Вместо вяра и утеха – църковни интриги и скандали

Автор: Стефан Солаков

Не минава ден без политически скандали. Не бяха пощадени и националните празници, както и честванията на бележити дати. Едва заглъхнали споровете и крамолите около почитта към арменския геноцид и се прехвърлихме на клетвите и обидите срещу Първи май и годишнината от Априлското въстание.
Своя ред с ужас зачакаха 6 май – Денят на храбростта, 17 май – почит към българските мъченици, погубени от турския ятаган, 24 май – най-светлият ни празник на братята Кирил и Методий и на вековната българска култура.

Странното е, че при всички изброени по-горе забележителни жалони от историята и културата на нашата нация участието на Светия синод на Българската православна църква се забеляза само при освещаването на бойните знамена на славната ни някога войска, извършено на 6 май.

През останалите знакови дни и ожесточени дискусии, свързани с тях, липсата на нашите църковни водачи се набиваше в очите на обществото и стана причина за допълнително, не по-малко оживени спорове за ролята на духовните пастири в тези особено трудни времена, през които преминава българската държава.
И сякаш, за да хвърли по-обилна светлина върху този явно наболял въпрос, Светият синод побърза да се включи в потока от политически скандали, превърнал се в несекващ порой през последните месеци на тази година.

Църковното политическо шоу започна на 2 май, когато в старата българска столица Плиска се състоя тържествена литургия по случай 1150-годишнината от покръстването на българите.
Бутафорните тухли на реставрираната Голяма базилика, символизираща победата на християнството по нашите земи, се превърнаха в необичаен фон за поредния конфликт между държавата и Българската православна църква.

Малко преди това Светият синод обяви публично решението да споменава в своите богослужения името на Симеон Сакскобургготски като цар на българите.
„Бог избира велики личности, които са призвани с делото и живота си да издигнат поверения им от Него народ на по-високо стъпало в духовното му развитие. С една своя погрешна стъпка те могат да погубят мнозина, но и с едно мъдро и достойно решение могат да допринесат за благото не само на тези, които зависят от тях, но и на идните поколения“.

Това заяви патриарх Неофит в словото си след Божествената света литургия във варненския храм „Свето Успение Богородично“. Красиви думи, отнасящи се очевидно до делото на цар Борис І, покръстителят на българите.
Веднага обаче се присещаме, че щом бившият премиер Сакскобургготски бъде зачислен, и то на първо място, в молитвите на нашите свети отци, описанието на критериите за велика личност, обявени от патриарха, би трябвало да се отнасят и за него.
И от тук започват съмненията за чистите помисли на висшия клир на православната ни църква.

Най-напред скочиха политиците, начело с държавния глава Плевнелиев, които обвиниха синодалните старци, че погазват Конституцията и на практика не признават върховенството на републиканските институции.
За първи път и „червени“, и „сини“ бяха единодушни, че бившият цар се опитва да се промъкне отново в политиката, използвайки вратичката на църковното тайнство. Изтъкнато бе, че се задава поредното разделение на българите – този път на монархисти и републиканци.

Припомнено бе, че преди 70 години българският народ с огромно мнозинство (90/100) е избрал републиканския път на обществено развитие.
Не липсваха и куриозни коментари относно скандалното решение на Светия синод. Радан Кънев, лидер на „реформаторите“, заподозря за този акт „дългата ръка на Москва“. Едва ли не Владимир Путин вече се готвел за император на Русия и естествено се оглеждал кого да назначи за свой „колега“ в България.

Мартин Димитров пък се изцепи и предложи Реформаторският блок да прибави към името си и епитета Републикански. Някои по-умерени шегаджии посочиха президента Плевнелиев като главен виновник за поредната политическа суматоха.
Обидил се човекът, че патриархът ще награждава с престижни църковни ордени само бившия цар и премиер Сакскобургготски и днешния министър-председател Борисов.

„Нищо чудно, ако приживе го изрисуват на икона и го обявят за светец“, изстена един от вестниците, приближени до днешната власт, и припомни, че бившият цар е станал любимец на синодалните старци, след като през годините, когато се вихреше като премиер на България, направи необходимото за връщане на многобройните църковни имоти и за разгонване на разколниците, настанили се в тях.

В знак на признателност от тогава той винаги е почетен гост, поставен пред царския трон в българските храмове, на когото редовно дават да чете Символ веруюто като представител на върховната власт в държавата.
Някой сега ще каже: Техни си църковни дела, оставете ги на мира, нали са отделени от държавата! Така е, съгласно българския върховен закон БПЦ е отделна губерния, но само когато стане дума за ненамеса в нейните често пъти скандални деяния през последните години. Иначе ще запомним висшия клир с постоянно протегната ръка към църковните субсидии.

Понякога стигат и до откровено изнудване – правителственият фалкон да им донесе „на крила“ благодатния огън от Йерусалим, задължително да се изучава религия в светските ни училища и най-вече – искат си имотите, безапелационно, без съдебни дела.
Тези непрекъснати претенции вече ги скараха с архитектите, на които отнеха творческата база с груб натиск и охулващи проповеди, произнесени от пловдивския митрополит Николай. За такива като него още синът Божи Христос беше предупредил, че вярата сериозно ще пострада, ако навреме не изгони търговците от храма.

Светият синод на БПЦ напоследък се държи точно така – като търговец нашественик в християнския храм на вярващите българи. Освен с алчността за имоти и финансиране от държавата, с какво запомнихме участието на църковните ни водачи през последните години?
Чухме ли някаква тяхна позиция във връзка със 100-годишнината от арменския геноцид? Дори папа Франциск си навлече гнева на Анкара, когато открито обвини турците в геноцид срещу целокупното християнство, въпреки че католиците най-малко са пострадали от турските зверства в Османската империя.

Нашите свещеници тихомълком почетоха избитите арменци с молитви за упокой, но не чухме патриарха да застане публично пред българите и на висок глас да заклейми техните палачи.
На 17 май отбелязваме невинните жертви на османския геноцид срещу хилядите българи – изклани, набучвани на кол, изгаряни и разселвани в мрачните години на турското робство.

Едва ли на тази дата ще чуем дългоочакваната вест, че Светият синод ще канонизира за светци тези страдалци, загубили живота си в защита на православната вяра. Бившият цар много по-лесно може да бъде обявен за светец, отколкото погубените от турския ятаган.
Да не забравяме, че и дякон Левски, Апостола на българската свобода, за разлика от Симеон ІІ, не е от най-почитаните личности от нашата Църква, която дълги години отказва да го нареди в пантеона на светите мъченици, дали живота си, за да „издигнат поверения им от Бога народ на по-високо стъпало в духовното му развитие“. Красивите думи от словото на нашия патриарх, за което стана дума в началото на тези редове, бързо се изпразват от съдържание, когато наблюдаваме конкретните дела на нашите църковни водачи.

И бившият цар, и Светият синод имат една обща страст – любов към имотите и останалите земни блага. Вярващото паство е пренебрегнато и разочаровано от духовните си пастири.
Мълчи и „началникът“, както е свикнал днешният ни премиер Борисов да се обръща към Господ Бог на християните. И затова сега още по-добре разбираме болката и гнева на гениалния ни поет Христо Ботев, обвинил „царе, папи, патриарси“ за нещастния и безнадежден живот на „православните скотове“.
Остри и дори богохулни думи, но не е ли време и ние да кажем истината по ботевски, за да стреснем най-после ония, които се подиграват с вярата на българите и правят всичко, за да погубят националната ни духовност.

В категории: Коментари , Горещи новини