Кървава драма се разиграва по турско време между с. Гагово и Опака
Автор: Христина Митева
Тръгне ли се по поповския асфалтиран път от с. Гагово за Опака, след като се минат лозята и старата Куру чешме (Сухата чешма), се прави един мек завой, за да се слезе по баира. Веднага след него, вдясно от пътя, на припек се е кротнала хубава поляна, известна като Поляната на пашата, а сред нея като бяла птица е кацнала една голяма прастара чешма, която и до днес носи името Паша овасъ.
Винаги съм искала да разкрия тайната за построяването й – защо е издигната точно на това място и по кое време е станало това; да узная вълшебството, което така щедро и звънко разлива песента й и днес. Веднъж поседнах край нея да отпочина малко, заглеждайки се в пъстрите крави, дошли тук на водопой, и се заслушах в бъбренето на големите и тежки звънци, що висяха навързани по вратовете им. Така неусетно мислено се пренесох в оня стар свят, така далечен и героичен... И се сетих за легендата, записана от 88-годишната Иванка Димитрова от поповското село Гагово.
На Пашова поляна
Още щом се зачу, че кръвникът черкезин Мемиш Карадаалията е превалил Коджа Балкана и отново се спрял да нощува и станува някъде из дебрите на тукашния Сакар, всички примряха от страх. Някои побегнаха през глава. Оставяха всичко - къщи и покъщнина, добре гледаните си ниви и лозя, грабваха децата и като пощурели безпаметно се втурваха да бягат нанякъде, сподиряни от жените си.
Селото бе заприличало на разровен мравуняк. Людете си подвикваха едни други и бързешком, като се препъваха изплашено в тъмното, хващаха гъсталака на горите по онези преки и потайни диви пътеки из усоето, които знаеше само дивечът. Трябваше да побегнат час по-скоро от позора и погублението! Чуваше се само тропотът на нозете им, щото всеки бягаше преко сили, стиснал уста, душа да не излезе! Изплашените личица на дребните деца бяха грубо затискани от попуканите, вкоравени шепи на майките, да не би да се чуе издайнически плач или глас, който да насочи по следите им главорезите.
Само Славена поостана, щото кърмеше най-малкото. То бе захапало така сладко гърдата й, че майката нямаше сили да го спре. Жената се боеше, но не толкова за себе си, колкото за дечицата, които се бяха скупчили и смълчали около нея. Те я гледаха с широко отворени от ужас очи, като не смееха дори да заплачат, чакайки от нея помощ и закрила. А що ли можеше да стори тя, сама жена, пред оскотялата сган!
Славена отново си спомни оня проклет черен ден, в който мъжът й Драган бе отишъл сам на воденица из Русчук. Беше се позабавил, но смлял царевицата, а на връщане го застигнала тайфата на черкезите. Между тях бил и той, Карадаалията. Разпознал мъжа й и люта ревност стиснала гърлото му – заради нея го беше мернал на око. Дебнал го бе с години и най-сетне, ето ти тебе сгода – Драган бе насреща му. Тоя нищо и никакъв селянин под носа му да грабне най-хубавата мома, дето баш Карадаалията харесва!
Затуй върху Драган се нахвърлила цялата оскотяла тайфа, а Карадаалията стоял отстрани и насъсквал своите също както се насъскват кучета. Рязали му уши, нос, а после го съсекли през средата. Оставили го да издъхва, като се мята безпомощен и ужасен сам на пътя за Русчук.
Съгледало ги из храсталака едно малко пастирче, та до вечерта цяло село вече знаеше за мъките на Драган. Дочу и Славена и отиде с комшии да го прибере. Така тя без време остана черна вдовица, сама с децата у дома. Ето вече година време успяваше да се справи някак с многото ниви, с къщата, децата. И никой не я срещна с лоша дума досега, никой не почука на портите й, да я посрами, сякаш Бог я пазеше. Само да не бяха тия покварени поганци, дето се гаврят под път и над път с моми и невести, че и с деца!
Сега, когато усети дима на пожара, обхванал вече колибите по къра и чу пръщенето и фученето на пламъка по фиданки и слогове, Славена тръсна глава. Нямаше време дори да се ужаси. Трябваше начаса да стори онова, за което не бе се и досещала досега, и за което се боеше дори да помисли! Но срещата с черкезите и с убиеца на Драган бе неизбежна.
Тя помами и събра още по-плътно до себе си децата, също като квачка, що прикъташе пиленцата си под крилата, кога съгледа сокол да кръжи над тях. Ала когато конският тропот се усили, когато запищяха за милост застигнати старци и болнави хорица, тя не изтрая и сякаш полудя. Не искаше и да си помисли дори, че децата й ще ги мъчат тъй, както бяха рязали и кастрили баща им.
Стана и се огледа диво и безпомощно наоколо – нямаше къде да се скрият. Пощуряла, тя задърпа рожбите си, заблъска ги насам-натам и ги изведе на двора, слагайки пеленачето на земята до тях. Втурна се отново към къщи и грабна сабята. После се върна пак на двора, целуна децата си едно по едно и ги накара да се прекръстят. Сетне мина зад гърба им, стиснала зъби до счупване, и замахна рязко със сабята. Додето се усетят, тя, собствената им майчица, ги погуби, отрязвайки милите им ненагледни главици!
Страхът й беше дотук. Нямаше вече какво да губи, защото вече нямаше нищо мило на тоя свят. Остана й само сабята, дето беше на дядо й – делията Калъч Никола. Тя бе така остра, та цепеше косъма на две. Въпреки че бе възтежка, Славена можеше да я завърта и обръща ловко и да сече с нея дълго и неуморно. Сякаш не бе държала досега хурка и вретено, а цял живот бе рязала глави!
Но сто пъти бе по-добре да избере смъртта за себе си и своите деца, отколкото да ги мъчат и насилват пред нея и наред с нея! По-добре смърт, отколкото да ги разделят завинаги и сетне да ги продадат някъде в робство! Тъй знаеше тя, тъй я бяха учили още от люлката, тъй си бяха приказвали някога и с Драган – да си умрат българи, да си умрат християни!
„Прости ми, Боже, ако можеш! Сега вече знам де да ида и що да направя. Трябва да отърва света от тоя изедник“ – прекръсти се тя, стоейки като замаяна, взряла се в труповете на децата си и стенейки от мъка.
После се втурна с всичка сила да излезе на пътя. Трябваше най-сетне да срещне Карадаалията. Излезе на баира страшна, настръхнала и накървавена, стиснала сабята в ръка. И го зачака.
Точно на този, големия път сред поляната, по който с трясък, гюрюлтия и звън, бясно галопирайки, се беше втурнала накъм селото като силен и помитащ всичко летен порой същата оная тайфа, дето я знаеха като черкезите – мързеливи и гладни, завистливи и алчни, безмилостни, самозабравили се...
Като я съзряха, кесаджиите дръпнаха юзди, та се поспряха малко. Помаяха се, сговориха се нещо и тръгнаха, ала вече вървяха някак бавно и важно, като се пъчеха, а отпреде им се кипреше върху белия си кон самият той, Карадаалията. Отдалече го разпозна. Колко пъти той бе обикалял портите й. Чак са я зазиждали в пещта, дето пекат хляба, за да могат я спасят от него, щото дебнеше да я орезили, както бе сторил с не едно момиче по тоя край. И да я потурчи!
Той можеше да я грабне насила, но не искаше. По-сладко му беше да я мъчи, да й гледа сеира и да стори тъй, че тя да го търси и иска. И днес Славена излезе да го срещне.
Трябва вече да се е съгласила, да е размислила – реши изедникът. Ето, чакаше го вече без да се крие. И той идеше, като не откъсваше взор от нея, сякаш я пиеше с очите си. Колкото я доближаваше, толкова повече главата му се замайваше, нещо му прималяваше, притреперваше под лъжичката... Като хубостта на тази българка не бе нито видял, нито сънувал досега.
Господи, каква жена само беше тя! Каква ненагледна хубост! Бе загубил и сън, и ищах за ядене от мисъл по Славена. Меракът му го гореше като жажда денем и нощем години наред. Беше убил заради нея и ако трябваше, пак ще убие, само и само да я има. И магьосница да беше тази жена, и пепелянка да бе, той щеше да я укроти.
Днес някак обаче тя не приличаше на себе си –на бялото, възкръгло лице черните й очи горяха като два въглена и сякаш искаха да го изпепелят. Подсмихнат, Карадаалията се плъзна по шията на добре охранения си кон и тръгна нехайно пешком срещу жената. Стъпваше леко и доста сербез, сложил ръце на тънкия си кръст. Бе важен и надут, натруфен като циганин на сватба – всичко, що бе заграбил от жертвите си лъскаво и златно, без мяра бе закичил на себе си. Дрехите му – целите от свила и кадифе, почти не се виждаха от дрънкулки.
Славена стоеше спокойно. Очите й се забодоха като игли в неговите. Ръката му, обкичена с една сюрия златни и дебели пръстени и верижки, се повдигна, за да допре кичур от косите й. После се приплъзна надолу по слепоочието и затърси да ощипе гушата й. Тогава изведнъж тя замахна рязко с ръка, като да оправи косите си. Ала нещо внезапно проблесна на слънцето и много изтънко го ожили като оса през двете нозе отведнъж. Тутакси той се снижи някак си. Изненадан и сащисан я съгледа да стърчи някак особено източена високо над него.
Жената замахна отново. Видя се бърз блясък досущ като на лятна мълния. Осата се впи за втори път в него – сега в мъжката му десница, която бързо отхвръкна встрани, отрязана някъде над лакътя. В почуда Карадаалията стъписано повдигна и другата си ръка. Ала само дорде понечи да стори това, и тя отхвръкна прерязана начаса. След почудата дойде и болката, която го струполи безсилен на земята.
Славена направи крачка към него. „Боли, нали? Точно така болеше и мен, когато режех главите на децата си насред двора, да ги не режат твоите хаирсъзи!“ – ръката й сякаш сама дръпна сабята по-нагоре и с настървение понечи да я забие в окото му, което се бе вторачило в нея така обидно и похотливо...
Като видяха това, главорезите от тайфата на Карадаалията я заобиколиха от всички страни и всеки вдигна сабята си. Бавно и дълго я сякоха и оставиха трупа й на гаргите и мравките. После налетяха на селото и бесняха над него така, както те си знаеха и както само те умееха да сторят това. Люти и разлютени бяха още повече, щото една нищо и никаква гяурка уби техния водач!
След това се върнаха, да го погребат там, където бе погинал. А сетне решиха да направят за негов севап една голяма и гиздава чешма. Ала тука бе съсечена и гяурката, дето му бе взела ума от години. И те я заровиха до него, наказвайки я тъй – да лежат завинаги заедно в гроба. Така тя никога вече нямаше да може да му избяга!
