Нямах никаква идея да се старая да следя хала на това зрелище по телевизията, но на софрата навръх Нова година приятели обсъждаха горещо, че трябвало точно тогава да приключи и точно тогава му било мястото и времето останалите участници да завършат творческия си спор.
В интерес на истината, от всички тв глупости хвърлям най-сериозно око точно на „Х-фактор“. Отбелязвайки всички възможности за манипулация на зрителите пред екрана, истеричните крясъци на публиката, взела някой лев, за да пищи като заклана, и странната достолепност на четиримата ментори от журито, смятани за влъхви, все пак признавам, че състезанието прилича на истинско – некадърник си, нямаш глас – заминаваш си в небитието на хилядите българи, които хранят излишни илюзии, че като в Америка, биха станали звезди за една нощ.
И, да, все пак става дума за пеене. За разлика от други подобни търсачки на таланти, които… палят огън с пръднята си, да речем. Но за подобни простотии – друг път и на друго място. Младежът от Африка Стивън Ачикор даде недвусмислен отговор на въпроса на свръхдосадните глобалисти, безкрайно досадили на всеки нормален човек у нас с тъпите си напъни „Расист ли е българинът?“
Ако беше тъй, момчето щеше да бъде изхвърлено още съвсем в началото, дори и да показа глас. А то показа. Както и момичето от Кипър, което спечели така нареченото шоу.
Разбира се, относно кой кога е слязъл от сцената много зависи от това има ли наистина някаква задкулисна игра или всичко зависи от есемесите, които иначе оплакващият се от бедност нашенец цъка за този или онзи участник.
Изобщо нямам за цел да обсъждам вокалните и артистични възможности на този или онзи претендент за пет минути слава, нито пък да се впускам в разсъждения какво се случва след това с въпросния.
Всеки знае какво - Станислава Армутлиева го закопава с брутален договор за крепостничество еди-колко си години след блясъка на прожекторите. На първия победител Рафи му трябваха четири години да се осефери и поеме най-сетне по своя личен път.
Надзъртах във финалното викане на четиримата (или май бяха трима) претенденти. И си мислих за стратегията, която техните ментори бяха избрали. Съвсем на края на певческата надпревара почти всички бяха заложили на българска класика. Е, от недалечното и патетично соцвреме, но да не придиряме чак толкова, ние по-стара нямаме. Тоест имаме, но не я тачим, както и да е, да не се отнасяме.
Единствено протежето на рапъра Криско се опита да имитира три американски певици едновременно и се провали. Обяснимо е, имайки предвид кой е нейният учител в случая.
Та, точно за финалното надпяване (надвикване, уговорихме се вече) ми беше думата. Галеникът на съдбата Кристиян, пробвал се донякъде успешно и в Русия, реши да закове вниманието към себе си с „Ако си дал“ на Емил Димитров.
И сгреши. Защото колкото и да те хвалят, че си изключителен артист, всичко пречупваш през себе си и „всяка песен правиш твоя“ (това пък какво означава?), българската публика няма да ти прости, ако мучиш Емил Димитров. Защото той не е лъжица за всяка уста. Изобщо нямам предвид чисто вокално.
Спечели момичето от Кипър Християна, което учи тук за оперна певица и само за няколко години така се е постарало да изчисти акцента си, че да буди възхищение у всеки. Пак с класика – „Осъдени души“. Как се пее Лили Иванова, а? Във всеки случай не с имитация. А с уважение, хъс и истински глас, какъвто Християна Лоизу показа.
Всъщност, почти да се убедя, че всичко е почти като наистина. Комай спечели най-добрата певица измежду всички. Както и би трябвало да бъде. Вижте няколко реда по-горе какво се случва с победителя.
