Още при раждането на мъжко дете често родопчаните го обричали да служи в някоя света обител
Автор: Иван Гащилов
В България има три места, които заради струпаните в тях множество манастири са наричани Света гора малка. Това са Софийската света гора, Търновската света гора и Природопската света гора, към която принадлежат Бачковският, Мулдавският, Араповският, Горноводенският, Кукленският и Белочерковният манастир „Св. Георги“ край Пловдив.
Съществува сведение, че към тази група е принадлежала и обителта „Св. Тодор“ край с. Павелско, но за съжаление нейните следи още не са открити. Предполага се, че филиал на Бачковския манастир, след неговото опожаряване в края на ХVІ столетие, е бил и манастирът „Кръстова гора“ край село Борово, Лъкинска община, но той е бил сринат до основи.
Нека се върнем назад във времето и да проследим преките връзки и влияния на родопските манастири, по-специално на Бачковския, върху населението от близките и по-далечни населени места.
Интересен момент е, че на ежегодния събор на Бачковския манастир, който става на Голяма Богородица (15/28 август), от родопските села, заедно с християнското население, тук са идвали и много българомохамедани. Те не влизали в църквата, но участвали в откупването на курбани и във всички църковно-народни и духовни тържества, провеждани край светата обител. Връщайки се по родните си места, те носели „селям“ на своите съселяни.
Този важен и многозначителен факт съдържа освен всичко друго и указание за взаимните връзки между родопското население и манастира, защото родопчани са и негови строители и дарители.
В тежките столетия на турски гнет те са отделяли от залъка си, за да се увеличат неговите благолепие и красота. Пристигащите и отсядащите в манастира богомолци не пропускали да направят според силите си дарения за благоустрояването и украсяването му. Средства за това се събирали също от така наречените таксидиоти – монаси, които обикаляли страната и събирали лептата на населението.
А как са били използвани тези средства, научаваме от Захари Зограф, който пише в кондиката си, че когато започва да изографисва църквата „Св. Никола“ в южния двор на Бачковския манастир, той изпраща своите чираци от станимашките села да му закупят на първо време 700 яйца.
Много интересна е и посудата на манастира, за съжаление, неизвестна на съвременното поколение, което не може дори и да си представи една манастирска магерница (кухня). Грамадните казани са част от задължителното й обзавеждане. Те побирали в тях месото на един-два вола.
Освен на Голяма Богородица, в Бачковския манастир многохиляден народ се стичал и на празника „Преполвение“ – една по-късна традиция за обителта, възникнала през ХІХ в. (по църковния календар денят винаги се пада сряда). Тогава в най-големия манастирски казан и в няколко по-малки съдини се варяла фасул чорба – тогавашния курбан за 15-20 000 богомолци.
Църковните одежди също стрували скъпо. Те били донасяни предимно от Русия, като се закупували с лептата на народа.
Съществуват документи, които свидетелстват още, че във всички родопски села църковните книги, както и книгите за училищата към църквите, идвали пак от Русия. Те се плащали от манастирите и се раздавали по селата. Ето как народът си връщал парите от даренията.
Много силна и непрекъсваема през вековете е била връзката манастир – родопско село, както, разбира се, и манастир – българско село.
Като говорим за тези неща, не трябва да пропускаме един друг момент: желанието на българина да даде своя доброволен труд за тези свети места. Без значение било в какво ще се изразява той – дали в строителство, или помощ в манастирското стопанство. Има сведения, че някои родопчани още при раждането на сина си го обричали да служи като харизанин на някой манастир.
В кондиката на Бачковския манастир е записан случай, когато край голямото манастирско стадо на м. Безово край Асеновград, което брояло 12 000 овце и кози, се въртели по 20-30 момчета чирачета. Това не е ангария,
а доброволна помощ, точно затова била наричана харизма. Някои от момчетата харизани се грижели за манастирското хергеле, други – за говедата.
По-слаботелесните работели в самата обител. Те обслужвали кухнята, почиствали манастирските стаи. Тук съществува и един психологически момент, който заслужава внимание. Случвало се по-слаботелесните харизани да укрепнат здравословно – къде от промяната, къде от внушение. Това поддържало славата на манастира като благословено място, както и традицията на харизмата, която съществува от векове и не е прекъсната дори и през 45-те атеистични години на социализма.
Харизанството е типично за Родопския край и рядко се среща в другите манастири. Може би тук е по-силно влиянието от Гърция, където е прието да се служи на манастирите по този начин.
Децата харизани са идвали от две направления. Едното от родопските села Долно и Горно Дерекьой, Чепеларе, Павелско, Хвойна, Малево, Косово, Югово, Чаутево и др. И второто – от полските населени места Прангата, Дълбок извори, Дебър, Избегли, Конут, Козаново, както и от по-далечните първомайски, хасковски, чирпански села и др.
Интересно е да се отбележи, че в Бачковския манастир са идвали доста харизани от българомохамеданското село Забърдо, тъй като харизмата е била практикувана и сред помохамеданчените наши сънародници, а това също е показателно за дълбокия общ родов корен, който никакви бури и вмешателства не са успели да изтръгнат.
Българомохамеданите не били скъсали напълно с християнската обредно-битова традиция. Те посрещали Богородица с обредни хлябове, празнували Гергьовден, Великден и др. Ходели на гости у свои съседи християни да си честитят празниците. Отношението на монашеското братство към изтръгнатите от лоното на християнството помохамеданчени българи било по традиция доброжелателно и бащинско, без предразсъдъци и религиозна нетърпимост.
Запазените сведения сочат, че и даренията на манастира идват главно от изброените по-горе населени места. Без да проследяваме поотделно как са правени те, ще посочим само традицията, изпълнявана всяка година от юговци, като в останалите родопски села тя не се е различавала съществено.
Старите жители на Югово разказват: „Всяка година ходихме на манастира, за да му подарим това, което сме си врекли. Обикновено това ставаше есента, като се върнем от гурбет. В Югово се събирахме пред дюкяна на Апостол Василев. Гайдарджиите Мустата и Минчо засвирваха, докато се съберем и тръгнем. Кой каквото е врекъл, докарва го – овца, коч, пиле. Събирахме по 30-40 брава (глави добитък, б.р.) и тръгвахме, кажи-речи половината село – петстотин-шестотин мъже и жени.
С пристигането там предавахме бравите и след кратка почивка сядахме на подготвената от манастира вечеря – фасул със зеле, манастирско вино и ракия. Като брукнеха тия две гайди, цяла нощ се веселим, ядем, пием и играем. Играехме на чардаците, защото хубаво се тропаше на дъските. Комуто се приспи, отива да почива в стаите на манастира. Във всяка от тях имаше по едно ибриче с ракия, а виното прислугата на манастира носеше в големи съдове, като легени.
На сутринта пак ни нахранят и си тръгваме обратно за Югово. Даренията, които правехме, бяха по-големи от това, което изяждахме и изпивахме, защото освен вречения брав, носехме и други дарове, та слагахме на иконата на св. Богородица. Управата на манастира канеше всяко село да посети манастира в различни дни. Чак от панагюрските села идваха да подарят това, което са врекли“.
Владенията на Бачковския манастир водят началото си още от основаването му. В устава е записано, че това е територията от Пловдив до Гюмюрджина. От миналото столетие има запазени крепостни актове за притежание на големи ниви и други имоти, наричани в Родопите манастирски или манастирището.
В Устово например обителта имала цяла чаршия с дюкяни. Родопчани наемали тези недвижимости и ги обработвали срещу поносим данък, плащан до Голяма Богородица. По-късно манастирът продал свои земи на селяните, без да търси голяма печалба.
Запазени са писмени документи за Югово, от които се вижда, че юговци са идвали с три мулета да вземат монаси от манастира и да ги закарват в селото, където провеждали службата при по-голяма тържественост. Така са постъпвали задължително по време на храмовия празник на населеното място и на Петровден. На връщане натоварвали мулетата на монасите с дарове. Същото се случвало и в с. Косово и някои други родопски села, което свидетелства за голямата почит към това култово средище.
