Непознатото Марково


Непознатото Марково
01 Юли 2015, Сряда


Историята на пловдивското село е свързано с цар Калоян и Апостола на свободата Левски

Автор: Илияна Христова

Село Марково е известно като „Пловдивският Бевърли хилс”. В последните години заможни хора построиха там палати за чудо и приказ. Марково обаче е и едно от хилядите малки безименни огнища, пазещи българщината и съдържащи знаци от хилядолетната история на нашите земи. Днес ще ви разкажем за тях.
Селото се намира точно на входа на Родопите, с мек климат и ценни природни ресурси. Единият от тях – водата, го свързва неразривно исторически с големия град в низината под него – Пловдив, в миналото Филипопол.

Именно изворната вода край Марково била „опитомена” от римляните и чрез система от тунели и галерии я отвеждали към града. През XIV в., когато турците обсадили Пловдив и умували как да го превземат, един от пълководците намерил водопровода и прекъснал захранването. Съвсем естествено скоро крепостта паднала. За награда султанът подарил селото на пълководеца и години наред родът му управлявал земята и хората.
При влизането на османците в Марково е имало църква, която те веднага преобръщат на джамия. Няма данни в по-късните години на игото българите да са били тормозени и изтезавани, подобно на събратята им от низината.

Дори през 1862 -1863 г. е вдигната църквичката „Света Троица”, разбира се, по османските правила – по-ниска от джамията. Но тази благосклонност на турските управници си има обяснение. Според Захари Стоянов, който, известно е, добре познава района на Пловдив, Исмаил бей, собственикът на Марковската мера в тези години, е бил помохамеданчен
българин.
Стотици са свидетелствата за насилственото обръщане на вярата по нашите земи и как потурчените хора, а и техните потомци, не забравят корена си – Марково е един от примерите.

Захари Стоянов пише още, че Васил Левски посещава селото, пренощува в Нася Ханджията (Атанас Бакалов) и основава комитет от няколко души. Турците обаче надушили и въстание в Марково няма. След Освобождението от тук минава делегация от пловдивските консули на Великите сили на път за Инджекароското ханче в Централните Родопи. Целта им била да се срещнат с Капитан Петко войвода, закрилник на  християнското население.

Просветното дело е силно застъпено в Марково. Още във времената на игото местните хора успяват да създадат килийно училище, а в годините на свободата и през XX век школото се разраства. „Училището е близо до църквата, на един кат, едно голямо хубаво здание, което се прави тази година. Има всичко три стаи – преподавателска, учителска и обща стая. Посещават го 48 ученици”, пише през юли 1882 г. тогавашният директор Атанас Павлов.

Скоро в него се учат към 200 деца. През 1922 г. тържествено е открито новопостроеното школо „Св. св. Кирил и Методий”.  През 1981 г. училището се разширява с нова сграда, а шест години по-късно добрата работа на преподавателите дава резултат – школото е обявено за районен първенец по успех.

Миналото е пуснало здрави корени в уж сивото ни съвремие. Разхождайки се по уличките на Марково, ще ви направят впечатление няколко неща – масивното поддържано читалище, което се извисява над всичко наоколо, показвайки че то е най-значимата сграда; в него е подредена и етнографска сбирка; параклисът „Вси български светии”, построен наскоро с помощта на дарители, както и кръст, изобразен от наредени камъни върху един от хълмовете над селото; в гъстите родопски гори край Марково има още няколко параклиса. Всичко това показва, че местните хора съхраняват историята си.

Но да продължим разходката си из нея.  Близо до Пловдив в годините на робството е имало друго село - Захридево, което е било напуснато от обитателите си прогонени от чумата. Те се заселват в Марково. След Освобождението от високите  части на планината слизат  ратаи – населението се увеличава още повече.
Развиват се земеделие, животновъдство, а заради подходящия климат – лозарство и овощарство. На животновъдите им трябват съдове за храна на добитъка, на лозарите – за съхранение на вино, а стадата осигуряват вълна.

Така тласък получават и занаятите – изработка на бъчви, производство на тъкачни станове и свързаното с него оборудване. Когато едно богато село се развива, в него непрекъснато се стичат хора. Така в Марково се появява нужда от къщи, местните майстори зидари стават известна и уважавана прослойка.
След 1915 г. в селото се установяват арменци. В следващите десетилетия много заможни пловдивчани също купуват къщи, така постепенно Марково придобива облик и на зона за отдих.

В годините на социализма селото е първенец по овощарство. Местните хора не се щадят – засаждат улиците с череши. Затова днес, когато се разхождате из населеното място, спокойно може да си късате от клоните и ядете на воля – черешите са общи, макар стопаните, пред чийто двор са пораснали, да се грижат за тях. В Марково е така – никой никога не се е щадял, трудът облагородява и хората, и селото.

Ще завършим с още история. Бяхме споменали, че местният управник в последните години на турското време – Исмаил бей, е бил помохамеданчен българин. Тогава едва ли е изненада, че местните българи мохамедани посрещат с радост и облекчение русите във войната от 1877-1878 г. Те помагат на освободителите в гонитбата на отстъпващия Сюлейман паша.

Селото дава 48 жертви във войните от XX век. Имената им са изписани в читалищната музейна сбирка. Жителите на Марково ги съхраняват и почитат, огънят на духовността и паметта няма да загасне.


Калоян е побеждавал тук

Средновековието на Марково е героично и бурно. Славният български цар Калоян след битката при Одрин води тежко сражение за крепостта Кастел. Най-лютите се водят над Марково. Калоян побеждава, пътят към Родопите е отворен. Днес върхът над селото носи неговото име.
Всъщност, една от легендите за името на Марково също е свързана със Средновековието. Смята се, че то носи името на прочутия Крали Марко.

Чудната Родопа планина, зелените поляни, духовните и историческите свидетелства създават неповторими условия за туризъм. А има и още – тракийски могили , римски пътища, останки от базилика. Край Марково са открити оброчна плоча на богинята Кибела, както и малка бронзова статуетка на бог Хермес, съхранявани днес в Археологическия музей в Пловдив.


Кръстът, изобразен от наредени камъни върху един от хълмовете над селото Етнографската сбирка в поддържаното читалище Параклисът „Вси български светии” е построен наскоро с помощта на дарители

В категории: Горещи новини , Пътеводител

0
Коментара по темата

Добавете коментар

Моля, въведете Вашето име
Моля, въведете Вашият коментар
Моля, въведете защитния код
Последно Публикувано
Горещи дискусии
Вестник Десант от 2009 Всички права запазени. Уеб дизайн, уеб програмиране, опитмизация за търсачки