Парижкият всекидневник Le petit journal е следял събитията в България още от началото на XIX век
Автор: Жан Соломонов
Ако ви е попадал „Братовчедът Понс” на Оноре дьо Балзак или поне „Този странен занаят” на Богомил Райнов, не може да не сте разбрали, че ровенето в праха на старите битаци не е търговия, а неизлечима болест на духа. Затова в емиграция, веднага щом „лопатата ми хвана вода”, тоест отбих някак грижите за насъщния, по навик се запътих към неделните пазари за вехтории.
В Лион, където се бях установил да живея, те са като всичките си събратя по света. Може да се намери някой рядък диамант, ала е доста трудно. Но понеже не търсех оригинални писма на Наполеон до Жозефина, започнах да ровя в старите вестници. Професионална деформация, не ще и дума. Така попаднах на Le petit journal (в превод „малкия вестник“), който започва да излиза в Париж някъде в началото на ХІХ в. Всекидневник с тираж един милион!
В неделното си издание на първа и на осма страница вестникът помествал цветна гравюра със събитието на седмицата. За колекционерите французи това е раят. В него има илюстрация на убийството на Максимилиан в Мексико, на процеса срещу кап. Драйфус, прокопаването на Панамския канал и какво ли не още.
Ровех безцелно из всичко това, когато една неделя от купа изскочи... „Убийството на министър Белчев в София”!
Четях и не вярвах на очите си.
Продавачът сви рамене и подхвърли: „Дай десет!” Бързо мушнах под якето съкровището си и като подавах банкнотата, прочетох по мъката на лицето му: „Що му не казàх 50 на тоя балама!” Е, с времето успяхме да си оправим сметките...
В къщи грижливо изгладих през влажна попивателна хартия овехтялата страница, сложих я в целофан и зачаках с нетърпение следващата неделя. Уви, пазарите за тези старини в Лион са много, ала вестниците с тематика България – малко.
Втория си брой – с гравюра, озаглавена „Посичането на Стефан Стамболов” – купих от букинистите край река Сена. Зачетох се в малката дописка, която придружава задължително всяка илюстрацията, и отново мислено свалих шапка на незнайния си колега (дописките и илюстрациите така и не са подписвани, б. а.). Липсваше само името на файтонджията Мирчо и бележката „И твоят ден ще дойде, тиранино”, която вечерта някой поставил под бесилото на майор Паница. Но другото беше хванато без грешка само в десет реда.
С втория вестник манната небесна престана да пада. Минаха два месеца. Нищо! А ходех по антиквариатите, и то как ходех! Само че жена ми започна да се изнервя...
Не знам защо, но в добрите семейства било прието в неделя съпругът да излиза със семейството си на кино, на разходка или на сладкарница, а не да се завира по най-въшкавите пазарчета на града!
Изведнъж там, където най-малко очаквах – на тавана на една стара къща, която събаряха наблизо, намерих още два броя: с „Посещението на княз Фердинанд в Париж” и „Мис Стоун сред македонските разбойници” (става въпрос за т. нар. афера с отвличането на американската мисионерка Елън Стоун и помощничката й – Катерина Цилка от Банско, от чета на ВМОРО през 1901-1902 г., б. р.).
Сега вече и жена ми се запали. Колежка от университета ми е все пак! Филолог би ли подминал такова нещо? Та започнахме да ходим на „лов” заедно.
Другият, истинският лов, както и рибарлъкът, останаха някъде в спомените отпреди колекционерския ми период.
Накрая един колега, като видя, че от мен вече нищо не става, щом и в петък вечер мястото ми в бистрото е все празно, даде ценен съвет. Да дам обява, че търся тези и тези вестници в нещо като българския „Продавалник”.
И стана тя каквато стана
Обаждаха се хора, които много сериозно настояваха да ми продадат броя с потъването на „Титаник”, въстанието на бурите, земетресението в Мадагаскар и какво ли не още.
Само един човек, видимо също колекционер, ме покани на чаша бира у дома си и ме остави да подбирам в един кашон. Той пък се оказа филателист и смених един брой, който май беше с илюстрацията „Мъжът отива на война, а жена му остава до ралото”, за серия марки с Юрий Гагарин от ученическия класьор на сина ми.
Останалите броеве дойдоха капка по капка. Главно от битаците. На някои им казват „Изпразни тавана” – в определен ден хората изкарват пред къщите си каквото не им трябва: покъщина, дрехи, сервизи и пр., които продават за жълти стотинки.
При тях шанс винаги има. Но истинските антиквари не са много и между тях скоро стана ясно, че онзи, високият (все пак си пазя и акцента), събира френски вестници с български картинки.
И цените им станаха съвсем специални. Пазарлъкът върви, разбира се, но до едно място. Накрая, след около десетина години, на читателя сигурно са му се сторили като месец, събрах двадесет и един броя. С цели пет повече от градската библиотека на Лион!
Справих се и с каталога – други издадени такива нямаше. Сега вече можех да си отдъхна. От някои броеве дори се сдобих с по два екземпляра.
Изпратих един от двойните броеве на НВ Симеон II, който ми благодари любезно с един съвет: „Според мен, мястото на тези вестници е в България!”.
Така й сторих.
Извадих си фотокопия за така скъпата ми колекция, а оригиналите занесох при първото си посещение в Националния военноисторически музен в София. Ако някой иска да ги види, трябва да ги търси там, където има още много, далеч по-свидни неща за бойната ни слава.
