Учим като луди чужди езици, но не знаем българския, а речниците ни все повече се „обогатяват“ с вносни думи
Автор: Милко Петков
През септември 2012 г. БАН издаде нов официален правописен речник на българския език. В него откривам много лексикални шедьоври, признати от маститата институция като айпод, таблет, смартфон, кликване, даунлоудване, туитване, мърчандайзер... Общо речникът съдържа 90 000 думи. За сравнение, в същото издание от 2002 г. има 65 000 думи. Излиза, че за 10 години речта ни се е обогатила с нови 25 000 слова.
Преди време проф. Владко Мурдаров водеше по една телевизия предаването „Език мой“, в което нееднократно подчертаваше, че речниковият фонд на един език съдържа обикновено между 25 и 30 хиляди думи. Нашият обаче е безспорен рекордьор със своите 90 000.
Интересно, защо не притеснява някого това лавинообразно увеличаване на речниковия ни фонд. С тези темпове на неговото „обогатяване“ е твърде любопитно какъв ли език ще говорят нашите деца и техните отрочета през 2025 г. да речем?!
Питам се защо думите, които имат еднозначен и равностоен еквивалент на български език, не се оставят да бъдат използвани, вместо да се позволява изместването им от чуждици?!
Да вземем например „кликване“, което в превод означава „натискам или щраквам върху нещо“. Т. е. вместо да казваме „кликвам върху клавиатурата“, можем да речем „натискам бутоните на клавиатурата“.
Родният ни език е бил сериозно обогатен в началото на ХХ век. Един бесарабски българин, който едва ли се е научил да говори на правилен книжовен български в украинските земи, но пък завършва славянска филология в Прага, като се завръща в майка България, започва да работи „на ползу роду“. Става въпрос за известния академик Александър Стоянов Теодоров – Балан. Като виден познавач на езиците на славянските народи, наред с написването на научни трудове по литература и други угодни на българския народ дела, той успява да осъвремени езика ни с нови думи, сред които: влак, възглед, дейност, заплаха, излет, летовище, общуване, поява, съвпадение, творба, украса, предимство, становище, усет и др. Ето на това викам аз обогатяване, а не директно вкарване в устите ни на английски и други чуждоземни слова! Като Балан са работили още много други наши родолюбци.
Чудя се, толкова ли няма специалисти по български език по университетите, та да поставят професионално въпроса за чистотата на родния език на обществено обсъждане?! Ами Народното ни събрание не може ли да се заеме с тази задача? Ама как да стане това, като точно от неговата трибуна се леят такива речи като: „Екзактно е, че концепт с вас явно не може да се проведе“! Вярно, казва го Лютви Местан от ДПС, но пък той е завършил все пак специалността „Българска филология“ в родния ни Великотърновски университет.
Като се зададе газовата криза в началото на 2009 г., правителството и парламентът заразтягаха надълго и широко локума, наречен „диверсификация“, ще рече в превод от английски „разнообразяване“. С други думи – ако народът си бе осигурил дърва и въглища, щеше да разнообрази отоплителните си източници. Но родните ни политици, начело с тогавашния премиер Борисов, на който тази чуждица стана любима и мед му капеше от устата, когато я произнася, не спряха да я повтарят като мантра, без да си дават труда да пояснят на простите хорица, дето не знаят английски, какво е туй чудо!
За разлика от ситуацията у нас, в Унгария например съществува желязно правило, изрично забраняващо използването на чужди думи по радиа, телевизии и печатни медии. Глобите за нарушаването на това изискване са солени. Техният СЕМ не си поплюва – още на следващия ден след „провинението“ съответните директори и редактори си получават заслуженото. Унгарците по-родолюбци ли са от нас?!
Още през 1975 г. пък тогавашният президент на Франция Валери Жискар д`Естен подписа закон за защита на френския език от нахлуването в него на английски и всякакви други чуждестранни думи. И сега човек да се разходи из Париж, ще види, че никъде не се среща надпис на някакъв друг език, освен на този, който говорят франсетата. Пък ние е модерно да се пишем големи франкофони!
Наскоро прочетох едно издание с изследване върху определени моменти от българската литература. Автор на четивото бе един току-що излюпен доктор на филологическите науки. Вузът не е важен – защото от Софийския до Пернишкия университет произвеждат все едни и същи „бройлери“ - едни и същи са им думите, едни и същи са им съжденията, даже и чуждите думи, които употребяват, са едни и същи.
Та цялата му книга бе изпълнена с такива думи и изрази, че моя милост, дето се смятам за един средностатистически образован човек, останах с мисълта, че съм пълен невежа. Вдигнах кръвно, нагълтах се с хапове и полегнал в леглото с мокра кърпа на чело, все пак я прочетох. И за да не реши някой, че злословя, ще изброя някои от бисерите, нанизани в текста: темпорален, ментален, базтиар, протагонист, контрахиране, архитипно, дихотомия, есхатологично, пресемантизиране, имплициран, топос, локус, хтонично и т. н.
А може ли да се досети някой какво означава изреченото от Евгени Добренко за социалистическия реализъм, че той бил „постмодернизъм минус модернизма“. Така, ако махнеш модернизма, остава само един „пост“, което означава „след“.
Както вече изтъкнах, много от чуждиците си имат смислен български еквивалент: контрахиране може да се замени със сливане, имплициран – с вмъкнат, протагонист – с главен герой, есхатологично – с крайно, пресемантизиран – новоназначен, дискурс – с разискване и т. н.
Ще цитирам и един професор, чиято реч едва ли някой може да „преведе“ на родния ни език: „Корелативната фундорелевативност на пространствено-времевия континиум от пряко или косвено касаещите ги липсващи хипотетично имагинерни индиви-дуалности, ситуации и събития недвусмислено водят до въпроса: „Кой кого?“.
И този човек е един от тези, които с „огнен меч“ трябва да пазят българската словесност. Но вместо това, те се гаврят с нея и системно я унищожават.
Ако ги попиташ защо така се изразяват, ще отвърнат, че такава била терминологията. Е как така, като много добре си спомням, че когато навремето щяхме да имаме някакви класни или контролни работи по български език, в несвяст четяхме анализите на големите наши филолози, литературни критици и езиковеди като проф. Петър Динеков, проф. Ефрем Карамфилов, проф. Петър Пондев и др. и всичко им разбирахме.
А това бяха светила от европейска величина. Да не би те да са били по-прости от сегашните?! Тяхната терминология да не би да е била по-различна от днешната?!
Да си припомним и неотдавнашния скандал с учебното помагало, озаглавено „Лесен правопис“, съчинено от доц. Лиляна Василева и Неда Милева, което изпълни интернет форумите с масови възмущения от страна на родителите. Специално е уточнено, че то е „за малки и големи“. Една майка се ожали, че детето й искало да провери как се пише думата „покривка“, но се натъкнало на... „педераст“. И като не знаело какво значи това, попитало свой съученик. Той се оказал по-светнат по въпроса, нарекъл незнаещия си другар „смотаняк“ и му обяснил термина.
Във въпросното пособие обаче не са пропуснати думи като калабалък, бръмбазък, мушморок, стриптийз, стенбай, смърдеж, суитшър, чейндж, бардак, ноу-хау, хеттрик, куплунг, лайсна и пр. Авторите дори са си позволили да създадат нови думи като разземка, лющилник, чучулат, шестостранен и т. н. Но има и такива слова, които могат да шашардисат и мало, и голямо – континиум, пиктограма, ферментационен, невропатологичен и пр.
И всеки вдига рамене, като попиташ откъде се появи това помагало. Не знае и самото Министерство на образованието. Кръгът се затваря – виновни няма. Но не е зле доц. Василева и Неда Милева да си хвърлят дипломите в Перловската река и да не се занимават повече с такива неща, което ще е от полза за целия български народ.
Замърсяването на езика ни рефлектира и върху личните имена. Направо се втрещих, когато веднъж по една телевизия цитираха няколко имена на лица, навършили 14 години и получили лични карти – Шумейкър Йорданов, Мучачо Младенов, Винету Келешев, Симфония Младенова, Франческо Колипатков и пр. Голям смях ще падне, ако Винету Келешев вземе, че се ожени за някоя Оцеола. Смях, но през сълзи.
Очевидно, криворазбраната цивилизация дава своите плодове. Забравихме хубавите български имена и взехме да се правим на по-западняци от самите тях. Едно време съществуваше списък на имената, които бяха разрешени да се дават на новородените. Тогава мнозина негодуваха срещу него и гледаха да го заобиколят, но чиновниците в градските съвети изобщо не се интересуваха от техните акробатики и твърдо отстояваха чистотата на българските имена. Сега, като ги чувам тези „мучачоси“, си мисля, че в това минало общинските служители са били прави.
Ех, къде си, отче Паисий? Ти, дето освен че положи усилия да събудиш народа от вековния сън по турско време и да му вдъхнеш самочувствие, че някога е бил велика нация със силни царе и голяма държава, доказа и неразривната връзка между него и езика, че български народ ще има, докато съществува и българският език и обратното!
Ако само можеше да видиш днешната ни действителност, когато празниците ни са американски, филмите – турски, дрехите – китайски, и учим като луди чужди езици, а не знаем родния си?! Сигурно щеше сто пъти да се обърнеш в гроба си, който, уви, така и не знаем къде е...
