„Еничари ходят, мамо, от село на село“...

Автор: Иван Гащилов

Най-жестоката форма на ислямизиране на части от завладяното население на Османската империя била девширме – кръвният данък. Събирането на християнски момчета на възраст от 6 до 18 години от Лъкинския район през три-пет години, а понякога и ежегодно, само по себе си означава един много мъчителен и болезнен проблем. По същество това е откъсване на най-жизнената част от българското население.

От края на ХVІ век еничарите започнали да се заселват в провинциите и получили право да се женят и създават семейства. Не ще и съмнение, че всички тези момчета християни, ставайки еничари и приемайки безрезервно мюсюлманството, се превръщали в едни от най-ревностните бранители на Турската империя, която по този начин постепенно и жестоко асимилирала християнското население.

Чрез кръвния данък изтекла много българска кръв, затова и след Освобождението населението на България е наброявало малко над милион българи. Една обезкървена, оставена почти на ръба на съществуването си народност – това е била държавата ни в края на миналото столетие. Затова ние днес приемаме, че кръвният данък по своята същност е бил най-жестоката форма на асимилация на българската нация.

Тези деца – малките еничари, както вече отбелязахме, са превръщани в най-яростни защитници на империята. Такива са били и тези, заселили се в Родопската област. Една не малка част от тях били чеда на тази планина, но по силата на наложените обстоятелства именно те били „призвани” да потурчат своите близки и роднини. Султанската власт разчитала на тяхната кръвна връзка с населението.

Жестока и трагична е тази нечувана форма за обезкървяване на нацията. Събирането на кръвния данък било въведено със специален закон, както съобщават редица европейски пътешественици, минали през нашите земи по това време. Почти всяко пето дете от мъжки пол с християнски произход ставало жертва на тази ужасяваща тегоба. Такава била  мащабната и целенасочена политика на „късане на жива плът и кръв” от снагата на изстрадалия ни народ.
Турците, за да оправдаят действията си, навсякъде казвали за българите: „Този народ може да се управлява само с ятаган”. Бачковският манастир закрилял през робските години родопчани.

Има факти и събития, които не могат да се изследват равнодушно. Има неща, при които кръвта кипва инстинктивно и кара мускулите да се свиват и да негодуват. Има случки, които будят недоволство и те карат да се бунтуваш срещу неправдата и нечовешкото отношение. Така стоят нещата с потурчването на с. Борово, Лъкинска община, Пловдивска област, и то защото родоотстъпникът Ходжа (Еничарят) започнал да претворява жестоката заповед на поробителя най-напред от родната си майка. Трудно може да се намери  определение за това деяние.

Ето я и легендата за потурчването на с. Борово, разказана от 110-годишния Караюсеин Мехмедов Сюлтаров. Още със завладяването на Балканския полуостров турските нашественици започнали да вземат невръстни момчета за еничари и ходжи. И за село Борово не направили изключение.
Взетите деца били изпратени да се обучават в Цариград. Едно от момчетата след това било върнато в родното си село, за да потурчи жителите му.

Един ден в Борово пристигнали един юзбашия и един мюфтия със сеймени. Мюфтията веднага отишъл в родната си къща. Родителите му по това време били на къра, но когато се прибрали, бащата от раз познал сина си. Майката също разпознала рожбата си, като видяла нишана зад ухото му, когато започнал да се мие.
Нахранили се и тогава мюфтията споделил, че е пристигнал да потурчи цялото село, но най-напред ще започне от тях. Майката била твърда и категорична в решението си, което изразила с думите „Аз туркиня не ставам”. Независимо че юзбашията поставил на всички изходи на селото постове, през нощта тя взела една черга, два самуна хляб и тръгнала към местността Постой. Там се скрила в една пещера, където престояла доста време. Преданието разказва, че там и починала. И до днес пещерата се нарича Радина дупка, както се казвала жената.

Според друго предание, след като прекарала доста време в пещерата, Рада заминала да потърси закрила в Бачковския манастир, където се губят следите й.
Професор Любомир Милетич цитира един султански ферман от онова време, в който се казва: „Да се събира данък девширме с най-голяма строгост и който иска да се освободи, нека да премине в исляма, а който не иска да плати, да се погуби”. Може би за изпълнението на тази заповед са започнали акциите за помохамеданчване в района.

Еничарите участвали в събирането на данъците, охранявали пътуващите чужденци и отговаряли за спокойствието и реда в поробените земи. Те изпълнявали чисто полицейски задачи, от съвременна гледна точка. И многократно обикаляли българските земи, за да отвличат най-умните, физически красиви и здрави българчета.
Особено активна била ролята на еничарите при насилственото налагане на исляма на родопското население, като след себе си оставяли страдание, което няма аналог в световната история.

Много са преданията за жестокостите на еничарите. Те дори убивали и собствените си родители, за да изпълнят султанската заповед.
Кръвният данък – девширме, е въведен при султан Орхан (1326-1359 г.) от пленниците друговерци.
Според древния историк Йоан Кантакузин еничарските войски са създадени още в далечната 1361 г. Оттогава с постоянни и непрекъснати набези са крадели българи с цел превръщането им в еничари. Даже се говори, че едни от първите еничари създали корпуса, били българи.

Още през 1362 г. Турската империя приела закона „Пенджеин”, по силата на който ислямизацията станала държавна политика. Главните цели били: помохамеданчване на християнското население в поробените земи; лишаване на поробените народи от силни и способни мъже. Най-показателно в това отношение било именно създаването на еничарския корпус.

След падането на България под турско робство през 1396 г. поробеното население е наричано рая (стадо). То е оставено без абсолютно никакви човешки права и било натоварено с десятни данъци, от които най-страшният и най-жестокият бил кръвният данък. Той е събиран цели три столетия, затова народният гений е изпял тъжната песен „Еничари ходят, мамо, от село на село, мъжки рожби вземат”.

На всеки 3, 5, 7 години всяко пето мъжко дете е вземано за еничарския корпус. Така за три столетия от българската народност са събрани около 70 пъти по 15 хиляди момчета. Това прави над милион чеда, откъснати от България и претопени в мюсюлмани за нуждите на империята. Цял милион здрави момчета превърнати в джелати на своите близки и роднини.

Най-много деца за еничари са събирали по времето на Сюлейман ІІ (1520-1566 г.).
Нека да видим какво са ни оставили за тях записките на пътешествениците. В пътеписа си рицарят Мелхеар фон Заидлиц (1559 г.) споделя за град Пловдив: „От тези, които имат по 4 или 5 деца, ще вземат едно, ако имат повече – ще вземат по две“. Това, разбира се, се отнася за християнските семейства.

В спомените на французина Жан Палери Фаризиен, разказани в негов пътепис от 1582 г., за еничарския корпус на Османската империя е записано: „Султанът поддържа 15 000 момчета в различни дворци, които охранява като пажове и ги обучава на мюсюлманския закон да въртят ятагана или късо копие, да извършват други татарски упражнения“.
А според Петко Р. Славейков “турците при завоеванията си още от Азия били въвели системата на еничарите, система колкото безнравствена и безчеловечна, толкова и коварна“.

Еничарският корпус е започнал с 1000 човека и е нараствал, както е видно от следните факти, отнасящи се за периода ХVІ-ХІХ век: през 1574 г. при султан Мурад – 13 599; в 1595 г. – 26 600 души; в 1597 г. – 30 000 души; в 1609 г. – при Ахмед І – 39 627 души; в 1623 г. при Ахмед І – 35 513 души; през 1631 г. при Мурад ІV – 46 113 души; в 1653 г. – отново при Мурад ІV – 55 000 души; в 1658 г. при Мустафа ІІІ – 70 000 души; през 1687 г. при Мустафа ІІІ – 70 394 души; в 1717 г. при Ахмед ІІІ били над 100 000 души, а през 1805 г. при Селим ІІІ – 110 000 души; в 1824 г. – при Мехмед ІІ – 140 000 души.
По някои други сведения еничарският корпус през 1686 г. наброявал дори над 300 000 души.

Уместно е тук да спомена един цитат от песента на Петко Р. Славейков, създадена във връзка с еничарите: „Не сади лозе голямо,/ не гради къща висока,/ не води жена гиздава,/ не храни чеда хубави,/ да ти е мирна главата,/ да не си найдеш белята”.
Много е писано за този необичаен начин за обезкървяване на българската нация, но се изкушавам да посоча още някои моменти, случили се в Лъкинския район. Преди близо месец по един от телевизионните канали един наш професор отсече, че еничарите не са били повече от пет хиляди души. Препоръчвам му да направи справка с наличните документи и публикувани материали.

От село Лъкавица също редовно са вземали момчета за турската войска. Няма писмени документи от кои семейства и фамилии са, както и кога точно е ставало това. Но в подкрепа на факта, че това е ставало, говорят множеството наименования на местности и имена на фамилии.
Най-достоверни са следите след разформирането на корпуса. Тук по родните си места се завърнали двама еничари, като са си взели ниви, колкото им били необходими. Построили си жилища, задомили се и създали семейства. Така се появила цяла махала, която и до днес се нарича Еничарска махала. Тя е отделена от селото на разстояние от 500-600 метра.

Местните хора помнят баба Хасибе, дъщеря на един от еничарите, омъжена за Мехмед Ахмедов Метев. Махалата, където се установили, се нарича Метовска махала. Настанили се да живеят в бащиния си имот в с. Лъкавица. Баба Хасибе е родена около 1845 г.
Старите лъкавци споделят, че фамилиите Еничарови владеели цялата бърчина, където всичко на всичко имало 3-4 къщи. Някога я наричали Еничарова, а днес – Метовска махала.
В землището на Лъкавица има местности Еничарови ниви, разположени на няколко места. От това можем да направим извода, че Еничаровите са били няколко души, завърнали се в родното село.

Емил Бойков Соколов, роден през 1902 г., твърди, че в Лъкавица имало две фамилии: Яничарови и Куцосманови, днес Куцеви и Метеви. Този разказ той го е чул от своя дядо Шабан Халилков, починал през 1940 г. на 100 години.
Не зная може ли да се намери човек, който да опише безпристрастно живота на населението в Лъкавски район.

Най-напред от тях са вземали най-свидното, най-хубавите мъжки деца, после идва страшният момент на потурчването, смяната на вярата и езика.
Най-рано тази тежка участ застигнала с. Борово и Белица. Как са преживели тези два момента само населението от този край си знае. Навярно са ги крепили родопската твърдост и издръжливост, здравият български дух и упованието, че все пак злото може да има край.


В категории: История , Горещи новини