от Балабанова кория два черешови топа под командата на топчиите Стоил Финджеков и Атанас Узунов били разположени на позиция между Каменица и Маньово бърдо.
Когато турските орди разбили съпротивата на защитниците и нахлули в града,отделни къщи станали гнезда на геройска съпротива. Къщата на П. Дудеков, където е сега музеят в Панагюрище, е била едно от тях. Зетят на Дудеков – Петър Щърбанов, бил член на Привременното правителство и взел участие във всички боеве с турците. На 30 април той напуснал позицията при Канлъ табия и се отбил в къщата си, за да прибере жена си и децата си, но те били у Дудекови. Там заварил събрано цялото население от махалата и група въстаници. Те решили да окажат съпротива на турците.
Към 5-6 часа подир обед около сградата на двора се появили първите групи турски башибозуци, които се опитали да влязат в двора, но били отблъснати от стрелбата на въстаниците. Но се набрала по-голяма орда башибозуци, които разбили вратата с брадви и нахълтали вътре. Собственикът П. Дудеков бил заклан на стълбището при прозореца в посока горния етаж, където и сега личат следи. Хванатите мъже в долния етаж също били избити, като кръвта потекла, достигайки в зимника...
За далия клетва революционер Петър Щърбанов да не се предава жив на неприятеля настъпил крайният момент. Той постъпил като Кочо Честименски. Най-напред искал да убие жената и децата си, но бил възпиран от другите. Когато чул предсмъртните охкания на П. Дудеков и разправата на турците с другите въстаници, нахапал в устата си дулото на револвера и завършил геройския си живот... Следи от сражението и клането в Дудековата къща и сега личат. Съсирената кръв е попила в дъските и оставила много петна в салона, стаите и подиума...
Стрелча горяла в кървави пламъци. Башибузуци, черкези, цигани подложили на сеч всичко живо. Които успели да се спасят от безмилостния ятаган побягнали. Пена Гуджова, жената на четника от Хвърковатата чета Р. Гуджов, била с пет деца: Генчо, Цветана, Куна, Нена, Гаврил. Накъде? Генчо, най-големият, предложил: „При тате“. Една малка бохча със самун хляб, 2-3 ризки за децата. Това било всичко. Рашковица тръгнала с още няколко свои съселяни. „А Стрелча вече не съществувала. По улиците се търкаляли труповете на убитите от турците стари жени и мъже, останали да пазят покъщнината: както и загиналите в кървави престрелки въстаници. От Кози могили се виждали натоварените със заграбеното турци и татари. От 330 български къщи и 100 плевни в селото остават само няколко сгради на по-високите места, превърнати от турците в техен щаб и наблюдателни пунктове.
Малката групичка бързо преминала височината Господа, преминала Чиряшка река и някъде към Цареви сливе спряла да се поеме дъх. Рашковица прибрала децата около себе си, само големият Генчо се мушнал из храсталаците на горичката. Но не минали и пет минути и той дотичал развълнуван. Всички наскачали, защото решили, че е забелязал турци. А той развълнуван задърпал майка си.
Рашковица и един-двама селяни последвали момчето. Току зад мястото, където били спрели, имало малка закътана полянка. И там безпомощно лазело около камъните момиченце на около една годинка. Жената веднага се спуснала към детето. Но в миг спряла. То също било протегнало ръчички към нея и извикало „мамо“, но... на турски. Малкото туркинче било облечено с шалварки и елече, тук-там прокъсано.
Селяните се спогледали. Инстинктивно даже един посегнал към ножа си. Рашковица обаче не оставила много време за размисъл. Тя сграбчила малкото същество и го притиснала в обятията си. „Ела, ела, маминото, какво си виновно ти? Ще те взема с мен“ – гушнала го тя и то престанало да плаче.
Дошли и останалите селяни, нахранили детето, пооблекли го криво-ляво. Но време за губене нямало и групата тръгнала на път. Генчо носел турското момиче на ръце, което се отпуснало и заспало...
Сто и четиридесет години вече бият медните камбани на Панагюрище. По мермерните плочи чаткат конски копита. Пристигат Бенковски, Волов, Райна Княгиня, Бобеков, Крайчо, Орчо... Пристига славата и величието на България. И там, зад коня на Бенковски, аз виждам и теб, дядо Рашко, с чакмалията пушка и лютата сабя. Байрякът се вее, жените плачат от радост и хвърлят гергьовчета, чемшир и здравец. Ето Стоил Финджеков ще запали черешовия топ, който ще възвести на света, че има България – свободна, щастлива!
Бият медните камбани на Панагюрище. И под гръмовния им звън ние мълчаливо се кълнем. В теб, моя Българийо!
