Как отново убихме Ботев

Автор: Милко Петков

Много бях любопитен да почета статията на Стефан Станчев във в.“Десант“ под наслов: „Как точно е загинал Христо Ботев“. Авторът разгръща едно широко платно на историческите събития, пише гладко, шлифовано и разточително. В брой 21 от 29 май 2015 г. надълго и нашироко развива разни хипотези, прави внушения, след което достига до съответните изводи. От всякъде си личи филологическото начало в неговите писания, защото ако беше специалист, щеше да разбере, че съюзът „ако“ в историята не съществува, и тези теоретични постановки са по-скоро за лабораторни анализи, отколкото да се мътят главите на читателите.

Но както и да е. Лично аз, който използва същия метод на писане още от миналата година, с голям интерес очаквах появяването на следващия брой, което недвусмислено показва, че този метод на писане съвсем не е за пренебрегване. Обаче очакванията ми, че от някой непознат храст ще излезе голям заек, изобщо не се оправдаха. В публикацията се преповтаря една версия, позната до втръсване и репродукциране даже и от мастити историци, но страхувайки се да не се компрометират, те разказваха тази история само „под сурдинка“, за да се хване някой „шаран“ и да я извади наяве.

Статията на Стефан Станев патетично завършва с щампата, че до всеки Христос е стоял и по един Юда. Аз пък ще кажа, че в случая зад всеки Моцарт стои един Салиери. Този некадърен композитор сякаш е композирал Арията на клеветата от „Севилският бръснар“ на Росини. В случая се клевети един национален герой – Никола Обретенов, един от синовете на Баба Тонка. Едно семейство, записало името си със златни букви в българската история.

Хващам се, че ме обзема патетичен дух и затова ще премина към реалните факти без хипотези, без догадки и внушения, а с директно показване на истината. Нееднократно в едно предаване, водено от проф. Божидар Димитров, го питат: Кой предаде Левски и кой уби Ботев? Той, страшно отегчен, отговаря все едно и също. Специално за поета революционер обяснява, че войводата е убит от позлатен куршум, използван от специални турски стрелци. Такива патрони имало и в Националния исторически музей и във Военния музей.

Ходих до София и в двата музея, поразпитах за това-онова и от познанията ми по балистика, които имам като офицер от запаса, и след консултации със специалисти  и преподаватели по огнева подготовка във военния университет във Велико Търново, успях да сглобя следната картина.
В края на Втората българска легия (Левски вече е бил болен) извикват всички легионери на стрелбището, където им е показано нов тип оръжие. Става въпрос за дългоцевна вътрешно нарезна карабина – девети калибър.

Патронът е с усилен заряд, който се явява праотецът на кумулативния снаряд (Ако се стреля по купола на танк, този снаряд прави голяма дупка – първо, при проникването в купола, след това гърми вторично вътре в него, като избива екипажа, излиза от другата страна, отново се взривява третично, след което куполът от самосебе си се откъсва от останалата част на танка. Така например беше нанесено поражение на сирийската армия по отношение на танковата й мощ, б. а.).

Над 17 участници във Втората българска легия пишат или разказват какво се е случило в този ден на полигона. Докарано е едно магаре, сляпо с дясното око, което е поставено с невиждащото си око на достатъчно разстояние, перпендикулярно на стрелящите. Ръководителят на стрелбата обяснил, че първият стрелец ще стреля в шията на клетото животно, а останалите двама ще се целят в областта на стомаха. Подава се команда – групов троен изстрел. Ефектът е поразителен – главата на клепоухото заедно с част от шията отлитат на няколко метра, а останалата част на магарето се разполовява на две. С три изстрела оселът е разпарчетосан на три.

Нека използвам някои от познанията си по огнева подготовка и балистика, които ще ми помогнат да обясня как и с какво точно е убит Ботев.
При гладкоцевните пушки след изстрелването си патронът върви нормално, излита и ако уцели – уцелва, ако ли не – не. При вътрешно нарезните дългоцевни пушки цевта се набраздява с малък спираловиден улей, който достига чак до цевта. От разстоянието от навивка до следващата навивка се определя и калибърът на боеприпаса. Така например, ако разстоянието между две съседни навивки е 8 см, боеприпасът ще е 8 мм.

В началото си патронът има едно удебеление, което се завърта по набраздената цев и му придава въртеливо движение. С това се постига още един ефект – увеличава се скоростта при изстрелване, като тези два фактора – въртеливото движение и увеличаването на скоростта на изстрелване, дават възможност на куршума да достига целите си на по-голямо разстояние, при това без разсейки.

Та такава пушка са направили белгийците – и по-точно неин прототип, предназначен за демонстрации и реклама. Същото оръжие е показано и на турците, които също са впечатлени много, но азиатската им хитрост надделява над възхищението. И те започват пазарлъци – искат вместо 9 мм патронът да стане 8-милиметров и да няма такава ударна мощ. Логично е да си зададем въпроса: Защо?

Ами защото султанът е обявил награда от 12 000 златни турски лири за всеки, който убие баш хайдутина на хайдутите. Турците поръчват позлатени патрони за 12-те пушки, които веднага ще купят след произвеждането им, като си правят сметката, че парите за закупуване ще им се изплатят двойно и тройно.

На специално обучение в Белгия са изпратени няколко турски добри стрелци. Там ги подготвят да стрелят много точно и при всякакви условия. След завръщането им започва и лов на глави. Тези своеобразни „снайперисти“ са се научили от въжета да си изработват седалки, а с друго въже и скрипец да се издигат нагоре и надолу, както го правят сегашните строители алпинисти, когато санират панелките.

На определена височина се поставя скрипец, през който преминава въже, по което снайперистът ще слезе след изпълнението на задачата. Докато е горе (обикновено в клоните на някое дърво), в долния край на въжето стои втори човек, който е завързал здравата връв за ръката си и неговата задача е да получава от стрелеца указания чрез предварително уговорена жестомимична система.

Трябва да направим едно необходимо уточнение – когато се водят бойни действия с по-многоброен противник, турците също довеждат по-многочислен аскер, при което може да се появи и втори стрелец. Затова, за да не се бъркат стрелците, предварително на всеки куршум са поставяли определени инициали. Такива куршуми видях и в двата софийски музея.

На 18 май 1876 г. започват първите бойни действия. Към 200 души башибузук се присъединяват и два табора (дружини) турска редовна войска, предвождана от Хасан Хейри бей. Към 13 часа нашият „снайперист“ се качва на едно дърво и с мощен бинокъл оглежда разположението на врага. Носи си часовник, за да засече началото на свечеряването, до колко време след началото му фигурите все още се виждат и след колко време е безсмислено да се стреля.

На 19 май се разчува, че във Враца е започнало гяурско въстание и поради опасенията да не бъдат ударени в гръб, турците почти не водят бойни действия. Нашият човек обаче за известно време следи следобедното време и кога ще е най-удобно да стреля. До края на този ден се разбира, че въстанието е потушено още в зародиш и на 20 май боевете отново се възобновяват. Обученият убиец е в пълна бойна готовност. Когато започва свечеряването, той дръпва въжето и със знаци подава сигнал да се свири отбой, и то предварително, с около 30 минути по-рано.

Настъпва времето на въпросния точен стрелец. Той приготвя пушката и с мощния си бинокъл наблюдава какво става в лагера на българите. Разбира, че се водят ожесточени пререкания – в случая се спори по кой път да тръгне четата.
Тук нашият пишман историк допуска поредната си грешка, твърдейки че препирнята е за това дали да се тръгне към Сърбия или към Панагюрище. Това е изключително нелепо, тъй като четниците трябва да пребродят повече от половин България, за да стигнат до средногорското  градче.

И какво ще правят там?! По време на обявяването на въстанието в Панагюрище кой знае откъде се появява Дорчо войвода с 50 негови юнаци – разбойници авантюристи и убийци, нарекли се революционери, които подпалват от четири страни турската махала и избиват всичко живо. Две турчета  успяват да се спасят и избягват в съседно село, където съобщават за станалото.

Башибозукът бързо се организира – нанася страшен удар, подпалва града и унищожава всичко, което се движи. Ако Стефан Станев беше подходил исторически и беше написал тази статия в контекста на другите исторически събития, нямаше да допусне тази грешка. Тук дори един дванадесетокласник може да обясни, че спорът се води за посоките Влашко или Сърбия, който е и най-логичен.

Така че да се върнем на въпросната разпра, състояла се на 20 май. Турският „снайперист“ лесно открива кой е баш главатарят на разбойниците, и то по униформата. Както казва Вазов в „Чичовци“ за Мирончо: „пуста суета человеческа“. Нашите войводи все гледали да се отличават от останалите четници. Ако всички са били с черни калпаци и бели пера, то предводителят им решавал, че трябва да носи примерно червен калпак и черно перо. Така по-лесно се виждал от своите хора, но лесно го откроявали и противниците.

Турчинът вече се бил прицелил в жертвата си, но не му се отдавала възможност да стреля, защото Ботев непрекъснато се местил и не заставал за няколко секунди на едно място. Започвало да се свечерява, а тръбата свирила по-рано, за да създаде удобство на стрелеца. По едно време войводата се спрял на едно място и „снайперистът“ натиснал спусъка. Ботев скочил и вдигнал ръка.

Той бил обърнат в ляв полупрофил към стрелящия. Куршумът го ударил от лявата страна малко под гръдта, като по всяка вероятност засегнал аортата, снабдяваща с кръв сърцето. Такава рана не кърви, а бликва кръв като от фонтан. Горната част от униформата обилно се окървавила, като кръвта се стичала и под нея.

Никола Обретенов и Георги Апостолов действително повдигнали тялото на Ботев да го занесат на по-безопасно място. Когато го пренасяли обаче, долната част на торса, като по-тежка, почти опирала в земята. Този наклон дал възможност кръвта да потече по брадата на войводата, по лицето му и най-вече по красивото му поетично високо чело, което цялото се обляло в кръв. Затова и Димитър Димитров – Димитрото, който е бил на няколко метра от събитията, като дотичва до вече поставения да легне Ботев, остава с впечатлението, че е ударен в главата. Невярно, но пък героично и поетично.

Тук бих искал да направя едно предположение. Моята хипотеза е, че на следващия ден турците произвеждат два-три изстрела, колкото да разберат какво мисли противникът по въпроса, но отговор не получават. С припълзявания и прибежки се качват на позицията на гяурите и разбират, че от противника няма и следа. „Снайперистът“ обаче твърди, че е убил баш комитата и при направеното щателно обхождане на местността турците се натъкват на тялото на Ботев. Трупът е насечен, позлатеният куршум, за който така настойчиво говори проф. Божидар Димитров, е намерен. Стрелецът си получава парите, трупът е изхвърлен и с това историята приключва.

Но не и инсинуациите. Никола Обретенов бил кожодер, защото бил взел портмонето, часовника, бинокъла, компаса, картата и пет наполеона. Ограбването на труп с цел мародерство е когато това се прави с цел  след време тези реликви да се продадат за пари. Но на практика тези предмети днес са в музеите, така че такова нещо не може да се твърди.
Не мога да разбера защо се води тази тенденциозна война – непрекъснато да се плюят големите имена от нашата история. Кой предаде Бенковски – дядо Въльо. Кой предаде Левски – поп Кръстю. Кой окачи на бесилото Левски – х. Иванчо Пенчович. Кой уби Ботев – Никола Обретенов!

Всичко това внушава едно – че българите сами си се предават. И като че ли в цялата наша героична епопея турците не участват и всичко, което са ни сторили, сами сме си го заслужили.
Докога???


В категории: История , Горещи новини