В останалите човешки дейности се нарича „рутина”. И помага, а не орезилява тези, които ги вършат. За разлика от нашата, уж една от най-престижните и важни, особено за съвременното общество. Колеги твърдят, че е така, защото тази работа се гледа под лупа, взема се за единица мярка истина и формира мнението на всички, които денем са на радио, вестници и интернет, а вечер - на телевизия. Но знам, че това не е истина.
И ако я вършехме с ум и сърце, изобщо няма да е толкова ниско платена, мразена и откровено плюта. И в Европа мислещите хора нямат особено високо мнение за журналистите, но в България то не е особено, а откровено презрително.
Дори и ако щете заради това, че у нас всички са специалисти по журналистика (разбира се и по футбол, политика, икономика, гледане на деца, народопсихология... списъкът е безкраен).
Същевременно безрезервно вярват на най-противните гадости, щедро бълвани от многотиражните ежедневници („многотиражни” е твърде условно казано, знаете родните мащаби на новинаропроизводство и новинаропотребление).
Понеже съм писал някога нещо по въпроса, хич не би ми хрумнало да се занимавам отново с темата, и то точно сега – когато лятото все още не си е тръгнало, а официалната предизборна кампания все още не е започнала.
Личната ми причина беше втрещяващата новина за смъртта на Арнолд Шварценегер, един от най-любимите ми съвременни екшън-герои. За артистичните му качества не ме карайте да спорим, всеки има право на лош вкус, а и не ви карам да го харесвате.
Аз например не мога да понасям вашите герои от „Биг Брадър”. Та, с помощта на интернет содомията за броени минути стотици „потребители” прочетоха потресаващата нагла лъжа и я натаманиха в собствените си профили, с подобаващите овчи възгласи „Бог да го прости, голям беше”, „R.I.P. бате Арни!” и подобни милозливи скудоумия.
В първия момент кръвното ми налягане удари горна мъртва точка, но после си помислих, че сляпото глупашко доверие на приемниците на новини е просто функция. От просташката арогантност на моите колеги, изпедепсали откровена, гадна лъжа за смъртта на известна и обичана от милиони хора по света личност.
По това време на нощта видях смайващи оправдания. И то не от написалите и тиражирали „новината”, а от тези, които без да мислят я бяха споделили, явно водени от инстинкта на съвременния българин, че не е особено голям мурафет да си журналист, важно е бързо да препишеш нещо и веднага да го пробуташ на бъркащата си в носа пред компютъра публика.
Оправданията бяха, че не са я измислили нашенските електронни парцали, а са я взели от други, американски и западноевропейски такива. Сякаш има разлика между лъжците по националност, пол и занятие.
Всъщност, нека за малко се отклоня. Възможно е някоя сериозна медия да сметне за нужно да обърне внимание на нещо такова и да няма възможност да го провери бързо от няколко независими източника.
„Дабълчек” се нарича тази дейност, но самозваните „редактори” и останалите „репортери” от жълтите пачаври едва ли са чували тази дума. Не е задължително и да са им я казали в университета.
Та в такъв случай обикновен въпросителен знак би показал веднага на четящия, че това не е вода направо от извора, а нечие твърдение с цитиран източник. Но това с въпросителния знак се нарича „пунктуация” и пак да кажа, че никак не е задължително полуграмотният драскач на жълтини да е запознат с него.
Важно е преди да застане на този висок пост, от който информира обществото, да е облажил постелята на шефа на редакцията с отвесно позициониране на краката или ако е от другия пол – да е с достатъчно омекотена китка, та да не се интересува от понятия като „професионална чест и достойнство”, „истина” и „обективност”.
Което, впрочем, важи и за вирналите стъпала млади и не чак толкова млади труженички на клавиатурата, диктофона и микрофона.
„За няколко долара повече” се казва онзи легендарен уестърн на Серджо Леоне от 1965 г. с Джулиано Джема. „За няколко клика повече” е железобетонното мото на стотиците „сензационни” интернет страници, които бълват денонощно мозъчни полюции в стил „Козел ражда от стопанина си”.
Не зная колко печелят работещите в тях, но ви уверявам, че за парите, които вземат, не използват и 4% от усилията, които хвърляме ние, по-съвестните журналисти, за да изпълняваме задълженията си така, че хем да говорим истината, хем да сме повече четени, слушани и гледани.
Всъщност, не зная защо определих това число. Възможно е процентите да са 2. Или 1, кой знае, нямам представа от какво толкова биха се притеснили или изпотили по време на работа те. Сигурно когато пуснат кафе на автомата пред (с извинение) редакцията си.
Те се стараят за няколко цъквания с мишката повече върху техния материал, а не върху този на конкуренцията. На обективността – майната й, кой се интересува, хората искат сензация, кръв, пот, сперма. „Слави болен от рак” и „Цуца показа цица в Румъния, взриви стадион”.
Знаете ли, не става въпрос за Арнолд Шварценегер и дали е умрял или си е жив (всъщност става). А за това как след сериозно количество години в този занаят човек изведнъж може да се почувства омерзен до погнуса.
Точно от такива изпълнения. Към които интересът чупи рекорди, в сравнение с истината. Знаете ги, нали? „Шок!!!” „Ужас!!!” „Ексклузивно тук!!!”
Дано не им обръщате внимание. Дано. Макар че не вярвам.
