Как турците обесиха Нафталим пред очите на европейски дипломати

Автор: Камен Колев

Игуменът на Кричимския манастир архимандрит Нафталим е един от духовниците,  изгубили живота си за националното освобождение на България. Той увисва на бесилото пред очите на пребиваващите в Пловдив европейски анкетни комисии, дошли възмутени да разследват зверствата при потушаването на Априлското въстание, като на гърдите му е окачена бележка с изписан на български, турски и френски език препис на присъдата му.
Кричимският манастир „Рождество Богородично", на който духовникът бил игумен, бил опожарен по време на кървавата епопея. През 1932 г. той е възстановен в близост до някогашното си място, в дефилето на река Въча, и днес отстои на 5 км южно от Кричим.

Според летописната книга на светата обител, пазена навремето от някогашния кричимски свещеник отец Стефан, тя е била посетена от Васил Левски. При втората си обиколка от 1 юни 1869 до 26 август 1869 г. той създал в манастира средищен революционен комитет, на който станал председател игуменът Нафталим. Организацията изиграла ръководна роля за местните комитети в Кричим, Перущица, Исперихово, Жребичко, Козарско, Батак, Брацигово и други селища.

Кричимският игумен бил истински родолюбец и по всякакъв начин помагал на съотечествениците си. Той лично осигурил 80 000 гроша, за да спаси жителите на близкото село Козарско от издевателствата на башибозушките орди и турската армия. Този факт е документиран от Захари Стоянов в неговите „Записки по българските въстания".
След постигнатото примирие и смъртта на Васил Петлешков населението, потърсило убежище в Брациговския въстанически пункт, било отведено от редовна турска войска и конвоирано от юзбашия.

Към Татар Пазарджик се отправили стотици беззащитни жени, деца, старци, младежи и девойки, а оттам те били конвоирани в Пловдив. Както свидетелства в спомените си Никола Г. Лабов, проучвал кървавите събития през пролетта на 1876 г., хората били „натъпкани като сардели из запустелите хамбари и сайванти около Марица“. Там за прехрана на денонощие на човек (възрастен) се давало „само по един хляб и нищо друго". През цялото време игуменът Нафталим помагал на тези страдалци да оцелеят.

В годината на Априлското въстание Георги Бенковски довел в манастира Панайот Волов, който оттук поел към Батак. През 1927 г., когато трудовашка дружина строяла пътя Кричим-Девин, при строителите дошъл някогашният пловдивски митрополит Максим и им предал разказа на своя предтеча митрополит Панарет. Той му доверил как лично изповядал игумена през 1876 г., преди да бъде обесен. Изповедта била на гръцки език, за да не разберат присъстващите заптиета какво си говорят двамата духовници.

Отец Нафталим обяснил пред митролита, че е осъден на смърт, понеже се разбрало как три години преди въстанието в манастира се е приютявала хайдушка чета. Пред четниците техният войвода се наричал Сава, но всъщност това бил Георги Бенковски. Игуменът лично пазел среброто за текущи нужди на комитета и за да не бъде открито и откраднато, го бил хвърлил в изоставен кладенец и го засипал с пръст.
След години сребърните монети действително били намерени. През 1971 г., когато в местността около манастира дошли багери да копаят ров за изграждането на минералната баня, в дупката на стар кладенец булдозеристът открил парите. От тях в Пловдивския археологически музей били отнесени 771 турски и европейски сребърни монети от XIX век.

Добрият старец Нафталим загинал като мъченик. Заради това, че в манастира се подслонявали бунтовници и защото бил обвинен, че е издал заповед селищата в Северните Родопи да се вдигнат на бунт срещу Османската империя, през късната есен на 1876 г. той бил осъден на смърт от Черезвичайния съд.
По това време в Пловдив, където духовникът бил обесен, както вече бе споменато, било пълно с представители на европейските анкетни комисии, дошли като наблюдатели за зверствата на турците.

Именно заради тях на гърдите му закачили бележката с препис от присъдата, изписана на три езика – тя трябвало да покаже на чуждестранните дипломати, че се спазва турският наказателен кодекс, повеляващ, че този, който организира въоръжени действия срещу империята и който нарежда започването им, се осъжда на смърт.
Архимандрит Нафталим увиснал на бесилката край Стария мост на река Марица в Пловдив. В същия текст, по който той бил екзекутиран, турците намерили основание да опожарят до основи Кричимския манастир – османският съд преценил, че обителта е станала гнездо на разбойници.

Доказателства за поругаването на манастира дава американският генерален консул и първи секретар на американското посолство в Истанбул Юджийн Скайлър, който идва след потушаването на въстанието в Пловдив. В изложението си до амбасадата той свидетелства, че жертва на зверствата на башибозука са станали минимум 15 000 души от региона.

„Числото на селата, които са били изгорени съвършено или отчасти в окръжията Пловдивско и  Пазарджишко, е поне 65. Църквите и училищата им са изгорени с газ и с барут, олтарите им срутени, иконите им избодени с копия и светите им места осквернени по разни начини", написал Скайлър, споменавайки в доклада си и опожарения Кричимски манастир.


Светата обител била любимо място на Страхил войвода

Според някои източници, манастирът „Рождество Богородично" край Кричим датира от IV-VI век. Историците се аргументират с това, че в района има много раннохристиянски паметници. Някои изследователи дори стигат по-далече и смятат, че тук е съществувало древно християнско светилище.
Край светата обител блика минерален извор с голям дебит, а практика на траките, продължила и по време на Римската империя, била край подобни водоизточници да се изграждат светилища в чест на нимфите.

Други летописни данни твърдят, че манастирът е бил построен през IX-Х век. По онова време той е представлявал солидна крепостна постройка, приличаща на атонските манастири.
Векове наред българските владетели дарявали на обителта обширни имоти. Жителите от околните села, включително и от унищоженото от кърджалиите село Банково, също давали своята лепта за поддръжката му.

Местните легенди разказват, че манастирът е бил любимо място на Страхил войвода. Чардаците на обителта се наричали „Страхилови", защото, според едни, хайдутинът обичал да седи на тях, а според други – тъй като той лично бил дарил средства за издигането им.
Със сигурност скитът е съществувал през XVI век – оттогава поне датира каменна плоча върху чешма, на която пише: „С изволението на Отца и изпълнението на Сина и съдействието на Светия Дух направи се тази чешма в лето 1592 от ктитора Илия, по времето на игумена Онуфрий. Бог да го прости!”.

До опожаряването на „Рождество Богородично“ в него е имало училище, в което се подготвяли десетки наши свещеници и учители. Манастирът разполагал и с библиотека, в която през XVII век работел книгописецът Кръстю Граматик, посочва Илия Зоински в историко-географския си очерк за Козарско.