Изчезването на резидента

Автор: Борис Цветанов

Ако някой си мисли, че изчезването на Петко Сертов (не казвам шеф на българското ФБР, би било унижение за американските братушки) е нещо ново невиждано и нечувано, да си спомним „Еклесиаст": „Нищо ново под слънцето!"
73 години преди Петко Сертов яко дим изчезва, за последно видян на гара София пред влака на заминаващите от страната служители в английската легация, началникът на паспортното бюро Владимир Гриневич.

Той е руснак, женен за англичанка, живееща в България, и сдобил се заради това с английско поданство. Службата му в легацията е прикритие за дейността му на резидент на „Сикрет сървис”.
Следен от българското разузнаване, той още е апетитен обект за Гестапо, за ГПУ (НКВД), за белогвардейското разузнаване, за Толстоевия фонд (разузнаването на Ватикана) и за японския шпионаж в България.

Случаят „Гриневич”, без да вдига сегашния много шум за нищо, предизвиква специализиран интерес, който трае пет години. И Богдан Филов е отбелязал аферата в дневника си, но като неспециалист той се задоволява с общите фрази: арестуван от българската полиция и предаден на немците.

Това няма нищо общо с действителността. Близкият до Гестапо разследващ журналист Алфред Герик пише за случая в „ГПУ на Балканите" в „Берлинер баобахтер" през 1943 г. С изчезването на Гриневич се занимават през 1945 г. и два състава на Народния съд. А през 1946 г. от Москва идва и специалистът от НКВД Владимир Пудин, който също се интересува от белогвардееца.

Според Герик, с английският резидент, за когото в Берлин имало съмнение, че работи и за руснаците, на гарата разговаряли колеги, които му се присмивали на цинцарлъка да не даде малко повече пари и да пътува като тях в първа класа, а намерил място в последния второкласен вагон. С жена си в това време Гриневич е в мъгляв конфликт и тя с децата вече е напуснала страната.
По данни на полицията, на агента на Гестапо на гара Свиленград и началника на паспортната служба там Борис Николаев Гриневич бил свален от влака заради нередност в документите.

За англичаните всичко свършва до тук и на 11 март 1941 г. на прощалната аудиенция при цар Борис ІІІ пълномощният министър на Великобритания Джордж Рендел остро повдига въпроса пред българския държавен глава: „Моят помощник, началник на паспортния отдел, беше брутално отвлечен при заминаването му в Истанбул. Англичаните, Ваше Величество, са сантиментален народ, в нашата богата история имаме случай, в който страната ни е обявила война на друга държава за отвлечен наш сънародник..."
Царят само обещава да разпореди разследване и Рендел заключава в мемоарите си „Мечът и маслиновото клонче": „Разделихме се тъжно и студено".

Надникването зад завесите започваме с покаянието на Христо Димитров, полицейски началник на Хасковска област, пред Народния съд: „От Пловдив ми се обади полицейският началник Борис Михайлов: „Отиваш на гара Свиленград, там има задържано лице, което с колата, по заповед на директора на полицията Христо Драголов, ще откараш в София". Пътувах с четириместна кола „Мерцедес Бенц"... Поех лицето... Колкото пъти се опитах да заговоря лицето, което поех, като Владимир Гриневич, той не ми отвърна нито с дума, нито с жест..."

Гриневич е предаден в София на началника на отделение Б към Дирекцията на полицията Андрей Праматаров. Пред Народния съд той казва: „Разпитан от мой служител, Гриневич направи пълни признания за своята дейност. Беше изготвена преписка и предадена от мен на началника на Държавна сигурност Павел Павлов. Той я задържа, напомних му след 5-6 дни, той каза: „Ще ви повикам!". Чак след 15 дни инспекторът Добри Ценов получил нареждане да предаде лицето на германците. Гриневич бил предаден на Болман, който впоследствие го изпратил с аероплан за Виена".

Малко отклонение – в обвинителния акт на Праматаров се посочва, че Болман бил секретар на германския пълномощен министър в София Адолф Хайнц Бекерле. Това говори за пълна некомпетентност на обвинителите и съдиите – Бекерле поема длъжността четири месеца след изчезването на Гриневич.
Кашата е толкова объркана, че вдигането на ръце от случая е напълно основателно. Но през 1947 г. се появява ярък лъч в светлината.
По това време началник на военното разузнаване е генерал Петър Вранчев и за него вече сме писали в „Десант”, разказвайки за секскапана, устроен от ЦРУ на генерал Владимир Стойчев.

Една от първите акции на Вранчев е създаване на агентурна група Х 11. Тя е ръководена от полковник Петър Петров. Нейната задача е да проникне сред емиграцията ни в Австрия и Италия. Така наш агент попада на изключителна находка – бившия началник на ДС Павел Павлов. Той отказва сътрудничество, но предлага сделка – да даде на нашите хора документация от архива, който успял да изнесе зад граница, срещу гарантирани грижи за семейството му в България.

Като анонс разказва следното: „Още като видях отвлечения от нашите хора Владимир Гриневич, разбрах, че срещу мен стои двойник. Някой ни беше изпързалял. Казах това на Ото Делиус – полицията не поддържаше връзки с Гестапо. Тогава Делиус отишъл при един от шефовете на службата на Калтенбрунер в София – Фабер. И му се присмял за допуснатия гаф, уж следили всичко, пък каква станала... Абверът и Гестапо бяха съперници и често си правеха номера... Фабер изпросил от Делиус да си мълчи за гафа и съобщил в Берлин, че българската полиция била преметната и арестувала приличащ на Гриневич човек..."

Стигнахме до още по-голямо объркване.
По пътя на най-лекото съпротивление може да се приеме, че английският резидент е подменен от руснаците, които най-много се интересували от него. Може да се допусне и това да е сделка между „Сикрет сървис” и НКВД, които от края на 1940 г. работят в тясно сътрудничество и си подаряват един другиму агентура – така например матерния шпионин Геме Димитров, баламосващ англичаните, че подготвя държавен преврат, е даден за временно ползване и от руснаците. А Гриневич е връзка между Геме и една английска шпионска група, действаща по Черноморието.

Никола Гешев, впечатлен от големите успехи на колегата си Андрей Праматаров в борбата му с английския шпионаж, вмъкнал в английската легация петима свои агенти и директно тършувал касата на главния резидент на „Сикрет сървис” Александър Рос, решава да внедри свой агент сред заминаващите си английски дипломати, повечето от които щели да останат в английската легация в Анкара. Той слага картите на масата пред Гриневич, като срещу спасяването му резидентът трябвало да вмъкне една млада жена в легацията, уж изживявайки с нея любовен роман – нещо, към което сантименталното младо семейство Елеонора и Дъглас Бъск проявило романтично разбиране. Гешев и в този случай гледал далече напред – бременната Елеонора имала нужда от помощничка, а Дъглас бил обещаващ дипломат (скоро той става секретар на посолството в Анкара).

Агентката на Гешев, чието име никога няма да узнаем (предполагаме, че се е казвала Мария или Марина), е радушно приета не само от семейство Бъск, но и от всички в легацията, особено от жените. Тя трябва да е била добра актриса и изиграла ролята на безутешна Жулиета по загадъчно изчезналия Ромео.
В резултат на което след време в бюрото на Никола Гешев ще се появяват сведения, които нямат цена. Включително и протоколите от тайната среща в Техеран на Сталин, Чърчил и Рузвелт.

Накрая можем да си помислим дали пък появилите се тук и там сведения за забелязан Петко Сертов не са нещо от рода на историята с двойника на Гриневич.
Николай Колев-Босия вече твърди, че Петко Сертов е някъде из Сърбия при Цветан Василев. Ние ще допълним, че може би си играят на американската игра „един картоф, два картофа" в нов вариант: „едно милиардче, две милиардчета".


В категории: История , Горещи новини