Вина за съсипването му имат и БАН, и МОН, и просветният министър
Когато един ръководител на дадена институция се откъсне или по начало е бил винаги чужд на своя народ, тогава той остава в някакво безвъздушно пространство, което може и да му хареса, ако го възприеме като комфортен за него вакуум. Тази ситуация не е чужда на нашите политици, ръководители на институции, държавници, които са убедени, че „Приказката за стълбата“ на Христо Смирненски не се отнася за тях.
Неотдавна по телевизията гледах едно предаване, в което акад. Стефан Воденичаров обясняваше мотивите си да издигне кандидатурата си за президент на наближаващите избори. Като основна причина той изтъкваше „довода“, че в БАН нямало корупция и че академията на науките ни била „храм на духовността“, на истинската наука и почтеност. Досмеша ме, защото това твърдение е невярно. То обаче не би се отразило толкова негативно върху нацията ни, ако БАН не дирижираше Образователното министерство в сферата на науката.
Свойствено за човека е „да създава по свой образ и подобие“, както това прави Бог. Но надареният дава път на надарените, посредственият дава „зелена улица“ на посредствените. Нашият 26-годишен преход даде свобода на действие на втория тип академични люде. Защото ако т. нар. „промяна“ у нас бе нормална, както това стана в други бивши соцстрани, то хора като акад. проф. Иван Николов Радев например биха били принудени от обстоятелствата да станат прогимназиални учители в родните си села – в неговия случай Гороцвет, Разградско, а не да лансира „научните“ си архиглупости във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“.
Нямам думи, за да изразя възмущението си от абсурдите в нелепостите, които срещаме в трудовете именно на акад. Радев. „Не толкова философски и естетически, колкото прагматично-житейски фактори обаче се намесват и започват да предопределят именно на виното известни етноконсолидиращи и гражданско-активизиращи функции. И то в духа на хедонистично-епикурейското начало, и то на всички равнища на тогавашния живот... Всъщност ролите на виното са документирани за всяко от важните събития и на обществено-политическия живот, на свързания с него революционно-патриотичен подем. Така самият трибун на църковната борба – архимандрит Неофит Бозвели, е бил доказан поклонник на червеното вино“ – твърди той в труда си „Любовните истории и авантюризмът на българина“.
Може ли виното да има за нашия народ „етноконсолидиращи и гражданско-активизиращи функции“? Мисля, че не може, защото по същата „логика“ би трябвало за руснаците такива функции да изпълнява водката, а за турците – шербетът. Отделно, от текста излиза, че без вино у нас не може да има революционен подем.
Като почитател на гроздовата напитка е посочен не само Бозвели, но и въстаниците от 1876 г. „Спомените говорят, че през Априлското въстание за тържествеността при изпращането на четата на поп Харитон и Бачо Киро Петров от покрайнините на село Мусина за към Дряновския манастир не малко са допринесли ведрата с вино, изнесени от дома на Недялко Костадински. За проявения героизъм и „епопеята на 9-те дни“ там вероятно са си казали думата запасите от него и в светата обител“ - изтъква Радев в съчиненията си.
Още по-страшното е, че колегите на академика позорно мълчат срещу това скверно очерняне на националните ни герои! Тях не ги възмущава и предговора му към повестта на Любен Каравелов „Маминото детенце“, в което съветва: „Ако непременно търсим положителен персонаж в „Маминото детенце“, би трябвало да го видим в „Гюловата ракия“ и в „Градинката на Пенко“.
Но не само той е автор на глупости. С каква методология е написан например един текст в учебник по литература за 11 клас на издателство „Булвест“ с автор Евгения Костадинова, която заявява: „По светоглед и нагласа Вазов е възторжен и непоправим оптимист, вярва в крайната победа на светлината и правдата...
Убеден в потенциалните духовни заложби на нацията, той не може да остане равнодушен към обезценяването на великите исторически стремления и възвишените възрожденски идеали в следосвобожденска България. Като човек е склонен да прости дребните човешки слабости, но като българин и демократ е непримирим към пороците на съвремието си и нравственото израждане на обществото... Опиянението и възторгът от свободата са отшумели и на тяхно място е дошло внимателното вглеждане в нова България, мъчителното отрезвяване и горчивото разочарование“.
Както се вижда, текстът се състои от разни безсъдържателни думи, от „локуми“ и имитации на соцреалистически постулати. А написалата го Евгения Костадинова е директор на дирекция „Образователни програми и образователно съдържание“ към МОН. Трябва ли да се учудваме тогава, че образователното ни ведомство твори гаф след гаф, и че натрапва на учителите и учениците системата „миш-маш“ от псевдореформи и сбъркани учебни планове.
Веригата на посредствеността и „гробокопачеството на българското образование“ е ясна: БАН със своите „академици“ и „член-кореспонденти“, които просто нямат качество за научни работници – МОН със своите посредственици и натегачи – некомпетентният министър Тодор Танев, който иначе е неимоверно амбициозен.
Както е рекъл народът, „от всяко дърво свирка не става“. Бих добавил – и от научен работник академик не става. Без истинска научна компетентност всякакви знания и титли са просто глупави и ненужни детски дрънкулки.
