На 6 март в родното му село Сушица бе отбелязан половин век от неговата саможертва
Автор: Здравка Христова
Отраснал сред зелените поля на село Сушица (община Стражица), Димитър Димитров от дете бленува за морето. Силно мечтае да свърже живота си с него, но накрая намира във водите му смъртта си. Младежът ще остане завинаги в българската история като първия ни мирновременен военноморски герой. Едва на 21 години, той е пожертвал живота си, за да спаси кораба, на който е служил, заедно с 57-членния му екипаж.
На 6 март се навършиха 50 години от фаталния ден. За да почетат паметта на старши матрос Димитър Атанасов Димитров (1943 г. - 1965 г.), в родното му село се събраха висши военни и десетки граждани.
Възпоменателното тържество “50 години безсмъртие” беше организирано от кметството в Сушица. Почитта си към подвига на героя изразиха началникът на Военна академия “Георги Раковски” контраадмирал Митко Петев, началникът на Националния военен университет “Васил Левски“ бригаден генерал Тодор Дочев, ръководството на община Стражица, представители на Военноморските сили, на Асоциацията на Сухопътните войски и граждани.
Васил Ангелов, старшина II степен от резерва, разказа емоционални спомени от потушаването на пожара в кораба. Пред паметната плоча в къщата музей “Старшина I степен Димитър Атанасов Димитров” бяха положени венци и цветя. Сред присъстващите бяха и Гинка Нотева и Богдан Генчев - сестра и брат на матроса.
В читалището на Сушица героят беше почетен с литературна програма и прожекция на документален филм за него. Вечерта в центъра на селото се проведе тържествена заря-проверка с участието на военен оркестър и представителни роти от НВУ “Васил Левски” и от Пункт за базиране във Варна.
Димитър Димитров е роден на 7 септември 1943 г. в село Сушица. Не помни баща си Атанас Димитров Тасев, който под знамената на Първа българска армия дава живота си, загивайки при взрив на мина край Мохач в Унгария на 30 март 1945 г.
Майката създава ново семейство и осиротялото момче остава на грижите на баба си Кина. Започва работа далеч преди разрешената от закона възраст, за да помага на баба си.
През октомври 1962 г. постъпва на военна служба в Школата за химици в Горна Оряховица, за да продължи във флота като химик на голям преследвач на подводници във варненската военноморска база.
Сменил зелената с матроска униформа, младежът, който само веднъж е виждал море при една ученическа екскурзия, още в първите писма до баба си Кина споделя: “Тук всичко е хубаво, добре направиха, че ме пратиха във флота.” На кораба получава звание “старши матрос”, а след това става и “командир на отделение химици”.
Дали подвластен на онази ценностна система или воден от собствения си морал, отговаряйки на въпрос на една анкета, без да знае, че съвсем скоро ще превърне думите си в дела, бъдещият герой дава следното определение на героизъм в мирно време:
„Стриктно изпълнение на Корабния устав и законите на НРБ, а това значи да бъда честен и храбър, да не жаля живота си в защита на Отечеството, да не се плаша от трудностите, когато сме на плаване, да обичам нашето родно море”...
Морето наистина е влязло в сърцето на младежа от равнината. Той мечтае да стане капитан на траулер след отслужването на тригодишната си военноморска служба. Мечтата му остава несбъдната, но 6 месеца преди уволнението той наистина става герой.
Следобед на 4 март 1965 г. преследвачът на подводници се завръща от поредното си плаване. Тече учение със задача „унищожаване на плаваща мина”. “До базата оставаха петнадесетина мили. Подривната команда се готвеше да отплава с корабната лодка към “мината”, разказа развълнувано с треперещ глас Васил Ангелов, старшина II степен от резерва, който е бил заедно с Димитър Димитров на фаталното учение преди половин век.
Двама матроси трябва да оставят оръжието си - карабина и автомат, на борда, за да не им пречи в лодката. Според една непълно препредадена заповед, един матрос трябва да ги вкара във втори погреб. Матросът се спуска по трапа, оставя карабината и в резултат на неправилно боравене с оръжието произвежда изстрел.
Улучва снарядите, зарядите им се запалват. Главен старшина Васил Вачев и старшина ІІ степен Васил Ангелов се опитват да открият огнището на пожара и да предотвратят взривяването на стотици снаряди и дълбоководни бомби, които са в кораба.
Без заповед в погреба влиза старши матрос Димитър Димитров. Окулярите на противогаза му се изпотяват и той го сваля. След около 15 минути успява да подаде през люка деформираната и нажежена кутия със снаряди. Моряците я хвърлят зад борда. Преследвачът е спасен и се връща в базата.
Вечерта Димитър Димитров се почувствал зле. По спешност е закаран във военноморската болница, където на 6 март 1965 г. умира от белодробно отравяне. След два дена матросът, спасил кораба и екипажа, е погребан с военни почести в Сушица.
Подвигът на химика матрос остава забулен в информационно затъмнение. Първи мълчанието за случилото се нарушава вестник “Народна армия” с кратка публикация на 17 март 1965 г. Два дена след това дописка има и във флотския седмичник “Димитровска вахта”. Партийният официоз “Работническо дело” излиза с публикация едва на 3 май, за да отбележи, че героят е награден.
Официалното държавно признание за героизма на Димитър Димитров идва по-късно. С указ на Държавния съвет № 324 от 30 април 1965 г. химикът е награден посмъртно със златната звезда на “Герой на социалистическия труд” и орден “Георги Димитров”.
Със своя заповед № 143 министърът на отбраната на 15 май 1965 г. го зачислява завинаги в екипажа на спасения военен кораб-преследвач и разпорежда паметни плочи в чест на героя да бъдат издигнати в родното му село Сушица и в района на рейдовия пост във Военноморска база Варна. Командващият флота присвоява на старши матроса звание “Старшина І степен”.
От юни 1965 г. за подвига на матроса разказва фрагмент в експозицията на Националния военноисторически музей и специален кът във Военноморския музей.
През 1968 г. във Варна е открит гранитен барелеф на загиналия матрос. В родната му къща в Сушица на 4 септември 1967 г. с помощта на военния флот е открита музейна експозиция, а на 31 май 1975 г. е открит моряшки парк и паметна плоча. Първата брошура за подвига Военноморският музей издава през 1971 г. Отзвук има и в творческите среди, отбелязва в специална статия, посветена на Димитър Димитров, списание “Клуб Океан”.
Първите си стихове за събитието Атанас Стоев пише десетина дена след него. После е публикувана “Балада за моряка и смъртта”. Следват стиховете на Цветан Спасов, “Реквием за моряка” на Николай Зидаров, поемата “Баладичен рейд” на полковник Евстати Бурнаски.
Подвигът се превръща във вдъхновение за документалния филм “Матросът от зелените поля” на Г. Амурков, скулптурата на Д. Денчев (мичман от Бургас), картина на руския художник А. Самсонов, очерка “Един пример повече” на Йордан Радичков, повестта на Кръстю Кръстев “Когато слънцето изгрява”.
В средата на 70-те години във флота 5 март е обявен за Ден на матроското другарство и героизъм в мирни дни. Морално отличие на името на старшина I степен Димитров се връчва ежегодно на матросите - отличници в бойната подготовка.
„Старшина І степен Димитър Атанасов Димитров” е и име на построен в Русе 3240-тонен военен спомагателен кораб (изведен от строя през 1994 г.) от Военноморска база Варна, плавал в Черно и Средиземно море.
