Един Фестивал на орехите би могъл да вдъхне нов живот на яловия празник на градчето
Автор: Борис Цветанов
Ако перифразираме популярна мисъл на Сара Бернар, ще кажем, че българските села и градчета стареят като галоши, а би могло да пребъдат като катедрали.
Доказаха го разтропани кметове, които в гаснещи преди тях китни селца и градчета положиха героични усилия, за да спрат лавината на разрухата. Те станаха инициатори на национални празници, като свързаха традиции с характерните природни дадености на съответните населени места.
За няколко години тайно и полека възкръснаха за нов живот Смилян и Радуил със своите празници на боба, Мелник – на виното, а Малък Преславец, община Главница, дори си спретна празник на водната лилия. Има и фестивали, посветени на сланината, на греяната ракия, на баницата... Списъкът може да продължи до безкрай и все пак на фона на все още над 4000 села и градчета, положението с повсеместната немара е отчайваща. Иначе дълбок поклон на вливащите свежа кръв в тялото на старееща България!
Долна Оряховица не случи на такива кметове. Така наричаните демократично избрани градоначалници за по три мандата всеки рушаха, но не изградиха нищо, камо ли традиция. В градчето по тяхно време бяха заличени обществените тоалетни, без да се построи нито една нова, а цивилизацията, както казваше Карл Сейгън, започва от построяването на именно на такова отходно място!
И все пак. Малко инициатива трябва, за да се излезе на бърза ръка от рамките на традиционното отбелязване празника на града, по-нищо неразличаващо се от събора в Козар Белене, Кондофрей или празника на Каспичан например. И тук стандартното – люлки и стрелбища за децата, бирария за мъжете, сенки с масички за лаф на жените, вечерта – фойерверки и силиконова фльорца, която ще тури в пазвата си суха пара, колкото пенсиите на един цял квартал.
Колко му трябва да се измисли нещо по-така! Само малко „мозък трябва“, както казваше навремето популярен жител на града.
Инициативите, за които стана дума в началото, почиват на базата на явлението „селски сбор“ – изконна българска традиция, губеща началото си преди много векове. И колкото и да е странно, Долна Оряховица, която е селище с безспорно богата история, не е имала панаир, както му казват на събитието в някои краища на родината.
Един прославен не толкова с партизанлъка си, отколкото с подвизи, на които биха завидели цялата сюрия „журналисти“ от жълтите многотиражки – Кирил Камберов, се опитал след Девети септември да „създаде“ сбор. С малко повече успех, но пак ялов. Като сегашния празник на Долна Оряховица, отбелязващ обявяването й за град.
Изкуственото си е изкуствено, казват познавачите. Само че не може ей така с лека ръка да се примиряваме и – хааааайде по пътя на най-лекото съпротивление.
Някога изграждането на едно село е започвало обикновено със заселване на една фамилия или род в някаква местност. На фона на демографския срив днес, едва ли може да се добие впечатление какво е означавало в онова време семейство, фамилия. Ами това са били обикновено три, че и четири поколения от 20 до 40 души, водещи мирно съвместно съществуване. За да им е по-сигурен животът в оная размирна епоха, членовете на тази малка общност си избирали за закрилник от беди и нещастия някой светец за патрон и всяка година в деня, в който той се чества по християнския календар, му отдавали почит с курбан.
С времето фамилията, родът се разраствали, строели се нови къщи, създавали се нови семейства, към тях пристигали други в съседство и се оформяла махала, която също се сдобивала със светец покровител. След като вече се оформяло и селището, пак се стигнало до съглашателството кой да му е патронът.
Всички жители отбелязвали деня, в който той се чествал, по най-тържествен начин: домовете се почиствали, домакините приготвяли най-добрите ястия, която неуморимата им фантазия можела да измисли, слагала се трапеза, обличали се най-хубавите дрехи, а вечерта завършвала с безкрайно хоро. Най-голямото нещастие било да не ти дойдат гости. На сбор не се кани – без уговорки се събират родата, приятели, непознати дори.
Десетки векове това е най-колоритната традиция на българската народопсихология, която не е могла да бъде унищожена ни от турски завоеватели, ни от празноглави „народни синове“, които измисляха и укази в духа на „отменя се завинаги“.
Бащата на българската етнография Димитър Маринов – пръв и най-точен изследовател на неотразимата традиция, пише, че няма в България село без сбор. За съжаление греши. Защото Долна Оряховица прави изключение. Колкото и да се рових в славното минало на града, не открих и помен от подобен празник.
Една от възможните причини за тази бедност в картата на народопсихологията може да се окаже фактът, че селището е възникнало много отдавна, хилядолетия преди християнското летоброене и да е било малко късно да се създаде традицията, свързана с избиране на светец закрилник.
Друга вероятност е причината да се крие в особеностите на характера на първите жители на село Ряховче или както и да се е наричало – сред тях така и не се е стигнало до разбирателство по избирането на общ светец.
А може да се окаже, че разковничето е в непрекъснатото променяне на разположението на къщите в селището, а те не са толкова много в оная епоха – в документ от 1751 г. се говори, че те са били около 50, а населението – близо 300 души.
Според предание, записано в летописната книга на църквата „Успение Богородично“ от свещеник Христо Тодоров Хаджиев, селото е възникнало на левия бряг на Янтра в местността Кривината. Постоянно прииждащите води принуждават заселилите се непрекъснато да се изместват на по-високи места. На северозапад, където сега е Гинчов дол, до не толкова отдавна местността се е наричала още Дворовете.
През 1814 г. чумата принуждава населението да се скрие от болестта в гората. Оцелелите по-късно се заселват на изток към църквата „Успение Богородично“. Малката чума през 1830 г. отново изселва селото. Тъкмо сменили местонахождението си, наводнение през същата година завлича къщите до основи и жителите отново се местят. Нов потоп през 1897 г. прави поредните поразии и следва ново заселване на по-високо място. После идват години на войни, на национални катастрофи...
Окултистите, навъдили се под път и над път, поклащат глави: Долна Оряховица търпи природни катаклизми точно защото населението й не е стигнало до споразумение за избиране на общ светец закрилник. Хайде да не им придиряме, но не можем да се примирим, че това е възможна причина днес да оставаме да умира като галош едно селище с някога славно минало.
Съживяването на цитираните в началото населени места и превръщането им в катедрали се дължи на изграждането на традиция, която ги прави притегателен център с техните местни и топографски особености или пък с кулинарни феномени.
Долна Оряховица има удивителна възможност да събере като във фокус вниманието на цяла България като в деня, вече избран за празник на града, ялов досега, се даде нов живот с нека условно го наречем Фестивал на орехите, тъй като се смята, че името му идва от наличието на огромен брой орехови дървета в околността. А и самият празник на града, който се отбелязва в първата събота на септември, направо като от Бога даденост съвпада с времето на масовото бране на черупчестите плодове.
Обявяването на национални конкурси за демонстриране както на основни ястия, така и на деликатеси, в които те са в основата, ще събере в Долна Оряховица не само познати лица от телевизията, но и амбициозни кулинари, които да демонстрират на живо умения в състезания.
Ако някой си мисли, че орехите не са база за кой знае какво богатство в кухненските мистерии, дълбоко греши. Само за час успях, макар и с пълната си неграмотност в тая област, да събера десетки и десетки ястия и лакомства от тях, а какво остава за разтропаната българска домакиня, която открай време е способна да направи от нищо нещо.
Кулинарната надпревара обаче може да бъде само част от една целодневна атракция.
Гости на града може да бъдат и народни лечители, включващи в практиката си използване лечебните свойства на орехите. Други могат да напомнят използването на ореховите листа в различни сфери на домакинството и борбата с разни вредители.
Най-сетне тук могат да пристигнат и представители на замиращото дърворезбарско изкуство, познаващи и нямащи на кого да предадат тайните на обработката на ореховото дърво.
Това е в общи линии една основа, на която може още догодина стареещото като галош градче да положи основите на национална катедрала.
