Легенди и истини свързват тракийското племе с нашите предци
Автор: Лилия Димитрова
Преди повече от 10 години посетих град Таргуния в Италия и огромния некропол на тракийското племе етруски, който се намира в околностите му. Но и до днес не забравям впечатляващата гледка на това селище, построено на висок хълм в години далеч преди Христа. Градът, който притежава огромен музей с безброй артефакти от времето на траките, е опазил и до наши дни голяма част от крепостните си стени, порти, кули, водоскоци, както и изумителния си некропол.
Впрочем, в този район между областите Лацио и Умбрия, който в древността се е наричал Етрурия, има много градове и некрополи, останали от времето на етруските (Х-ІІ в. пр.Хр.).
Удивителното е, че с просто око веднага се забелязва изключителното сходство между строежа и вътрешната стенописна украса на тези гробници и нашите тракийски гробници в Казанлък. Любопитството ми си остана, но от малкото, което видях при посещението си в този край на Европа, не можах да си изградя по-цялостна представа за тези необикновени хора етруските. И много се зарадвах, когато разбрах, че ще имам възможност отново да тръгна по стъпките им.
И все пак, кои са етруските? Всички теории за произхода им, колкото и да са различни, са единодушни в едно – този народ е много древен и го наричат „митичен“, тоест легендарен. А легендите са нещо много любопитно и често подсещайки се от тях, историците откриват различни реално съществуващи преди хилядолетия събития.
Изследователите признават, че това е тракийско племе. Според Херодот те са тръгнали към Апенинския полуостров от Лидия – Мала Азия, днес в Турция. Напуснали са родните си места след няколко гладни години, за да търсят по-плодородни земи, водени от Тиренск – син на Ати.
Според друга теория, заедно с Тиренск е бил и брат му Тарконт. Те били синове на царската фамилия Телепхис, която управлявала Мизия и това се случило около ХІІІ в. пр. Хр. По-късно тук дошли още етруски от Лидия и се заселили при своите в днешната област Умбрия, която тогава се наричала Етрурия.
Мизия ли? Бях шокирана от това, което научих от разказите на хората и разните справочници, енциклопедии, исторически книги и учебници, до които се докоснах. Че къде има по света другаде област Мизия, освен в нашата Северна България, която и днес наричаме така? Нима е възможно нашите тракийски племена да са били в близки родствени отношения с етруските?
В Италия те били наричани още „тирени“ по името на водача им, а по-късно ги преименували на „туски“, което пък наименование идва от един техен ритуал, непознат на латините и другите народи, дошли по тези места по-късно. Това е било някакъв вид жертвоприношение, дар за боговете. Гръцкият историк от V в. Елансо Лесбос уточнява, че тръгнали от Гърция, разпръснали се по Средиземно море и се установили в Етурия.
Езикът им бил близък с народите от унгро-финската група с ударение на първата сричка. Така е говорело населението, подобно на иранците, потомци на скити и осетинци, тоест става дума за алтайски език, в чиято група се включват и унгро-финските езици.
Миграцията им, както вече споменах, не е станала изведнъж, а на няколко етапа. В един египетски документ се споменава името „терес“, с което се обозначават хора, свързани с тирените, тоест с етруските. Херодот ги свързва в родствени отношения с троянците, като се опира на песента, изпята от Вергилий в Енеида. В Източното Средиземноморие на няколко километра от Троя се намира остров Лемнос, където през 1885 г. е открита т.нар. „Стела Лемнос“, върху която има надпис, издълбан на диалект, подобен на етруския език. Колоната е от VІ в.пр. Хр. и все още се изучава от учените.
През 2004 г. Гуидо Барбужани от факултета по биология на град Ферара прави ДНК анализ на скелети от етруски гробници, който сравнява с генетичния код на хора, живеещи днес по тези места, както и с настоящите жители на Мала Азия, около древна Лидия. И установява, че ДНК-то на откритите в етруските гробища люде е по-близо до тези, населяващи Мала Азия, отколкото до тези, живеещи в Италия (древна Етурия).
А аз се запитах – какво прави името Терес в египетски документ, споменато като име на група етруски народи и като име на тракийски цар на племето одриси, чиято златна маска бе намерена в тракийската могила „Светицата“ в Казанлъшко. И за какви синове на цар от Мизия става въпрос?
Лидия и Мизия са много близко една до друга. Възможно ли е траките, живели по нашите земи, да са били в родствени отношения с етруските?
Етруските са били високи, стройни, фини хора, елегантно облечени в красиви туники с втъкани в тях златни нишки. Имали са шапки. Интересни са били сандалите им – отпред с издигнат нагоре връх, на които подметките били от две здраво свързани части, за по-лесно пристъпване. И обувките, и облеклото им били украсени с много бродерии. И до днес съществува израза „елегантен като етруските“.
Те са имали писменост. Жените им били поставени в обществото наравно с мъжете. Вярвали в много богове, от които главният се наричал Тинко. Но вярвали и в демони, които пренасяли душите на умрелите в отвъдния свят, а един от тях бил с криле и клюн. Жреците извършвали редица жертвоприношения и гадаели чрез тях, както и по летенето на птиците и по светкавиците. Имали и специални еротични празници.
Етруските се наричали на своя си език „расена“ или „расна“, което може да се разбира като „Аз съм син на Ра“, а знаем, че Ра е един от най-великите богове на фараоните.
Колкото до разстоянието между Египет, Лидия, Мизия и Етурия, то е незначително. Възможни ли са били комуникации между тях?
Тускания е един от големите градове в Италия, разположен в района на древна Етрурия. Той е изграден върху огромен скалист хълм от „туфрок“ или просто „туфо“, както наричат тук варовития камък, появил се преди милиони години при образуването на планините. Туфът е материал, от който изработват тухли за строеж, различни предмети за украса в бита, саркофази и много други.
В подножието на Тускания текат реките Марта и Капечио, между които се шири долината на „пътя на овчарите“ (трансуманца). Както в България преди години овчарите от Стара планина, Средна гора и Родопите отвеждаха стадата си през зимата към беломорските пасища, защото е по-топло край морето на юг, така и тук през долината на Тускания са преминавали безбройните стада на Чочерията към по-приветливите местности край Тиренско море.
Земята около реките е много плодородна, а наблизо е и езерото Болсена с няколко обрасли в екзотична растителност острови, което днес е туристическа атракция.
Една легенда разказва, че градът е наречен на името на Асканиу – син на легендарния Омиров герой Еней. В древността морето е било по-навътре в сушата и по-близо до Рим, та той слязъл там. Синът му обаче, очарован от примамващите в далечината зелени планински възвишения, пришпорил коня си към тях, спрял се в подножието им сред тучните крайбрежни поляни на река Марта и първите живи същества, които видял, били 12 кученца. А на латински 12 кученца се произнасят „тус-кана“. Асканиу останал тук и създал Тускания.
Според друг мит селището е основано от Туску – син на Херкулес и Агахе.
По данни на историците и археолозите този район е заселен още през Х в. пр.Хр. от тракийското племе етруски, дошли тук от Мала Азия. Намерените артефакти и особено некрополите – 12 на брой, които са извън крепостните стени на града, говорят, че градът държава е обединявал икономически, административно и религиозно селищата наоколо. През следващите векове Тускания се превръща в един от най-важните градове на преименуваната от Етрурия в Тускания област, явяващ се център на пътната мрежа, която свързва брега на Тиренско море с езерото Болсена и с вътрешността на страната, и е бил голям селскостопански пазар.
Той влиза в границите на Римската империя през ІV в. пр.Хр. Предполага се, че най-вероятно етруските не са влезли във военни стълкновения с романите, за да опазят селскостопанските си райони – безкрайните маслинови, лозарски и зърнени масиви, както и работилниците за производство на изделия от туфо, а също и изградените водопроводи и минерални извори.
По-късно Тускания става център на социални сблъсъци между отделни фамилии за власт и е завладян от лангобардите, в чиито войски е имало и древни българи, водени от Албоин. През 1192 г. става епископски център, а малко по-късно – свободен град с общинско управление и територия, в която влиза много земя заедно със замъците в нея и населението й.
През 1222 г. свети Франциск от Асизи създава тук орден на францисканците и последователите му изграждат из околността множество манастири. След това отново започват междуособиците за власт – този път между семействата Гвелфи и Гибелини. Днес, 1500 години след тези събития, с удивление можем да видим по вратите и фасадите на домовете запазени гербове на фамилиите. Значи потомците им са тук и до днес.
Днес Тускания е цветущ град, който може да се похвали с многобройни архитектурни обекти от времето на етруските, като останките от някогашните крепостни стени все още ограждат част от старите му квартали, където величието на древността дискретно се вплита в предизвикателствата на съвремието ни...
