Потомственият график Веселин Василев от осемнадесет години живее във френския град Лион
Автор: Жан Соломонов
Той е среден на ръст, слаб, с посребрена, малко дълга чуплива коса и зареян нанякъде поглед. Говори бавно и тихо като човек, който внимателно претегля думите си, защото познава тяхната сила. Всъщност Веселин Василев прилича по-скоро на поет мечтател, отколкото на художник – график, както се самоопределя. Но ако се взрете в посланията, отправени ни от малките му графики, ще разберете, че е по-скоро поет–художник или художник–поет. Както ви се хареса.
Всъщност достатъчно е да погледнете някоя от неговите творби като „Алиса в страната на чудесата”, „Дон Кихот”, „Леда и лебедът”, „Танцът на Адриана с антиподите” или „Пътуващото дърво”, за да видите как романтичната тъга или красивата илюзия са неизбежно вплетени във всеки рисунък.
Не може да не забележите и присъствието на представителките на нежния пол в тях.
Съвършенството на женското тяло като върховен исказ в естетиката никога не е оставяло равнодушен истинския творец. Така е станало и с Веселин. И докато в творбите на някои други автори се наблюдава едно затаило дъх преклонение или няма възхита пред магията, наречена Ева, то при него тя присъства по-скоро като шеговито намигване, в което се преплитат символи и алегорични фигури, подпомогнати от една добре премерена оптическа илюзия.
Лиричното отклонение и възхвалата на чувствеността почти липсват. Затова пред творбите му човек не може просто да „премине”. Те му налагат да се поспре и да се замисли, да се порови в паметта си, в културата си, за да намери разковничето на авторския замисъл. И в това, според мен, се крие силата на твореца.
Възпитаник на художествена гимназия в София, а после и на Академията, Василев е работил с много и различни техники, без да пренебрегва масло, гваш и акварел. Но се е спрял на графиката, защото по неговите думи това е най-интимното изкуство, което дава възможност най-добре да се вникне в детайла. Творбите му са все малки табла, в които духът на поета е водил прецизната ръка на художника.
Истината е, че Веселин е потомствен график. Баща му Атанас Василев е познат и тачен български художник. Така, заедно с любовта към финеса на графичния детайл, синът е наследил и неговата преса, на която продължава да работи и днес, далече от София. Всъщност, вече е време да кажа, че срещнах този художник не в София, а в Лион.
Запознахме се случайно на последната му изложба в галерия „Антилопа”, където беше изложил близо четиридесет свои творби. Естествено, там не беше ни мястото, ни времето за дълъг разговор. Само от диплянките и албума му разбрах, че това е деветнадесетата му самостоятелна изложба. А е участвал в над тридесет изложения във Франция, Белгия, Египет, Бразилия, Чехия, Египет и разбира се, в България.
И понеже графиката е тиражирано изкуство, неговите номерирани копия могат да се намерят в частни колекции из целия свят. Разбира се, има и награди, но да споменем само последната от Триеналето в Шамалиер, Франция, през 2014 г., откъдето се връща със „специалната похвала” на журито.
След време, когато изложбата отшумя, продължихме разговора си в ателието му. На една от етажерките бе забоден родният ни трибагреник, а на китките на двама ни весело пъстрееха мартенички – сигурен белег за опознаване в чужбина. Затова, както често става, не можах да не задам класическия въпрос от колко време е тук?
Оказа се, че вече осемнадесет години моят домакин работи в малкото си ателие на половин час път от моя дом. А успяхме да се видим чак сега! Но какво ли не се случва в големия град, в който съседите от първия етаж често не се познават с тези от втория.
Защо е напуснал Родината? Простичък въпрос, на който всеки има своя, понякога малко труден, отговор. На първо време, разбира се, подтикът е бил политическата нестабилност, но има и друго.
От няколко поколения в рода Василеви има лекари, адвокати, филолози, които са завършвали висшето си образование във Франция. Така френският език, литература, култура са били винаги втората струна на домашната им арфа. И когато това е било вече възможно, Веселин също поема по техния път.
Спазвайки правилата за разговор на българи в чужбина, заговорихме и кой кога се „прибира”, както казваме тук.
Веселин прекарва поне по месец годишно в София. Обикновенно през пролетта. Иначе не би могъл.
Всеки човек има нужда да се завръща при корените си, но за творците това е като глътката въздух и сила. Живее не само с миналото на родината си, но и с настоящето й.
Но никога не критикува! На това имат моралното право само тези българи, които са потопени в ритъма на всекидневието.
И като всеки мъдър човек е пълен с оптимизъм за бъдещето на България.
