Той си беше там още когато се нанесох. През 2001 година. Празен, стар и гостоприемен. Сложих в него малкото останала ми покъщнина, другото разпилях по пода. Нищо не го пазеше, защото над мен е само небето, живея на последния етаж. Мансарда, сещате се.
Реших, че ще оставям в него всичко, което не ми е жизненоважно, така че и да го издуха някой ураган, все едно е издухал нещо незначително от мен. Така се случи, че останах тук доста време. Децата на хазяите пораснаха, единият завършва висше образование, другият е отличник в Математическата. А той все си стоеше там.
В началото го използвах много, от него взимах и връщах прибори за ядене, беше ми важна мебел. Мебел, но вън, на дъжда, на терасата. Пазех разни спомени в него. Отварачка за бира, подарена ми от скъпи приятели, които се изнесоха безвъзвратно в Австралия. Автограф от Георги Калоянчев, спомен от едно радио, в което започнах своята кариера. Книгата „Интимни части“ на откачения Хауърд Стърн, дар от колежка.
Оставях в него конспектите и лекциите, събирани от любезни колеги (най-вече колежки), докато приключвах образованието си, заради единия кетап, не за друго. Случваха ми се разни неща. Някои от тях положителни, за други виех от мъка и яд. Но си мислех за онази идея на великите японци, че на нас нещата просто ни идват, а ние решаваме дали са добри или лоши.
В шкафа оставях (и се надявах завинаги, но ги помнех до днес) предизборни листовки. Купища листовки. И други рекламни такива – ключодържатели, химикалки, преспапиета, торбички, стикери, ароматизатори с партийно лого и всякакви подобни щуротии.
Гледах през всичките тези години как тези, които щедро ги раздаваха, се провалят с гръм и трясък, а на тяхно място идваха други, също ръсещи с лека ръка хартийки, пластмасови изделия с техните рекламни лица и ги трупах при онези папки с лекции, които вече бях почти забравил, защото преподаването по моята специалност вече се беше променило и с тях нямаше как да помогна никому.
А междувременно още доста приятели се изнесоха извън България, оставяйки ми предмети, които би трябвало да помня, в името на общото ни минало. Там, в шкафа ги оставях. Предпочитах да помня живи образи, а не да съзерцавам фетиши, в опит да се сетя точно кой каква смешна и интересна глупост е казал, в пристъп на пиянско остроумие на поредния купон.
Вчера се наложи да разбутам шкафа от терасата. Покрай него трябваше да мине новият кабел за интернет. И без това отдавна мислех, че по някакъв начин ми тежи, та в него беше (Е, не чак погребано!) оставено много скорошното ми минало. Но ми тежеше.
Силните дъждове, силното слънце и снеговете (сняг в Бургас, нали се сещате колко има) го бяха изкорубили и отдавна ме дразнеше. Грозен, стар изрод. Пазещ близкото ми минало, като вековечен паметник на всички мои глупости, страхове, надежди и отчаяния.
Нещо като паметника на руския войник, с „Шпагин“, в центъра на родния ми Бургас. Там пазих символ и от една любима (някога) жена. Всъщност от две. Но, няма значение.
Мислех, че ще е тежка и мъчна работа, но всъщност се оказа, че не. Шкафът поддаде лесно. От поне три-четири години насам вече го мразех и като почитател на Стивън Кинг си представях, че трябва да убия миналото си с десетки безпощадни ритници, а то ще ми попречи озъбено, поне два-три пъти ще раздере крака ми със злобно изхвръкналите си пирони. Нищо такова.
Разпадна се в ръцете ми още когато го пипнах. Грохна. Четирите му страни се разтвориха и там видях всичко, от което се страхувах или удобно бях (не)забравил през годините. Обещания, надежди, фалшиви идеи, разочарования, незапочнати красоти, спомени, радости, мрачни тъги, обещания, обещания, обещания…
Дори не ми беше интересно да го блъскам с шутове. Разглобих го само с две ръце, без никакви инструменти. От неговата паст запазих само няколко неща. Отварачката от „австралийците“ и три стъклени чаши от хазяите.
Всичко друго изхвърлих в три торби. И веднага рязко ми олекна.
Скъпа приятелка, с която носим едно и също име, ми разказа преди време за своя любима мисъл от филма „Адвокат на дявола“. Произнесена от устата на великия Ал Пачино: „Чувството за вина е като торба с тухли. Оставяш я на първата пресечка и продължаваш без нея.“
