Как бай Велчо се изправи срещу Хитлер

Автор: Станко Михайлов писател и режисьор

Бай Велчо Велев, както го назовавах през годините на нашето приятелство, от Бургас беше собственик и бивш директор на прочутата в целия Балкански полуостров моливна фабрика „Девеко”. Убеден пацифист и филантроп, той поддържаше десетки години близки връзки чрез писма и телефонни разговори с такива гениални умове като Джон Бернал (председател на Световния съвет на мира), Фредерик Жолио-Кюри, българския академик Кирил Братанов и много други. Отправяше лични телеграми и призиви за мир дори до Мао Цзе-дун, до Кенеди, Брежнев, Горбачов, Фидел Кастро…

Още далеч преди годините на прехода бай Велчо Велев минаваше за отявлен „народен враг”, „реакционер“, „потомствен буржоа” и още какъв ли не. Беше по-голям от мен с 30 и повече години. Но само от по-възрастните хора – чрез техните знания, житейска опитност и обгриженост, аз се възпитавах и изграждах като човек, творец и общественик. Иначе от кого можех да се уча на дълг, почтеност, родолюбие, достойнство, когато още от малък нямах родители и растях без закрила, нежност, обич?

Всъщност бай Велчо не беше никакъв „народен враг”, нито „реакционер”, нито „антикомунист”, нито „престъпник”, нито „незаконно забогатял” и всякакъв друг, какъвто го изкарваха псевдокомунистите. Защото над всичко друго той беше осъзнат и непримирим антифашист, достигащ до гняв, дори само когато станеше дума за Хитлер, за фашизъм, за терор, насилие, жестокост, за родоотстъпничество. Поради това за повечето стари бургазлии  се беше превърнал в най-легендарния и неукротим воин срещу общественото зло.

Той беше прочут като безстрашен бунтар, прям, рязък, знаещ и смел човек не само в Бургас и в цяла България, но и дори в Германия, Австрия и в целия Балкански полуостров.
Един от документите, които доказват това, излиза от канцеларията на Хитлер. Това е Заповед № 5429, издадена в Нюрберг на 21 декември 1935 г., в която пише:
„Велчо Димитров Велчев, роден на 28 юли 1900 г. в Бургас, департамент Източна Румелия, български поданик, се екстернира завинаги от Германския райх, съгласно параграф 2, точка 3 от Закона за екстерниране от Райха, тъй като неговото престояване в страната представлява заплаха за вътрешната и външната сигурност на Райха“.

Постскриптум под подписа и печата четем: „Да напусне територията на полицията в Нюрнберг-Фюрт до 29 декември 1935 г., а територията на Германския райх до 30 декември 1935 г. включително”.
До въпросната 1935 г. Германия продължава да именува България с административно-териториалното означение още от времето на Берлинския конгрес, макар оттогава да са изминали цели 50 години от Съединението.

А ако отминем този не толкова важен вече в днешно време въпрос и се запитаме все пак кой е този българин, който бива най-скандално прокуден под конвой до самата германо-австрийска граница и който единствен като българин бива насилствено изгонен под дулата на оръжие от земята на Германия, тогава следва да му се стори признателен поклон и възнагради с похвала за извършения му граждански подвиг като българин, родолюбец, патриот. Вместо това след Девети септември 1944 г. в България, до смъртта му през 90-те години на миналия век, той бива най-злостно нарицаван „спекулант”, „фабрикант”, „враг” и пр.

Докато бай Велчо беше просто човек като всички нас, но с неукротим дух на българин и с величаво народосъзнание. А и какъв по-различен можеше да бъде с неговия възпяван в народни песни родов корен от Сливенския край, започващ с прадядо му Велчо Атанасов-Джамджията. Та още през далечната 1835 г. той вдига търновското народно въстание против османските поробители, записано в българската история под името Велчова завера. И бойкият му дух кара неговия правнук Велчо Велчев точно след 100 години не да сваля свидния и славен български байряк, ами където и да се намира, да го развява още по-високо.

През многогодишното ми приятелство с бай Велчо, през 1982 г. в писмо до мен той пише за личния си сблъсък с Хитлер следното: „За открито осъждане на Хитлеровата политика по време на престоя ми в Германия бях предварително предупреден от фашистката власт да престана да критикувам режима на Хитлер, както и да се занимавам с въпросите на расизма. А скоро след това, на 24 декември същата година, ми бе връчена полицейска заповед да напусна завинаги територията на Германия, с мотивировката, че съм заплашвал не само вътрешната, но и външната сигурност на Хитлеровия райх“.

Но защо се прилагат тези крути мерки срещу нашия сънародник, известен още тогава в Германия като собственик на първата и най-голяма на Балканския полуостров моливна фабрика „Девеко”? Ето как продължава по-нататък писмената си изповед до мен бай Велчо:
„Още преди екстернирането ми от нацистка Германия, аз виждах грозящата опасност от нова война, чийто главен подпалвач щеше да бъде Хитлер. И това мое фатално предсказание се сбъдна. Знаех, че не е възможно само моите две голи ръце да възпрат шизофреничния устрем на Хитлер към световно господство. Защото все пак не бях сам. Хиляди мислеха като мене. И реших да рискувам.

На 14 октомври 1938 г., по-малко от година преди нападението над Полша, чрез чиновника на държавната канцелария на Германия у нас Волф, и с обратна разписка № 913 от 24 октомври 1938 г., изпратих лично до нацисткия фюрер писмо, в което написах: „Без да влизам в подробности и обяснение върху това, искам с настоящето си да Ви препоръчам, щото неотложно да отстъпите мястото си като държавен глава и главнокомандуващ на неутрално лице от вашата страна, което би довело вътрешните и външните обстоятелства до постепенно облекчение и нормализиране, за благополучието на вашата нация и за световния мир. Иначе скоро ще достигнете кулминационната точка и тогава от това място изведнъж тежко ще се сгромолясате”.

Ето и няколко цитата от следващите му редове, адресирани до мен: „И моето предсказание се сбъдна. Колкото и налудничаво да е изглеждало тогава писмото ми за някои, днес вече всеки знае как се сгромоляса нацисткият фюрер заедно с неговия „несъкрушим Трети райх”. За един къс от време човечеството успя да отстрани от себе си висящата опасност от нова световна война, благодарение на мощната защита на мира от страна на всички антивоенни сили на света, както и тази на обединените пацифисти, към които принадлежа и аз… И макар да съм вече на 82 години, с всички сили и воля служа на тази велика кауза – мира”!

Ето такъв храбър воин на хуманизма и на свободния дух беше бай Велчо. Познаваше го всеки в Бургас. С болните му и тежко накуцващи крака, с бастун, беден и мизерстващ до окаяност, репресиран след национализацията на фабриката му през 1947 г. За нея той ми бе написал:
„Баща ми Димитър, човек с бележита възрожденска предприемчивост, воля и постоянство, успява да основе и да уреди до съвършенство първата голяма и модерна фабрика за моливи, мастила, лепила и други ученически и канцеларски пособия в България и водеща на Балканския полуостров.

После аз, като негов син, продължих делото му и 36 години – до национализацията през 1947 г., бях директор на същата тази моливна фабрика в Бургас (по-късно наречена „Хемус“, б. р.). Така вече повече от 80 години (до момента на писане на изповедта му, б. а.) цяла България пише и рисува с тези моливи и боички. Няма българин – голям или малък, който да не е изписвал с тях най-светлите думи: „мама”, „Отечество”, „обич”, „мир”, „свобода”…
Казват ми понякога хората: „Защо не си гледаш спокойствието и старините, ами си се захванал да оправяш кривините на света. Печалба от това нямаш”. Най ме е яд, като вземат да ми говорят за печалба. Може ли човешкият дълг за спасението на мира и на живота да се смесва с личното облагодетелстване?

Аз не от амбицията да ставам обществена знаменитост се захванах да служа с такова дълбоко тачене на това велико дело. Никога не съм се стремял към кръчмарско политиканство, защото нито съм славолюбив, нито суетен, нито користолюбив. Напротив, съзнанието за изпълнение на висш човешки и граждански дълг ме е карало всякога, кара ме и сега, на тези години, да издигам глас против войната и да се боря с всички сили за спасението на мира.

И бастуна ми ще изпита всеки, който отиде срещу живота, мира, доброто и човека… Но туй, изглежда, е от кръвта ми, като потомък на прочути хайдути: единият, за когото вече казах – дядо Велчо, известен с Велчова завера, другият – старият жеравненски хайдутин Кара Атанас, а после излезе и чичо Димитър – брат на моя дядо, известен с прякора Брадата, получил го след завръщането си с брада до пояс от диарбекирските зандани, където бил заточен“…

Въпреки тежката си физическа изнемога, сакатост, безпаричие и беднота, потомъкът на тези славни личности – бай Велчо, не спираше и на преклонна възраст да пише писма до най-различни световни политици – Мао Цзе-дун, Кенеди, Брежнев, Горбачов, Фидел Кастро и кой ли не още.
А на 11 април 1983 г. изпраща следната телеграма до Юрий Андропов: „Крайно време е да се съюзите с китайците”. В писмо до мен от 6 май 1984 г. той поясни: „Аз на Хитлера пророкувах, но и на московците ще пророкувам: ако не се съюзят с китайците, те ще имат същата участ”!

Продължавам да считам този горд, достоен, знаещ, сърцат и истински българин с несломим и достолепен дух за свой учител в духовния ми градеж като човек, творец и гражданин и синовно му се прекланям…


В категории: История , Горещи новини