Българският театър – плувецът срещу течението


Българският театър – плувецът срещу течението
Иван Радоев
28 Октомври 2015, Сряда


Още през 1952 г. бургаският театър е предоставял първата у нас авангардна европейска сцена

Автор: Борис Цветанов

В стандартна двуекземплярна строго секретна информация до ЦК на БКП, нашият стар познат от Шесто управление – полковник Иван Дянков – описва „по-характерни негативни проявления и враждебни прояви в средите на художественотворческата интелигенция ...“ Датата е 16 юни 1984 г.
И да не си помисли някой, че всичко започва от това „перестроечно време“, връщаме се далече назад – в 1952 г.

През тази година най-добрият театър в България е бургаският. Достатъчно е като доказателство да се позовем на думите на познавача в тази област – поета и драматурга Иван Радоев, творец с трудна съдба. По това време той е изпратен на превъзпитание заради „упадъчни любовни стихотворения“. „Тогава – казваше Иван Радоев – бургаският театър беше първият у нас авангарден европейски театър. На премиерите му идваха специалисти не само от столицата, но и от Европа“.  Тогава в театъра работят Леон Даниел, Вили Цанков, Юлия Огнянова, Методи Андонов. Там е поставена и първата пиеса на Иван Радоев „Светът е  малък“.

За което, още тогава, отново ще му стане тясно, както и на всички бургазлии – постановките ще бъдат определени от критиците за буржоазни, упадъчни и вредни. И театърът ще бъде разгромен до основи!
Но това са напразни усилия на омразата. Иван Радоев е успял да посее там максимата, която може да бъде поставена над всичко свързано с българския театър от ония тъжни и светли 45 години: „Плувайте срещу течението!“

После Радоев отново е в София. Играе му се втората пиеса – „Юстинианова монета“ , която след десетина успешни представления мигновено е свалена след посещение на втория тогавашен временен човек в държавата Митко Григоров. След време този цербер веднъж ще срещне поета Иван Коларов, който „учтиво“ ще го поздрави със „Здрасти, колега“. А оня ще го гледа като гръмнат. И Иван Коларов ще поясни: „Ами колеги... редактори сме – аз на списание „Художествена самодейност“, ти – на „Проблеми на мира и социализма“. И двете списания никой не ги чете“.

Връщаме се в театъра. Годината е 1968-ма. На изток – Пражка пролет, на запад – битници... Основано е Шесто. Милицията гони всеки брадясал и бакембардясал, а такива сред артистите – бол. Да не говорим за късите поли. Мерят ги със сантиметър. Тесните панталони направо се режат. Иван Радоев за пореден път е награбен – изпратен е като драматург в операта. Ще поседи малко и това ще бъде единственото по собствено желание от многобройните му „напускания“.

Още нещо любопитно от онова време. Георги Марков и Стефан Цанев са се хванали да направят пиеса по дневника на Богдан Филов, недостъпен за простосмъртни, но любезно предоставен им от Николай Хайтов, който си е издействал копие. Джери пише: „Характерните съвременни събития там бяха като пародийно ехо от събитията, описани в дневника на Филов... едно невероятно сходство между тогавашните и сегашните управници в служене на интересите на чужда държава“. Ех, Джери, Джери – тия думи важат както за 1968 г., така и за 2015 г.!

Разбира се, пиесата си остава само любопитен ръкопис, известен на тесен кръг. Съдържанието й накратко е следното: решено е от ЦК на БКП да се бомбардира Вашингтон. Ама няма пари. Тогава един генерал предлага цялата армия да се вкара във Владайската река да промива злато... Всичко преминава през погледа на виден държавен ръководител във вид на дневник... „Само на дневници ще ми станете“ – казва Вили Цанков като преглежда ръкописа.
В това време Иван Радоев задълго се е закотвил в театър „София“. Единадесет сезона там се играе „Човекоядката“. За пиесата и за самия театър се говори из интелигентните среди за бунтарство, несъобразяващо се с повелите на времето.

Една вечер в ложата се настанява другарят Тодор Живков. Артистите са смутени. Пиесата е гротеска, но смущението превръща всичко в драма. След време на срещата с колектива Генсекът отсича: „Браво! Ние сме за смелата критика! Не видях нищо такова, което да е вредно за държавата и народа, както някои са ми нашепвали“.
Следва отдъхване. Но за кратко. Десетина дни по-късно след възторга на Живков в „Литературен фронт“ се появява жив некролог за пиесата. Тя веднага е свалена от сцената, а директорът на театъра и драматурзите са разпилени из провинцията.

Но с режисьорите и артистите никога не се излиза на глава. По времето, в което е истинска лудост само да споменеш името Вацлав Хавел, сред тях се провежда открита поголовна акция за подписи с искане да се спрат репресиите срещу него.
Срещу лудите глави в театъра властта постоянно измисля какви ли не похвати, освен уволненията. Има опити за сплашване по телефона и наяве, „дружески загрижени беседи“, да не говорим за „сухата гилотина“, наречена за благозвучие „репертоарна комисия“.
Има и морковче, разбира се. 60 лева на месец за звание „заслужил” и 120 лева за „народен”.
Има и цял кашон моркови – апартаменти например, квартири в луксозни блокове за Невена Коканова, Стефан Данаилов, Доротея Тончева, Георги Калоянчев, Георги Мамалев, Аня Пенчева, Катя Паскалева.

За причисляването към софрата на още и още хранени хора споменава един сериозен изследовател на епохата – професор Недю Недев в книгата си за Людмила Живкова. Цветана Манева е назначена за член на ЦК на БКП, Невена Коканова – за народен представител, на Стефан Гецов се сторва място до дясното коляно на Тато в прочутата ловна дружинка, там се усмихва и авторът на „Прокурорът“ Георги Джагаров...
По времето, в което полковник Иван Дянков проявява изключителни грижи за духовното здраве на нацията, Шесто има 330 щатни служители (създава се с 237) в столицата, а заедно с тия в страната стават 434. Само щатните, читателю. Не броим над още 500 агенти на „свободна практика“. Да не говорим за армията доносници, наричани, както се реши, по богат избор: информатори, секретни сътрудници, доверени лица, съдържатели на явочни квартири...

Тъй като не разполагаме с кой знае какви сигурни данни за времето на режима като цяло, ето ви само бройката от 1973 г., прокраднала се за всенародно ползване: 131 000. „Агентурният апарат – пише министърът на вътрешните работи Георги Танев с чувство на законна гордост – си остава основното и най-ефикасно оръжие в нашата работа“. И Джордж Оруел не може да го измисли!
Не забравяй, читателю, че в същото това време всеки член от милионната армия, наричана БКП, знаеше като азбука, че е длъжен да дава „сигнали“ за всяко съмнително поведение, където трябва и за когото трябва (да не придиряме, че се сигнализираше и за било, и за не било). В същото време към армията доносници активно работеше и Профсъюзът – школа за комунизъм, както бе нарекъл организацията бащицата Ленин.

Връщаме се на мъдростите на полковник Иван Дянков от 1984 г.: „Основателно безпокойство буди поставянето на някои пиеси със сериозни отклонения от партийната линия, лишени от социален оптимизъм, гражданска ангажираност и внушаващи нежелани политически аналогии, че в нашето общество съществуват корупция, кариеризъм, лицемерие, злоупотреби с власт, клеветничество, уеснафяване, консерватизъм и потъпкване на идеалите... в някои от тия пиеси се сочи като изход отрицанието на социализма“.

И още: „Показателни в това отношение са спрените от реализация или свалените от сцената „Вангела“ на Иван Радоев, „Любовни булеварди“ на Стефан Цанев, „Хиляда метра над морето“ на Петър Маринков, „Тя в отсъствие на любов и смърт“ от Едуард Рядаински, „Вавилонската кула“ на Маргарит Минков и още 13 други пиеси.“
Като нова сериозна опасност Дянков сочи никнещите като гъби в столицата и страната кафе-театри, в които повечето от пиесите не се съгласуват с ДО „Театър“. Което си е една кланица.

Последни анатеми: „Определена роля в негативните отклонения в изявите на българския театър играят главно режисьори като Вили Цанков, Леон Даниел, Юлия Огнянова, Станчо Станчев, Красимир Спасов, Димитър Гочев, Николай Ламбрев, Николай Поляков и други. От позициите на псевдокритичност, някои пиеси стигат до черногледство в отразяването на нашата действителност...“


Пиесата „Човекоядката“ се играе единадесет сезона в театър „София“ преди да бъде свалена от сцената Полк. Иван Дянков

В категории: История , Горещи новини

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки