Родолюбивият белочерковец се сражава с четата на Бачо Киро в Дряновския манастир и по чудо оцелява след разбиването й
Автор: Маргарита Атанасова – Арачийска
Навярно безброй са радетелите и поборниците за националното ни освобождение, останали малко известни или почти забравени. Един от тях е даскал Атанас Дончев – верен другар, сподвижник и помощник на известния отец Матей Преображенски. Двамата заедно и поотделно са допринесли много за подготовката на въстанието през април 1876 г. в Първи Търновски революционен окръг.
„Аз, като човек, надарен с чувство и признателност към измъчения народ, а гледах и търпях 25 години, и като не можах да понеса страданията на народа намерих пушка за нашето освобождение... Нам ни беше мило за чада и майки, за братя и сестри, но за свободата да умре човек е.... по-добро...“ - пише в прощално писмо до домашните си даскал Атанас.
Той е роден през 1849 г. в семейство на заможни, но родолюбиви българи от с. Горни турчета (дн. Бяла черква). От рано момчето попада под влиянието на учителя революционер Бачо Киро, който подтиква родителите му да го пратят да учи в Търново.
През 1870 г. Атанас се записва в търновското класно училище при учителите Никола Гранитски, Тодор Шишков и Богдан Горанов. Две години негови съученици са Стефан Стамболов, Иван Панов Семерджиев, Филип Симидов, Михаил Сарафов, Александър Людсканов и др.
Свободолюбивият младеж скоро се свързва с хората на търновския революционен комитет: Христо Иванов – Книговезеца, отец Матей – Миткалото, Христо Караминков – Бунето, Сава Пенчев и други дейци на бунтовното дело. В Търново за пръв път се среща с помощника на Левски Ангел Кънчев, който проявява жив интерес към будните младежи във връзка с основаването на революционни комитети по селата, а в случая – за основаване на комитет в Горна турчета. „На другия ден дойде Ангел Кънчев от Търново, събрахме се у дома и образувахме комитета. За председател избрахме Бача Кира...“ – разказва даскал Атанас.
„Другият ден“ е вечерта на 28 февруари 1872 г. Ангел Кънчев и отец Матей определят кой каква дейност трябва да върши по делото: Бачо Киро, освен председател на комитета, е издигнат като районен апостол, който „да обикаля околните села и подканя народа да се организира за великата борба, да основава комитети“, а учителите Васил Неделчев и Атанас Дончев задължили да съставят комитети в селата, гдето учителстват.
Атанас Дончев трябвало да изпълнява и куриерска служба до Русе, Търново, Ловеч и други места. В тая връзка навярно Ангел Кънчев му е оставил т. н. циркулярни писма от ЦРК, които пък местните дейци са наричали „хвърковати“. Те имали дата, но без място на издаването и без подпис и били адресирани до богати хора – да внесат известна сума за народното дело, предупреждавайки ги, че ако не внесат сумата и издадат това на властта, ще бъдат наказани със смърт.
След образуването на революционния комитет в Бяла черква Ангел Кънчев заминава за Горна Оряховица, а оттам за Русе, облечен като търговец, яхнал хубав червен кон.
През същата 1872 г. Атанас Дончев отива заедно с Матей Преображенски в Русе, където занасят за печат книгите на Миткалото: „Защита на православието“, „Изгубеното дете“, „Нравствени приказки“ и др. А самият той спомоществувателства издаването на „Кратки поучения“ от Редиона Путятина и „Две тополи“ от Цани Гинчев.
Домът на бащата на даскал Атанас – дядо Дончо, става постоянна квартира на пътуващите народни апостоли Стефан Стамболов, Христо Иванов – Книговезеца, Христо Караминков, Илия Блъсков и др.
През 1872 г. Атанас е учител в Бяла черква, заедно с Бачо Киро, а през 1873/74 г. - преподава в родното място на отец Матей – Ново село. През 1874 г. даскалът и Миткалото решават да съберат пари и да построят в Ново село хан, който да служи за постоянно прибежище на революционерите. За целта създават дружество от 12 души, които дават по 1000 гроша за строежа. Но скоро събраните средства отиват за нуждите на БРЦК в Букурещ и членовете отново дават по 500 гроша за хан.
През 1876 г. Атанас Дончев отново е учител в Бяла черква и взема активно участие в подготовката на подготвяния бунт. Къщата му се превръща в истински арсенал, за което братовият му син Трифон по-късно разказва: „Тогава се почнаха и приготовленията по въстанието. У дома се лееха куршуми с калъпи, които правеха от синя пръст. Други правеха фишеци така: калъп, направен пък от дърво, на единия край на който загъват с книга, след което я изваждат. Така получената книжна торбичка, широка колкото цевта на пушката, единият й край я смачкват и в тази празнина пълнят първо с куршум, след това книга, а подир нея сипват барут с мярка и слагат пак книга и засукват и на този край тръбичката.
Когато ще се стреля, фишекът преди да се пъхне в цевта на пушката, изкъсва се малко от хартията, за да се разпилее барута вътре, за да може да хване искрата от кремъка... Така предварително се запасяваха с много фишеци. Като напуснеха работата по-старите, идеха пък по-младите... През зимата правеха упражнения в стрелба кой ще мери по-добре“.
На 28 април през р. Росица и през с. Михалци белочерковци тръгват за сборния пункт в с. Мусина. „Една вечер чичо Атанас стяга коня и туря дисагите на седлото. В единия дисаг туря една делба със сух счукан хляб, а в другия в една мешинена торба – фишеци. Обут в бели навуща с черни върви препасани, а в пояса нож и револвер, закачен на шията му с червен гайтан. Той тръгна като целуна ръка на дядо, баба и всички в къщи...“ – описва този момент Трифон.
Даскал Атанас оставя жена Атанаса, едно момче и четири дъщери. Преди Белочерковската чета от 103-ма души да тръгне, Бачо Киро, поп Гавраил и Атанас Дончев укриват в дюшемето на балкона в храма „Св. вмч. Димитрий“ архива на местния революционен комитет. Когато Бачо Киро повежда своите четници, буйната река Росица е придошла и къде с ладии, къде с коне минали на отсрещния бряг към Михалци. От едната му страна вървял даскал Васил Неделчев, а от другата – Атанас Дончев на кон.
В героичните 9-денонощни сражения четата на Бачо Киро и поп Харитон е разгромена. Атанас се спасява като по чудо, връща се в Бяла черква и 4 месеца се укрива в изкопан в земята трап, над който са поставяни пчелни кошери... Само нощем можел да се покаже и да подиша чист въздух. През деня турците претърсвали навсякъде.
Неговият племенник разказва, че в деня, когато Атанас Дончев узнава за предателството на тримата чорбаджии спрямо Бачо Киро, той се стегнал и въоръжил, за да излезе от скривалището и да убие предателите, ако ще и това да струва живота му. Близките му едва го удържали, защото с това едва ли щял да спаси войводата.
През август 1876 г. с помощта на Христо Бръчков преминава в Румъния. После участва като доброволец в българската военна група, която е водена от ген. Черняев. Сражава се и в Сръбско-турската война през есента на 1876 г. Връща се в Румъния, а на 15 юни 1877 г. заедно с русите се връща в България, където го очаква многолюдното му семейство.
В това време Павликени, което тогава било чисто турско селище, е обезлюдено, тъй като османците бягали от идващите руски войски. След тяхното минаване през този край и Бяла черква там започват да се заселват българи.
През 1882 г. и даскал Атанас се преселва в с. Павликени и става един от първите образовани учители в новосъздаденото там училище. Той взима активно участие в обществения живот и подпомага парично културното развитие на селото. Комитата е и един от създателите на културно-просветното дружество „Ройче“, което през 1884 г. е преименувано в читалище „Братство“.
През 1885 г. Атанас Дончев е награден със сребърен кръст за храброст за участие в Априлското въстание. Дават му и поборническа пенсия от 30 лв. месечно.
Синът си Никола и дъщерите Ирина, Геновева, Мария и Кина образовал добре.
През 1901 г. даскалът е избран за кмет на Павликени. Умира на 73 години на 30 юли 1922 г. Съпругата му Атанаса достигнала до столетие.
Неговият гроб, както и на другите белочерковски поборници, се намирал в църковния двор на павликенския храм „Успение на св. Богородица“. През 1964 г. обаче местната управа решава костите на видните поборници и обществени деятели да се препогребат в общ гроб в павликенския гробищен парк!
На мястото на някогашната къща на поборника е построена днешната сграда на читалището, което сега е наименовано „Братство – 1884“. На северната стена на зданието е поставена скромна паметна плоча с надпис: „Тук е била къщата, в която е живял даскал Атанас Дончев, участник в битката при Дряновския манастир през 1878 г.“.
Улицата до читалището носи името на родолюбивия даскал. В Бяла черква също има улица, наречена на него, а също и мемориална плоча. Така следата от революционното и общополезно дело на този белочерковец остава незаличима и до ден днешен.
