Как възкръсват политическите чудовища в българската история
Автор: Стефан Солаков
Пуста да остане българската политика! Един беззъб старец от затрупаните със сняг родопски села едва успя да промълви тези клетвени думи, бършейки безпомощно сълзите по брадясалото си лице. Болезнен упрек, останал почти незабелязан на фона на модния луксозен анцунг, с който министър Лиляна Павлова се фръцкаше из ефирните студия на плонжиралите пред правителството телевизии и лъжеше в очите наивните българи, все още вярващи във всемогъществото на нейния върховен началник.
Впрочем журналистите трябва да са най-доволни от управленческия „материал“, който днес определя живота и съдбата на „демократична“ България. Всекидневните сюжети, с които ги затрупват от „Дондуков“ 1, пълнят и размножават сатиричните рубрики на българските медии, жадни за сензационни находки, свързани с културата и манталитета на нашенските политици.
Главният герой на почти всички хумористични задявки с управлението на кабинета „Борисов-2“ безспорно е министър-председателят, който по неописуем начин демонстрира големите възможности на българската политика да възкресява собствените си чудовища от близкото минало.
С всяко влизане на Бойко Борисов в премиерския кабинет на „Дондуков“ 1 от там се разнася доволният кикот на един достолепен призрак, окупирал може би завинаги чертовите на върховната власт.
Духът на Тато, царят от Правец, не може да не е щастлив от прераждането на тоталитарния диктатор в неговото днешно въплъщение.
Някои политически конспиратори отдавна се ровят дори в съвременната генетика, подведени от сензационните прилики между покойния Бащица и неговия наследник на „Дондуков“. Бай Тошо си беше доказан селски дървеняк, успял донякъде да се ошлайфа след полувековното трамбоване върху жълтите павета на София.
Обграждаше се с по-големи пейзани и от него, носещи екзотичните имена Пеко Таков, Нако Таков, Тано Цолов и прочее верни на Партията бойци от дълбоката провинция, на чийто фон Тато изпъкваше като върховен вожд на банда неуки местни индианци.
Исторически бяха редовните сбирки на Политбюро, на които се раждаха най-безумни идеи, свързани с развитието на т. нар. социализъм в нашата държава. Пленуми, тезиси, петилетни планове – планина от излишни и често пъти вредни документи на върховната партийна бюрокрация стряскаха и тормозеха и без това обезвереното население, което, след първоначалните заблуди, най-после разбра, че обещаваните райски селения на комунизма са чисто и просто пропаганден мираж, произвеждан непрекъснато от многобройните отдели на ЦК на БКП.
След срутването на тоталитарната диктатура партийните фетишисти от свитата на Тато бързо се пребоядисаха в сините цветове на обявената демокрация. Многохилядните митинги заблудиха отново българите, повярвали, че „тошовистите“ са изчезнали от политическата сцена. Уви, надеждите бяха бързо попарени от връхлитащите като лавина събития.
На преден план бяха изтикани сините „талибани“ - едно уродливо повторение на бившите партийни комсомолски инструктори от централата на БКП. Появи се другарят Иван Костов с баровско кожухче от „Кореком“ и синя лента около мургавото циганско чело.
„Той е!“ - рече народът и го постави начело на опосканата от всякъде държава. Съвсем скоро след това пенсионерите получиха „честитките на смъртта“ - драстично орязване на мизерните им доходи, за да има какво да папкат хунвейбините на Голямата секира от Драгалевци.
За кратко време бяха разграбени и обезкостени почти всички по-апетитни държавни компании, харизани на новите борци за български капитализъм. Страната се срина на дъното на световните класации за разбойническа корупция, нямаща аналог в световната история на икономическия бандитизъм.
Нататък все същото. Костов бе сменен от мадридския измамник, доведен у нас от тайни служби на Москва из София, за да разчисти пътя на следващите техни проекти за противоборство с американските и турски шпиони, които вече играеха на „прескочи кобила“ из разораната и засята с мизерия българска територия.
Когато царят се провали окончателно след далаверите с имотите на Кобургготската династия, стратезите на поредното заробване българско се обърнаха назад в търсенето на нов герой, който да яхне оглупялото от бедност и безверие население. Българският фолклор предлага многобройни примери на подобни юнаци – Крали Марко, Дете Големеше, хайдут Сидер, Индже войвода и други крайъгълни камъни по безкрайната пътека от провалени надежди за свобода и по-добър живот на нашите сънародници.
Оказа се, че матрицата, наречена „Тато от Правец“, е единствената възможност за новото обяздване на сложната ситуация в България. На помощ беше извикан класическият опит на доктор Франкенщайн и чудото се случи. Бай Тошо от Правец бе реинкарниран по един наистина забележителен начин и отново настанен на „Дондуков“ 1.
Ако стриктно се спазват указанията на създателите на тази властова матрица, след две години възстановеният Тато ще бъде преместен в президентското кресло на „Дондуков“ 2, за да затвори напълно кръга, който вече сме наблюдавали през втората половина на предишния век.
Познавачите на политическия „тошовизъм“ са изумени и дори щастливи от невероятните шеги на българската история. Днешният Тато е отракан тарикат и за разлика от оригинала е заменил селяшките лафове с привлекателния сленг на софийските хашлаци от зората на политическите промени у нас след освобождението от турско робство.
„Шменти-капели“, „тинтири-минтири“, „хвани ме за шлифера“, „Пунта Мара“ и подобни бисери от подземния градски фолклор, плюс кожения сюртук на легендарния апаш Пантуди,създадоха особен ореол около новия български Бащица, обявил се наскоро за най-големия „разбирач“ на всичко, що се случва в днешна България.
Колко години ще продължи новият управленски цикъл на възродения Тато – един Господ знае. Или „началникът“, както обича да му се слага днешното Татово копие. Впрочем там играта надхвърли постиженията на предишния бащица, защото неговият наследник реши да намеси и Светия синод в своите контакти с всевишния и по този начин да си осигури тотална подкрепа за бъдещите „богоугодни дела“.
И както се казва – Божието богу, Кесаровото кесарю – на патриарха и на неговото меркантилно обкръжение новият Тато раздава апетитни хапки от държавната трапеза, докато на обикновените българи и няколко кубика дърва са достатъчни, стига да си ги съберат сами и в същото време да свършат черната работа на некадърните министри, превъзнасящи гениалния си началник и нехаещи за бедстващите сънародници сред преспите на родопския Сибир.
Очевидно е, че и занапред ще живеем трудно, но пък няма да ни липсват майтапите, които са подготвили нашите днешни управници. Батальонът на политическите комици, начело с върховния предводител, е строен и очаква нашите овации, вдъхновен от идеята, че когато не достига хлябът, зрелищата са задължителни.
Българинът отдавна живее в едно безкрайно политико-социално шоу, наследено от най-големия режисьор на нашето историческо безвремие – легендарният Тато от Правец. Неговият доволен смях пак се носи над триъгълника на властта – между „Дондуков“ и „Царя“ - и убива последните надежди, че краят на тази грандиозна измама най-после ще настъпи.
„Нийде взорът надежда не види“, беше изстенал народният поет, но все пак дори и той дочака не само свободата, но и победата на българския дух над силите на злото. Дано и ние повторим неговия късмет и да устоим на злостните шеги, които си прави с България нейната съвременна история.
