Красимира Стоянова на концерта на Софийската филхармония в края на януари
22 Февруари 2016, Понеделник
Живеещата в Австрия българка е водеща вокалистка на Виенската опера
Автор: Георги Ваташки
Музикалните критици от цяла Европа я наричат „гласът мечта“ заради перфектното чувство за стил, удивителна техника, вкус и прецизност и най-вече заради особения емоционален заряд на нейния топъл галещ тембър. Публиката пък я обожава заради невероятната й способност да трогва и развълнува дори незапознатите с класическата музика. Всички тези суперлативи се отнасят за българската оперна певица Красимира Стоянова, която от 18 години живее в Австрия, където е сред водещите вокалисти на знаменитата виенска Щатс опера.
Преди да започне да се изявява като изпълнител, тя гради кариера като цигуларка. Като оперна прима нашата сънародничка е гастролирала на най-реномираните световни сцени – в Метрополитън опера, „Карнеги хол“ в Ню Йорк, „Роял Алберт хол” в Лондон, „Плейел“ и „Олимпия“ в Париж, „Ковънт гардън“ в Лондон, „Театро дел Лисеу“ в Барселона, както и Златната зала на „Музикферайн“ във Виена.
След четиригодишна пауза, в края на януари българката зарадва родната публика с концерт заедно със Софийската филхармония. Красимира Стоянова за пореден път доказа. че е сред най-даровитите сопрани на Стария континент с изпълненията си на ариите на Маргарита във „Фауст” от Гуно, на Матилда във „Вилхелм Тел” на Росини, на Аида в едноименната опера на Верди, както и на Тоска от едноименната гворба на Пучини.
Примата зарадва българските любители на класиката и с финалната ария от „Ана Болейн” на Доницети и арията на Леонора от „Силата на съдбата” от Верди. Концертът в столичната зала „България“ завърши с цели три биса, като за финал Красимира просълзи родната публика със своята „молитва“ за България, изпълнявайки арията „Молитва на Мария-Десислава“ от едноименната опера на Парашкев Хаджиев.
Красимира Стоянова е родена на 16 август 1962 г. във Велико Търново. През 1981 г. завършва с отличие средното музикално училище „Веселин Стоянов" в Русе, а през 1988 г. се дипломира в пловдивската Академия за музикално, танцово и изобразително изкуство. „Професията и успеха дължа преди всичко на влиянието на своя баща Рачо Рикевски, за когото музиката и цигулката бяха „най-великото нещо на света”.
Той ме вдъхнови да повярвам, че е възможно да достигна върха на оперната сцена. Когато се сблъсквах с трудности, той винаги ми повтаряше: „Вярвай в себе и своята мечта и със сигурност ще успееш“, спомня си талантливата ни сънародничка.
Първата си постоянна работа като професионален музикант младата търновка започва през 1987 г. като цигуларка в Държавната филхармония в Пловдив, като редовно участва и като солист в чуждестранните гастроли на Академичния оркестър при Националната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“.
„Първите стъпки в оперното пеене направих малко след политическите промени в България. През 1990 г. заминах по покана на Пражката филхармония на турне в Чехия. Там изпях Виолета от „Травиата" на Верди“, разказва Красимира.
След завръщането си в България през 1991 г. тя се нарежда сред основателите на столичния Нов симфоничен оркестър, чийто диригент е Юлия Христова. През 1995 г., след двегодишна усилена ежедневна работа върху гласа си, нашенката постига своята мечта и прави блестящ дебют на сцената на Софийската опера в ролята на Джилда от „Риголето" на Верди.
„Основната заслуга да се кача на сцената вече като вокалистка е на моя маестро по пеене Стоян Кисьов. Докато свирех в Нов симфоничен оркестър. почти всяка вечер ходих на уроци при него. С много труд и търпение от негова страна той успя да предаде на пеенето ми тази техника и владеене на гласа, която стана основа на моя успех“, споделя талантливото сопрано.
Мнението й е, че техниката и психиката на един оперен певец са взаимно свързани. „Ако няма добра техника и добра психика, оттам нататък няма кариера. Пеенето е много сложен процес, не е като при инструменталистите, които си наблюдават ръцете и знаят дали това, което свирят, е вярно или не. При нас всичко е въпрос на усещане и доверие към преподавателя. Младият певец се учи от ситуациите, в които попада, от сцената, от колегите. Едно най-елементарно преглъщане на слюнка на сцената може да ти направи някаква беля, а певците трябва да бъдат подготвени и за това. За да си три часа на сцената, трябва изключително съсредоточаване, нужни са психическа и физическа кондиция“, категорична е Красимира.
През 1998 г. тя получава първото си международно отличие и признание - наградата за млад изпълнител на престижната Френска академия за изкуство. През същата година е поканена от директора на Виенската опера – знаменитият диригент Йохан Холендер, за ролята на Микаела от операта „Кармен“. След успешната премиера през септември 1998 г. Красимира получава предложение да бъде гост-солист в следващите пет сезона.
Световната й кариера се развива бързо и я отвежда в най-престижните оперни театри и концертни зали на планетата – Миланската скала, Дойче опер и „Концертхаус” в Берлин, „Номори опера” в Токио, „Театро Колон” в Буенос Айрес и Баварската опера в Мюнхен.
През 2001 г. сънародничката ни се прославя и отвъд Океана. В Метрополитън опера в Ню Йорк тя е аплодирана за изпълнението й на ролята на Виолета в „Травиата" от Верди.
Следват участия в десетки спектакли през следващите две години в Северна Америка - „Турандот“ и „Бохеми“ от Пучини, „Дон Жуан“ от Моцарт, „Отело“ от Верди, „Палячи“ от Леонкавало и „Кармен“ от Бизе, както и в „Диалозите на кармелитките“ от Пуленк.
Въпреки успехите, нашенката не се главозамайва и счита, че всеки творец не може да изяви своите способности без вярна и взискателна публика.
„Всеки иска да пее на „престижна" сцена. Само че е по-важно как го прави и никога да не забравя за публиката.Тя е тази, която прави една сцена престижна, а друга – не. Тя е наш партньор, пред когото изповядваме изкуството си. Без нея не можем да го споделим, следователно то не би съществувало. Затова е важно да не правим с публиката компромиси, а да я уважаваме и да й даваме най-доброто като на най-скъп приятел!“, изповядва веруюто си оперната прима.
В края на 2004 г. тя участва в новата модерна постановка на операта „Фалстаф“ от Верди във Виенската щатс опера, след което й е предложен постоянен договор на водещ солист.
Следващата година нашенската жъне голям успех в ролята на Луиза Милер в едноименната опера на Верди в Мюнхен, за която е обявена от германската критика за певица на сезона. Записът на спектакъла с нейното изпълнение се продава в огромни тиражи и придобива златен статус в Германия и Австрия.
През лятото на 2003 г. за първи участва в прочутия Залцбургски фестивал на класическата музика в ролята на Антония от операта „Хофманови разкази“ на Офенбах. През следващите години тя многократно се завръща в родния град на Моцарт, където пее под диригентството на знаменити имена като Рикардо Мути, Зубин Мета и Марис Янсонс.
„Гласът мечта“ на Европа получава признание и от великия Пласидо Доминго. Красимира Стоянова е поканена от големия испански тенор да му партнира на гала концерта за 40-годишния му творчески юбилей, който се състоя на виенска сцена през 2007 г. Няколко месеца по-късно тя пее и в чест на 80-ия рожден ден на бившия папа Бенедикт ХVІ на специален концерт във Ватикана.
Годините упорит труд и себераздаване на сцената на престижната опера в австрийската столица също не остават незабелязани. На 6 октомври 2009 г. българското сопрано е удостоено със званието „камерзенгерин“ от министъра на образованието, изкуствата и културата на Австрия, което е най-авторитетната и мечтана титла за всеки оперен певец.
Тя получава признание и на родна земя. През 2012 г. получава отличието „Златен век“ на българското Министерство на културата за своя изключителен принос в оперното изкуство. Същата година нашенката издава и своя първи самостоятелен албум, озаглавен „Музика на славянските композитори“, който съдържа арии от опери на Чайковски, Дворжак, Бородин и Сметана.
През 2014 г. пее в посветената на 150-ата годишнина от рождението на Рихард Щраус постановка на „Кавалерът на розата“, която след като има голям успех, е повторена и през лятото на 2015 г. Предстои й нова постановка на „Любовта на Даная“ от Рихард Щраус, както и концертно изпълнение на „Лукреция Борджия“ от Доницети.
Въпреки натоварения си с ангажименти график, Красимира намира време и за изяви на българска сцена. Любовта на публиката я радва и насърчава, но винаги се огорчава от отношението на държавата към родните таланти.
„Управниците в България мислят само за себе си, изобщо не се вълнуват от факта какво ще дойде утре. Продължава да цари анархия в образованието, в културата. Жертва на всичко това са и оперните певци. Всеки от нас работи върху кариерата си и в един момент въпросът дали страната го признава или не, губи всякакъв смисъл. Въпреки това в душите на всички ни винаги има една частичка, която пее за нашата Родина и с гордост казваме, че сме българи“, завършва изповедта си Красимира Стоянова.
