Докато гледах новините на 3 март, си дадох труд да надзърна какво е писало прогресивното българско интернетобщество от „Фейсбук“. След пет минути сърфиране изпаднах в нещо като параноя. Хора, неспънали се ни веднъж през годината да влязат в църква, щедро бяха напляскали свещи с трогателното „Да си спомним героите“ (също и в модерната версия DA SI SPOMNIM DNES ZA GEROITE!).
Потребители, прочели „Под игото“ до 12-а страница (личеше им по писането), бяха копирали и поставили барабар с грешките цитати от възрожденци или борци за свобода, за чиито жития-бития не са чували нищо.
А под поздрава на своя приятелка по повод празника едно девойче на сладка шльокавица, (това е писане на български думи на латиница с „4“ вместо „ч“ и „6“ вместо „ш“) беше си изляло душицата с поздрав за рождения ден на любимия му чалга викач Фики (тоя е един нацепен с анаболи, дето татко му също е известен чалга викач).
Обаче най-силно бяха представени любимите ми две прослойки от българската съвременна действителност – филите и фобите. Трети март е паметна дата в историята на България. Но тяхната война отново беше по отдавна втръсналата ос Русия - Не Русия. Този път заради нейната роля за Освобождението.
Няма да обиждам знанията и интелекта ви - защо, всички се сещате – Русия не е дошла да освобождава никого, а заради своите имперски амбиции и най-вече „да попречи на създаването на една силна България, от която тя няма нужда тук, на Балканите“.
Сякаш без да бъде свободна от турско робство, османско иго, османско владичество (удобното за вас подчертайте, останалото задраскайте, ако искате) би могла да стане каквато и да било държава. А имаше и остроумен въпрос „Щом като у нас, според някои историци не е имало робство, понеже българите са имали собственост, какво освобождение празнуваме в такъв случай?“ Сещате се, нали, на изконното човешко право на свобода - майната му.
Но идеше реч за „русофилите“ и „русофобите“. Едните ядно нападаха другите, че са се продали на Америка, че са безродници и мекерета и изобщо са се отрекли от „братските връзки между нашите два народа“.
Другите плюеха първите, че са „рубладжии“, припомняха Стамболов и думите на Левски, че който ни освободи, той ще ни и пороби. И за пореден път правиха връзка със съвременните отчаяни любители на бившия Съветски съюз, Сталин и Путин и хората, които простичко бяха написали „Честит 3 март – Освобождението на България“.
А аз седях и си мислех… След като е нямало робство и потисничество, откъде е зеленясалата кръв в църквата в Батак? И черепите и костите там и в Българово?
След като не е имало освободителна война, как са останали мъртви у нас хилядите войници от Русия, Украйна, Румъния и Финландия? И защо, вместо съвременният българин да насочи гнева си към политическата паплач от Русия и Западна Европа, разкъсала България на дипломатическата маса (където всеки гледа своя интерес), той го вихри с пълна сила към брата си – сънародник. С обвинения, че бил „фил“ или „фоб“.
„Свободата е състояние на духа и отговорност да поемаме ангажименти за своите постъпки – добри или лоши“. Чух по новините да го казва един професор – руснак, който е женен за българка, отдавна живее у нас и възприема себе си като българин.
„Вие дълбоко в себе си сте хубави и добри хора, но сте прекалено черногледи“. Това пък каза американка, българистка, която също живее у нас.
Какви фили и фоби са тези двамата, посветили живота си на България, искрено празнуващи 3 март – датата на националното ни освобождение? Какъв фил е бил американецът Джануариус Макгахан, военен кореспондент на лондонския „Дейли нюз“, написал през 1876 година в репортажа си „Батак – Писма от Ада“ следното (съкратено, за да издържат нервите ви):
„… от седлото на коня аз преброих над сто черепа, без да включвам тези, скрити под другите кости на страхотната грамада, нито тези, разпилени надалеч и нашироко из нивите. Почти всички черепи бяха отделени от останалата част на костите, почти всички скелети бяха без глави. Тези жени до една са били обезглавени. Ние се спуснахме към града. Сред разрушените стени на първата къща, до която дойдохме, видяхме жена, седнала върху купчина боклук, да се люлее насам-натам, да изплаква някаква монотонна песен, половината изпята, половината изридана, с някаква дива раздирателна мелодия.
В своя скут тя държеше бебе, а край нея друго дете стоеше мълчаливо и търпеливо. С учудени очички то погледна към нас, когато минавахме, но жената не ни обръщаше внимание. Ние наострихме ухо да чуем какво говори тя и нашият преводач ни предаде следното: “Къщата ми, къщата ми, бедната ми къщица, мъжа ми, мъжа ми, горкия ми мъж, скъпия ми мъж; къщата ми, милата ми къщица“ и така нататък. Тя повтаряше същите думи отново и отново, хиляди пъти. В съседната къща имаше две жени, които се вайкаха по същия начин — едната възрастна, другата млада. Те повтаряха думи почти идентични.
Жените се спасили от клането и току-що за пръв път се бяха завърнали у дома, възползвайки се от нашето посещение или това на г. Беринг. Те са могли да се завърнат много по-рано, но ужасът е бил толкова голям, че без присъствието и покровителството на чужденец, те не са посмели да сторят това. Сега те ще продължават с часове да оплакват своите опепелени домове с тази странна погребална песен. Това беше обяснението на извиващия се вой, който бяхме чули горе на хълма.
Колкото повече напредвахме, толкова повече плачът се увеличаваше. Както се придвижвахме,, повечето от хората се събираха на върволица след нас. Накрая се образува шествие от четиристотин или петстотин души. Скръбните плачове на жените и децата ни следваха навсякъде, където отивахме. Аз вярвам, че никога вече няма да чуя такъв стон от техните обединени гласове, плач, който се издигаше чак до небето…“
Трети март е историческа дата. От която, независимо дали някому се харесва или не, България е тръгнала (през много мъки и кръв, но и съзидание) да се възражда. До 9 септември 1944 година, когато… знаете какво е станало.
Понеже у нас всеки, който се добара (нарочно не написах „добере“) до властта, смята за своя първа и неотложна работа да промени историята. А тя е такава, каквато е. На 3 март сме станали свободни от най-продължилото робство. Продължило 500 години.
Да се чудиш кое ни е изкривило повече. То или онова другото, 45- годишното.
АКО БЯХМЕ. ''ААДНАЛИ ПОД 'РОБСТВО НА НЯКОЯ ДРУГА ГОЛЯМА ЗАПАДНА СТРАНА , НЕ ПОД ЖЕСТОКОТО 'РОБСТВО'' НА ИАСЛЯМСКА ТУРЦИЯ ,/КОЯТО В НЕЙНИЯ ,РЕЛИГИОЗЕН ФАНАТИЗЪМ УНИЩОЖИ ХРИСТИЯНСКАТА НИ ДУХОВНА И МАТЕРИЯЛНА КУЛТУРА. ,БЪЛГАРИЯ ЩЕШЕ ДА БЪДЕ НАПРЕДНАЛА ЕВРОПЕЙСКА ДЪРЖАВА. РУСИЯ НИ ОСВОБОДИ С СЪГЛАСИЕТО НА ДР.ВЕЛИКИ СИЛИ/НЕ ЗА ЧЕРНИТЕ НИ ОЧИ ,А ЗА ИИЗЗГОВАНЕ НА ТУРЦИЯ ОТ ЕВРОПА.,ОТ КОЕТО НИ СПЕЧЕЛИХМЕ,МАКАР И С МНОГО МЪКИ ,.ПОРАДИ РАЗЛИЧНИТЕ ИНТЕРЕСИ НА ТЕЗИ ВЕЛИКИ СИЛИ,БЪЛГАРИЯ НАПЪЛНЛО СЕИОСВОБОДИ ,ЧАК СЛЕД 1910г.НО БЪОГАРИЯ БЕШЕ ОЩЕТЕНА ПОРАДИ ТЕЗИ ПРОТИВОРЕЧИЯ НА ВЕЛИКИТЕ СИЛИВСИЧКИТЕ БЯХА ПРОТИВ ИНТЕРЕСИТЕ НА РУСИЯ ЗА НАМЕРЕНИЯТА И ЗА ПРОЛИВИТЕ ,ИСТАМБУЛ ,КОЯТО СЪЩО НЕ ИСКАШЕ ДА ИМА ГОЛЯМА БЪЛГАИЯ ,А ПОСЛУШНА ЗАДУНАЙСКАЯ ГУБЕРНИЯ.,КАТО АСТРОЙВАШЕ СЪСЕДИТЕ НИ ПРОТИВ НАС ПРИ ВСИЧКИТЕ ВОЙНИ ' НА БАЛКАНИТЕ.
