Нагоре по стълбата, която води надолу

Автор: Жан Соломонов, Лион

Влионския квартал „Вильорбан“, точно срещу входа на метрото има една паметна плоча, тясно свързана с историята на България, когато тя още се наричаше Народна република. На стелата със златни букви, както си подобава, е гравирано името на бившия кмет на района Шарл Ерню. До тук – нищо особено. Но около рождената му дата – 3 юли, вместо свещичка на тортата, възникна поредното брожение в средствата за масова информация. Защо?!

Първият камък в блатото хвърли уважаваното седмично списание „Експрес” в броя си от 31 октомври 1996 г. със статията на колегите Жером Депюс и Жан-Мари Понтант, в която те чисто и просто съобщават, че бившият министър на отбраната в кабинета на Франсоа Митеран е бил агент на КГБ. Реакцията в пресата беше неописуема! Спомням си, че в този период едва успявах да следя всичко. След това последва затишие, два неудачни процеса за клевета и обида и накарая делото се увенча със споменатия паметник. Защо?
Но за да спестя на читателите ни описанието на 82-те папки по доказателствата на защитата и още толкова други с досиета на френски, български, английски и руски,  нека да караме направо.

В началото на 1953 г. в нощния живот на Париж изгрява нова звезда. Младият Шарли  – Шарл Ерню, е красив, интелегентен, любител на луксозните ресторанти и на галантните приключения. Единственият му недостатък е вечно празната кесията. Син на пенсиониран жандарм, той е принуден да „преживява” със скромната си заплата на начинаещ служител в Националния център за външна търговия (CNCE). Тук всички му предписват голямо бъдеще, но бонвиванът бърза да грабне от живота всичко, и то веднага!

По това време в българското посолство в Париж като трети секретар е назначен един друг многообещаващ кадър –другарят Райко Николов. Той, по съветите на братската КГБ, е натоварен да търси надеждни младежи, които един ден могат да се окажат на върха на политическия или икономически живот. В тази схема Шарли е като дошъл по поръчка. След бърз анализ той е вече на заплата при приятеля си Райко Николов –Виноградов, според досието му в КГБ. Получава оперативен псевдоним „Андре” и срещу 15 000 франка месечно (две заплати на квалициран работник от този период, б.а.) трябва да прави икономически анализи, портрети на познати от Центъра или на други значими личности, с които животът го среща.

Междувременно той вече се е настървил за политическата кариера и е основал Клуб на якобинците. Цветът на политическото послание е повече от ясен. Както някога по времето на Френската революция, якобинците могат да бъдат само „крайно наляво”. Вярно, времената са се променили, но важното е да се участва. Пък може и да се спечели. Всъщност прозорливият Ерню улучва точно в десетката. След време малкият му клуб „под строй” преминава към социалистите на Франсоа Митеран. Междувременно, ако проследим хонорарните му фишове, той вече получава по 50 000 франка месечно от Виноградов. „Добра стока за добри пари!”, както казват на пазара. Но той видимо не е единствената покупка на посолството ни, затова се налага Райко Николов бързешким да се прибере в София.

Щафетата е поета от един от асовете на съветското разузнаване в Париж – Владимир Иванович Ерофеев. За него стига да споменем, че е бил личен преводач на Сталин.
Докладите на Андре стават все по-подробни и месечната сума все така редовно му се изплаща. Междувременно той вече не е кой да е в политиката. Познава доста хора и има достъп до много информация, освен това е и франкмасон,  член на ”Голямата ложа на Франция” още от 1947 г. А в това братство, както е известно, никога не оставят своите без подкрепа.

Поредното доказателство е пак в папките, за които стана вече дума. През 1958 г. на Андре му превеждат колосалната за епохата си сума от 300 000 франка, предназначена за предизборната му кампания за местния вот – в района Ноаси де Сек. Начело на листата е Франсоа Митеран, но генерал Де Гол печели убедително. Социалистите остават на добри позиции в Парламента, но не са на власт. Жалко за парите, които двойният шпионин пръска както си знае. Дотам, че някои започват да се питат за техния произход. Обяснението, което дава, е:  „Това е дарение от една дама, с която съм много близък.” Твърдение колкото и абсурдно, толкова и недоказуемо за момента.

Вече сме в 1960 г. Да, времето тече, но то не работи за Франция. Войната в Алжир е скъпа и жертвите са много. За да прибере гласовете на недоволните от Генерала, Франсоа Митеран и кръгът му учредяват Партия на обединените социалисти (PSU), която се обявява за независимостта на бившата колония. Месеци след това, пред дома на Ерню, ОАС поставя бомба. Пораженията са впечатляващи, но...  къщата е пуста!
След атентата младият политик има повод да поиска и получава лична охрана. Съществува мнението, че той сам си е уредил този фойерверк, за да се опита да държи съветската си връзка на разстояние. Още една загадка, която ще си остане неразкрита. Засега. Но, ако наистина е мислел така, то това е било по-лошо от грешка. Било е глупост!

Само месец след атентата, на една престижна изложба с търг за произведения на изкуството Ерню се запознава с един чаровен колекционер – румънеца Михай Шараман, който е... резидентът на Сегуранца в Париж. И Андре се превръща в Дини. Работата и хонорарите – без промяна! Крайният получател на сведенията също. Още повече, че Шарл-Андре-Дини вече решително се е насочил към военните сделки на Франция и новата й ядрена политика.

Такъв човек оставя ли се? Но трябва да му се намери работа, която да храни поредната му от общо пет съпруги и да изплаща детските издръжки. Шефът му Митеран решава да го парашутира през 1977 г. за кмет на „Вильорбан“, Лион. Това предградие е най-силната индустриална зона на втория по големина град на Франция и пролетарска крепост на комунистическата партията. Място за външни кандидати там няма!

Научили новината, делегация от района отива при Митеран с молба да си прибере протежето. Верен на арогантния си тон, бъдещият президент ги нарича „глупаци” и ги изгонва пред очите на смаяния репортер на местния вестник „Прогрес”. Ерню „печели” кметските избори и скоро след това става и депутат. След изборите през 1981 г. Франсоа Митеран сяда на президентския стол и кметът на „Вильорбан“ се издига до министър на отбраната.

Тиквата се превръща в златна карета

Тук е моментът да се върнем назад в годините. Още на младини Шарл Ерню винаги е бил изкушен от политиката, но през 1943 г. за французите има само два пътя – или с,  или против маршал Петен и правителството на Виши. Ерню избира младежкото движение „Работници за националната революция” и след съответното обучение  е изпратен в Гренобъл като делегат, тоест отговорник за района. Задачата му е „да преодолее враждебността на населението срещу френско-немското сътрудничество и да обясни историческата роля на Германия в борбата й срещу болшевизма”. В редовете на Маршала той остава до последния момент. „Моята вярност е моята чест” е урок, който добре е усвоил и никога няма да забрави.

Странно, но по време на антиболшевишката си пропаганда му се налага и да ръководи обиска в дома и магазина на богатия еврейски кожухар Мойше Волберг. По-късно при следствието за участието му в политиката на Виши той ще обясни:  „Не знаех, че собственикът е евреин и че е бил депортиран в лагерите на смъртта.” Времената са бурни, политиката – неясна, а младежът е само на 22 години и излиза „невинен”.
По този повод в разследването си лионският вестник „Ребел Лион“  пише: „Абсолютно недопустимо е да съществува паметна плоча и площад, кръстен на една личност, навредила толкова много на страната ни”. А разследващият журналист Моис Брайберг добавя: „Това е обида за Лион, столицата на Съпротивата и градът на Жан Мулен” (префект на Лион и по-късно ръководител на съпротивата срещу немската окупация, разстрелян от Гестапо, б.а.).

Още след падането на Берлинската стена през 1989 г. службите започват да си разменят информации. Така в ръцете на  Жак Фурие, директор на Дирекцията за наблюдение на територията (DST), попада част от досието на Андре-Дини. С папката в ръка той влиза на специална аудиенция при президента Митеран и му я показва. Вбесен, президентът му заявява, че това представлява „тайна от национално значение” и забранява каквото и да е шумене по въпроса. Обратното би означавало сгромолясване на кабинета! Из коридорите на властта се шушука по въпроса, но много тихо. До 8 януари 1996 г., когато Минеран умира и табуто пада.

След публикацията на „Експрес” темата подхващат „Поант”, „Либерасион” и „Монд”. „Фигаро” и Националният 3-ти канал на телевизията изпращат в София свои екипи за среща с Райко Николов. Първоначално той отрича всичко и едва след няколко уточнителни факти си спомня, че всъщност бил приятел с младия Шарл Ерню. Като капак колегата Филипе Костас издава книга, в която посочва, че CIA имала контакти с Шарл Ерню още много преди той да стане военен министър. Поводът е, че всеизвестната омраза на генерал Шарл де Гол към американците е била взаимна и те са търсели полезни кантакти с всички групи или личности във Франция, които също са против политиката му.

Краят на един политик

През 1985 г. Шарл Ерню е принуден да подаде оставка заради скандал с яхтата на Гринпийс „Райнбов варииор”. Но остава депутат и кмет на „Вильорбан“ до момента на смъртта си на 17 януари 1990 г., когато на един митинг сърцето му не издържа.
След серията публикации за неговия двойствен живот наследниците му подават оплакване до съда за „клевета и обида”. След дългото и сложно проучване на огромния следствен материал на 3 декември 2002 г. Върховният съд оневинява напълно двамата журналисти Жером Депюс и Жан-Мари Понтат, както и изданието „Експрес”.

Наследниците на бившия министър опитват за последно да осребрят паметта на скъпия си покойник и подават иск за обезщетение в размер на 1 милион франка. Съдът отхвърля и този иск. Остава само комисията, създадена още по времето на президента Жак Ширак, да прецени какво да прави с паметника и името на площада. Но времето минава, проблемите се натрупват и само около месец юли всяка година кампанията отново излиза на бял свят.
„Една лъжа, която се повтаря хиляда пъти, накрая става истина”, бе казал навремето  историческият лъжец д-р Гьобелс. Но това едва ли ще отговори на един друг, много важен въпрос – какво от интересите на Франция Ерню-Андре-Дини е продал директно на бившето КГБ? За момента тези папки все още са с гриф „Строго секретно”. Остава ни само да чакаме.


В категории: Международна политика , Горещи новини