При друго стечение на обстоятелствата Брусевци би могло да привлича туристи
Автор: Янко Георгиев
Населените места в България, в които не е останал нито един жител, са 164 към 31 декември 2014 г., съобщи Националният статистически институт. Най-голям брой обезлюдени населени места има в областите Габрово, Велико Търново и Кърджали – съответно 61, 57 и 11. Хасковска област също се вписва в тъжната картина и по този показател се нарежда на 10-о място.
На около 6 км от източнородопското градче Маджарово на географската карта е отбелязано село Брусевци. Но в действителност само споменът на хората, живели някога там, и руините, останали от къщите им, подсказват, че преди години на това място е имало селище, което са населявали около стотина души.
И макар селото все още да има пощенски код – 6488, там никой не получава и никой не изпраща писмо. Защото населеното място отдавна се е превърнало в призрак и е потънало в подтискаща тишина.
Без постоянно население е от 2011 г., а през 2007 г. е имало едва трима жители. Сега спокойствието там се нарушава само от воя на вълците или от шумоленето на диво прасе в обраслите с храсти някогашни улици и дворове. При друго стечение на обстоятелствата Брусевци, което отстои само на няколко километра от Гърция, би могло да привлича туристи.
Историята му може да се проследи далече във времето. Предците на брусевци са дошли тук от ивайловградското село Хухла и от съседните Горно селци и Долно селци. През ХVІІ-ХVІІІ в. недоимъкът принудил техните жители да напуснат тези земи и да поемат към вътрешността на Османската империя. Пристигайки в Мала Азия, те се заселват в селата Коджа бунар, Ени кьой и Сюит. Постепенно числеността на българите се увеличава, което пък довежда до роенето на българските села там.
В пределите на Османската империя мъжете се занимавали с приготвянето на кюмюр, а на мястото на изсечените гори впоследствие засявали жито и други култури. Бъдещите жители на Брусевци се занимавали и с животновъдство и притежавали много глави добитък – овце, кози и говеда.
Към онзи момент между местните жители и българите са царели добър комшулук и разбирателство. В добросъседските отношения обаче около събитията през 1912-1913 г. настъпил обрат, когато големи маси от турци, черкези и различни племена напуснали територията на България и се насочили към вътрешността на Османската империя. С пристигането си там, те започнали да нападат българските семейства, а отслабената империя не могла да се справи с набезите.
Така се стига до 20 март 1914 г., когато брусевци започнали да се преселват от Мала Азия. Качвайки се на кораби в пристанището на Бандарма, те отпътували за Гърция, а оттам потегляли към днешните земи. Потомците на тези бежанци пазят спомените на предците си, които са им разказвали, че местната власт им позволила да вземат покъщнина и добитък, но тези привилегии им били отнети от гърците, които ги принудили да изоставят всичко, каквото са притежавали, като условие да ги оставят да прекосят земите им.
В крайна сметка през лятото на 1914 г. измъчените хорица пристигат в село Сеноклас (тогава наричано Мангъф) и изкарват няколко месеца на палатки около язовир „Ивайловград”. Мъжете използвали подходящото все още време да обикалят околността в търсене на ново място за заселване.
Местните жители така и не се отнесли гостоприемно към тях и ги отпратили към Брусевци, тогава именувано Кьоселяр, което идва от „кьостер“ или „брус“ – специален камък за точене на ножове или на други сечива. Такива камъни хората откъртвали от скалите в местността Керметлийско дере, намираща се между Брусевци и Малко Попово.
Мястото се харесало на мъжете, тъй като предоставяло подходящи условия за животновъдство. До този момент в Кьоселяр живеели само турци, но световните събития ги принудили да се върнат в своята родина.
Първоначално между тях и българите се направили опити да се спогодят, така че бежанците от с. Сюит, Мала Азия да се заселят в Брусевци и обратно. Но турските власти не позволили това да стане.
Пристигайки в някогашното турско село, българите заварили къщи, изплетени от слама и измазани с говежда тор. В тези примитивни постройки те изкарали зимата, а на следващата пролет започнали да изграждат стабилни двуетажни домове, в които приземният етаж служел за обор. От близо 100 души население само две къщи били на преселници от Северна Гърция, които дошли тук по-късно, през 1921 г. Основните жители на Брусевци били българи малоазийци.
Семействата били многодетни, а първоначално децата попивали знания в една стара турска къща с две стаи. През 1940г. били поставени и основите на училището „Теодосии Търновски“, което през годините не оставало с по-малко от десет деца. Обучението продължавало до седми клас, а за даскал бил поканен Васил Чакъров от Симеоновград.
В периода 1938-1940 г. в селото била разработена мина, от която немците добивали азбест.
Промените след 1944 г. настъпвали късно в това отдалечено място. Първият кооперативен земеделски съюз бил създаден едва през 1958 г., за разлика от съседните села, където новите идеи намерили почва още през 1950 г. Макар че през 1963 г. били поставени основите за електрификация, добрите намерения не били реализирани и само поставените бетонни стълбове останали да напомнят за идеите на тогавашната власт.
Още същата година започнали обратни процеси на разселване в по-близките до цивилизацията населени места, което продължило до около 1968 г.
Въпреки всички тези несгоди, до ден днешен потомците на тези изстрадали българи се опитват да съхранят паметта за тежкото минало на предците си. През далечната 1973 г. е организирана първата земляческа среща, а преди година бе отбелязан един век от заселването на Брусевци.
На тези събития оживяват спомените за кротки и смирени хорица, отличаващи се с трудолюбие и пословично гостоприемство – все черти, изваяни от необикновения им живот.
Съхранена е и превърналата се в легенда любовна драма, сполетяла семейството на някои си Алекси и Тодора. Те живеели в малоазийското село Сюит. Младата булка чакала дете, но мъжът й харесвал нейната приятелка, именувана също Тодора. В деня на сватбата й Алекси тръгнал с жена си в гората за дърва и там я удушил. Изоставяйки там тялото й, той отишъл на тържеството и пред всички помолил Тодора да остави младоженеца и да отиде при него. След време хората разбрали каква е причината за смъртта на Тодора и Алекси бил изпратен в затвора. Когато го освободили през 1914 г., той разбрал, че съселяните му са в България и заминал за Брусевци, но хората го прогонили.
Основните исторически извори, описващи селата, бита и културата на тези хора, са трудовете на Лука Доросиев – „Българските колонии в Мала Азия“, и на Димитър Шишманов – „Необикновената история на малоазийските българи“. И добре, че ги има тях, защото, както споделя Христо Николов, потомствен брусевец и кметски наместник на село Бориславци вече пети мандат, обезлюдяването на този район придобива застрашителни размери.
За последните осемнадесет години само в това село той е погребал около 240 човека.
Днес почти няма къща, от която поне един да не е потърсил по-добър живот в чужбина.
Така събитията и немотията, принудили жителите на селата Хухла, Горно селци и Долно селци през ХVІІ-ХVІІІ век да напуснат родните си места, намират своята проекция и в съвремието. Без война, поробител или преследвани от алчни и безсърдечни черкези, потомците на малоазийските българи са принудени отново да станат бежанции и да търсят отчаяни своето място под слънцето.
През 1945г.България има 80% селско население,през 1990 е обратно /80% градско/."Мероприятията на НАРОДНАТА ВЛАСТ",които продължават и сега преселиха 4500000 селяни в панелните гета на градовете и ги превърнаха в промишлен пролетарият.Сега потомците на тези погражданени селяни се прогонват от страната за която проливаха кръвта си техните деди.Това е последователна злонамерена политика на една престъпна шайка,която не се спира пред нищо.Не може да говорим за спасение на България и да гледаме безучастно изтреблението на българският етнос.Без българи,България е само едно географско понятие!
