Коиловци – българското Ватерло за разглезена Франция

Автор: Стефан Солаков

Когато образователният министър Тодор Танев се заяде с Наполеон Бонапарт и го определи като надут пуяк, внушил си, че е велик пълководец, едва ли е подозирал, че само след няколко дни Франция ще се изправи пред своето най-драматично съвременно Ватерло след кървавия атентат срещу редакцията на сатиричното списание „Шарли ебдо“. Нашенският смахнат професор потвърди една стара максима, че често пъти Господ говори чрез устата на лудите.

Ние, обаче, които все още не сме изперкали до равнището на българския Наполеон в лицето на шантавия професор, добре помним едно друго събитие, което още тогава подсказа на смислените анализатори, че има нещо „гнило“ в днешна Франция. Нейният посланик в София наскоро взриви нашата общественост с твърдението за „гнилите ябълки“ в българската съдебна система и сега е наш ред да го подсетим, че гниенето не е процес, който се развива единствено по нашите географски ширини.

Вие, интелигентни наши читатели, със сигурност ще си спомните аферата „Коиловци“, превърнала се преди няколко години в локален скандал, потушен и замазан с големи усилия от първото правителство на Бойко Борисов и лично от неговия солташак и за най-голям резил вътрешен министър на България Цветан Цветанов.

Група парашутисти от специалните части на френската република се приземиха в околностите на село Коиловци и бяха неприятно изненадани от местните селяни, които ги млатиха като маче о дирек и доста позорно ги изпратиха на лечение в местния лазарет.
Запитан тогава от депутати и журналисти какви са тези хора – диверсанти или партньори – Цецо Хубавецо мънкаше като младо девойче, извадено на слугинския пазар, и полагаше неимоверни усилия да прикрие провала на френските специални служби, избрали България за тренировъчен терен преди последвалите операции на Париж в някои райони на Африка и Близкия изток.

Впрочем министър Цецо с подобно мънкане и лъготене на ухажващите го медийни шантонерки е натрупал един куп ордени за „заслуги“ към т. нар. партньорски служби, умишлено заблуждаващи и често пъти поставящи в конфузно положение своите колеги в София.
Ако провалът на френските командоси в България не беше скрит, а поставен на обсъждане и трезви анализи, последвалата трагедия в сърцето на Париж можеше да бъде избегната. Още тогава някои проницателни анализатори на телевизия СКАТ подсказаха, че Франция се готви за мащабни операции в райони с преобладаващо мюсюлманско население.

Изборът на българската територия за тренировка на парашутистите очевидно е имал връзка и с наличието на български райони, където живеят нашенци, изповядващи исляма и които предоставят условия, най-близки до реалната обстановка на бойното поле.
Едва ли някой от нахаканите журналисти, които се скъсаха да канят и да слушат брътвежите на френския посланик у нас, ще се осмели да му припомни случая „Коиловци“, а още по-малко да му предложи изучаването на стила и методите за отбрана на местните селяни. А те сътвориха истинско чудо като неутрализираха въоръжени до зъби командоси, обучени да убиват с голи ръце и да оцеляват при най-трудни условия.

Ако бях карикатурист, и то изключително арогантен като сатириците на „Шарли ебдо“, бих предложил онагледяване на аферата „Коиловци“ с циничен шарж, включващ сексуално обладаване на красивата Мариана (доскорошен символ на Френската република) от мъжествен жител на героичното българско село. На шапката Марианина, разбира се, традиционното перо, а на калпака на нашето момче байраче с надпис: Vivе la France (Да живее Франция).

Да, ама не! Чувството за мярка и приличие трудно ще позволи на нас, българите, да се гаврим с изконните ценности на другите народи. Понякога то се превръща в ужасяваща автоцензура, нямаща нищо общо със свободата на словото, за която у нас много се говори, но рядко се изтъкват истинските измерения на това велико човешко право.
Около суматохата, която предизвикаха в българските медии и драматичните събития в Париж, малцина забелязаха „възкръсването“ на най-популярното сатирично издание в България през годините на т. нар. тоталитарен режим.

Става дума за вестник „Стършел“, който излизаше през годините на „комунизъма“ в огромен тираж и караше редица величия от управляващата тогава БКП да треперят пред угрозата да бъдат осмени и разобличени като некадърници или мошеници от екипа на хумористичния седмичник.
Онзи ден разбрах, че „Стършел“ все още се печата, но в почти незабележим тираж и се разпространява нелегално от доста ограничен брой дистрибутори, намиращи трудно читатели за отдавна забравения в миналото колос на българската сатирична мисъл.

„Демокрацията“, която според някои „десни“ идиоти вече била победила у нас, на първо място смачка и унижи традиционното чувство за хумор на българския народ. Сатириците от времето на бай Тошо бяха строго контролирани и често наказвани от тогавашните партийни цензури, но въпреки всичко успяваха да жилят, и то доста болезнено, многобройните недъзи на тогавашното общество.
А днес, когато под път и над път се тупаме в гърдите и се гордеем със свободата на изразяване? Къде са сатиричните вестници и списания, къде са убийствените карикатури, които да предизвикат засегнатите негодници и да ги накарат поне да шибнат един шамар на окепазилите ги журналисти?

Вместо това видяхме миналата седмица лицата на неколцина мънкащи редактори в „Стършел“, които съвсем откровено си признаха, че ги е страх от по-ярки изяви и че автоцензурата е най-често срещаната заразна болест в тяхната някога така безстрашна хумористична общност.
Тук се крие отговорът и на изключително тревожния въпрос: Защо България не влиза дори в първата стотица на държавите, в които днес се измерва свободата на словото?

Този унизителен факт не попречи на най-популярните медии у нас да настръхнат като ято безмозъчни папагали и да повтарят в един глас до пълното оглупяване на техните потребители: „Аз съм Шарли!“. Какъв Шарли си, ти бе цървулан ниеден!
Довчера усърдно си лизал подметките на държавните цензури, за да ти спуснат някое друго евро от фондовете за съблазняване и укротяване на нещастната ни журналистическа гилдия! Днес се представяш за демократ и се ослушваш накъде духа вятърът из вмирисаните коридори на властта.

Истинска вакханалия на безмозъчни същества се вихри в родните медии през последните дни. Най-големият майтап бе сътворен от групата за платени поръчки на ДПС, оглавявана от „24 часа“ при вестниците и от фурнаджийската лопата Георги Коритаров при телевизионните наемници.
Техният смехотворен план се опита да убеди България, че лошите мюсюлмани, стреляли срещу френските журналисти, са араби, но никога... турци! Които били мирен и демократичен народ и нямали нищо общо с ислямския терор в Европа.

Лошото е, че тази изключително нагла пропаганда много бързо се разби в неопровержимите доказателства на ЦРУ, Мосад и на западноевропейските разузнавателни служби, които нагледно демонстрираха как мюсюлмани терористи от най-различен калибър се укриват на турска територия.
Лекуват се, почиват, получават инструкции от анадолските тайни служби и после заминават за поредната кървава акция в Близкия изток, а напоследък все по-често и в сърцето на Европейския съюз.

Ние, от „Десант“ и ТВ СКАТ, вече няколко години предупреждаваме нашето доста дезинформирано общество какво ни чака, ако отпуснем края на всички антибългарски елементи, които упорито рушат основите на националната ни сигурност.
Слушаха ни с половин ухо, а днес някои се опитват да изглеждат адекватни, а не заловени по бели гащи в резултат на многогодишната политика, увредила болезнено националните интереси на държавата.

Денят на истината най-после настъпи! Отсега нататък ще стане ясно кой и как ще поведе България срещу чудовището, наречено „Нов халифат“, което вече е пуснало пипалата си дълбоко в недрата на християнска България.
Ако няма истински мъже по върховете на властта, нека ги потърсим в село Коиловци. Там знаят най-добре как да се справят с нежеланите нашественици!

В категории: Коментари , Горещи новини