Гледаш го на външен вид нищо и никакъв човек. Слабичък, съсухрен, с изцъклени зелени очи и настръхнала русолява коса. Ама си има високо самочувствие човекът, никога не пада духом и се оправя винаги при всяко заплетено положение.
Още като ученик се сприятеляваше само с тези деца, от които имаше някаква реална полза. А пък като активист на класа ни нямаше абсолютно никаква конкуренция. Кой да събира пари за подарък на класната за рождения й ден, кой да организира посещение на театър, мач или екскурзия – все той, Багата. Така го знаеха всички, макар че по документи носеше звучното име Благой.
Багата знаеше рождените дати на всички учители, та дори и на децата им. Той беше душата на всяка компания на купоните в училище – било то с циничните си вицове, било то с неприличните танци, в които играеше изкусно турски кючек. Хвърляше гюбеци с черпак, вързан отпред на панталона си, а отзад имаше метла.А публиката го награждаваше с бурен смях и силни ръкопляскания.
Злите езици обаче говореха, че той тайничко донасял на властта кой какво говори в училище. Дори имаше подозрение, че Багата е вербуван агент на ДС. Но това така и не се доказа.
Минаха годините, завършихме средното си образование и всеки от нас пое своя път в живота. Едни отидоха да учат в университетите, други започнаха работа в предприятията.
Един ден си стоях пред Юридическия факултет в София и зяпах някаква реклама. Изведнъж усетих, че някой грубо ме побутна отзад. Обръщам се и какво да видя – Багата, ухилен до уши и както винаги със завидно самочувствие. Гледаше ме дръзко и подигравателно с острите си зелени очи: „Ехей, градски, ти май не ме позна. Забрави ли ме?!“.
Изненадах се силно, защото Багата беше посредствен ученик в гимназията и никак не очаквах да го видя точно тук, като студент в Юридическия.
Седнахме на близката скамейка и той ми заразказва с удоволствие надълго и нашироко как е успял с „хитри трикове“ и сполучливи „номера“ да стане студент по право. И дори се „уредил“ да му отпуснат стипендия от някакъв завод, за който после трябвало да работи 5 години. Това вече никак не ме учуди, защото знаех, че не се спира пред нищо, да за постигне целите си.
Минаха годините и аз почти бях забравил своя практичен съученик. Един ден като гръм от ясно небе прочетох репортаж в местния вестник. В него представяха някакъв кандидат за депутат от нашата област. И като се вгледах в името му и снимката над него се хванах за главата.
Бре, рекох си, и това ли доживяхме?! Моят съученик Благой Кирчев Карадалиев-Багата се беше кандидатирал за депутат в българския парламент! Просто не вярвах на очите си. В репортажа се изтъкваха невероятните „качества“ на кандидата и блестящите му успехи в обществения живот.
Минаха изборите и на другия ден прочетох във вестниците, че господин Благой Карадалиев е избран за народен представител от нашата област.
Но мина не мина една година и партията на Багата мина в опозиция. Обаче моят съученик бързо се ориентира в новата обстановка. Напусна силно оредялата си партия и стана „независим“ депутат. Но гласуваше в парламента в полза на управляващите ( разбирай най-силната партия в момента).
Така де, защо човекът да си разваля блажения рахат и да става някаква си „мижава“ опозиция, която кой знае дали има шанс някога да дойде на власт?
Пък занапред голямата партия (за която той гласува) може да го хареса и да му предложи я депутатско място, я някакъв висок пост в държавата! Знае ли човек откъде ще му излезе късметът?
