Беше 1984 година. В нашата махала, в апартамента на родителите на Пенчо. Викахме си наздраве, ядяхме от малките, кръгли сандвичи, направени от онези, дългите франзели, намазани с пастет, масло, а отгоре – парченце кисела краставичка или вече не помня какво. Някои от нас се понапиха. Други го направихме още по-сериозно.
Бяхме на по 15 години, полудели хлапета, оставени благосклонно от възрастните да се почувстват общност, да си купят алкохол (в кварталния супер уж не даваха на непълнолетни, ама си взехме доволно количество) и да си обещават, че ще останат заедно завинаги, каквото и да стане.
Гледахме издутия докрай телевизор, от който Оскар Бентън гъгнеше „Бу-бу-бу-бу“ (песента от „За кожата на едно ченге“ с Ален Делон, знаете я), а после унгарските рокаджии „Картаго“ и се радвахме на свободата си.
Ние тогава не знаехме, че това е малка свобода, че я демонстрираме само пред майки и бащи и че истинската свобода е посмъртно недостижима за нас. Имахме смътна представа, че ни предстои казарма, за която бяхме чували от разказите на бащите и чичовците си, а после… Не знаехме. Слушахме до припадък КИСС, „Рейнбоу” и „Пърпъл”, а после се обадихме по телефона на съученички, празнуващи в друго гнездо (за мобилни телефони никой не беше чувал), които ни поканиха да „отидем да ги видим“.
Кьор-кандил пияни деца се замъкнахме към съседния жилищен комплекс с осеметажни панелки, а аз паднах по пътя, вече ми беше дошло много в повече. А не знаехме какво предстои…
Беше 1994 година. Не мога да кажа със сигурност къде се бяхме събрали, интензивното живеене през последните 20-ина години почти е изличило спомена ми, но пред очите ми изплуват част от хората, с които бяхме заедно през 1984-а. Някои вече семейни, други – уж с надежда за нещо подобно, трети – просто ей така, но със сигурност бяхме с един по-малко.
Пенчо избяга пръв Скочи от кораба, направо в снеговете на Френска Канада. Пак имаше много пиене, пак бяхме обнадеждени, но този път не особено сигурни точно за какво. И нямахме ясна представа какво предстои.
Беше преломно време и бяхме на 26 години. Помня, че един от нас разказваше на висок глас, че в момента се зараждали някакви организации, на които всички викали „мутрите“ и ние, макар че не бяхме особено изявени спортисти (кой беше тренирал тенис, кой футбол, кой бокс… ), можем да направим нещо подобно, защото сме много задружни, но да вадим пари.
Помня и как всички го погледнахме втрещено и веднага ни стана ясно, че ние никога няма да станем такива. Никога. И още не знаехме какво предстои…
Беше 2004 година. Поизпратили доста от нашите (в Европа, Австралия и Северна Америка, най-вече), пак празнувахме заедно, както преди. Новогодишното слово не беше от председателя на БКП, а от президента (Ехее!) на България. Слушахме го как нарежда за добро, хубаво, успех и късмет на всички сънародници, но някак си не вярвахме толкова силно, както през 1984-а. Да не кажа, че почти не вярвахме. Вече бяхме изяли солидно количество шамари от живота, вече бяхме понапълнели, косите ни започваха да си тръгват, но все още мислехме, че всичко ще се оправи. Много скоро. След само някакви си 3 години. Когато влезем в Европейския съюз и към нас потекат пълноводни реки от мед, масло, инвестиции и доверие.
Хем предполагахме, че това няма да е толкова лесно, хем бяхме достатъчно поостарели, за да не поддържаме напразни илюзии, но пак беше Нова година, пак беше весело и празнично и все още си вярвахме в Дядо Мраз. И в Дядо Коледа, но въпреки него все още тайно в мислите си тачехме оня, съветския, „с бородой и шляпой“.
Коледа си е Коледа, но Нова година си е друго. Стар, почитан повод за поредно безумно напиване. Както през изминалите десетилетия от 1944 година дотогава. Радвахме се много на Пенчо, той се беше замогнал в чужбина и това беше голям повод за гордост, все едно всеки от нас преживяваше неговия успех. Мислехме си, че знаем какво предстои…
Беше 2014 година. Качихме се в Котленския Балкан, за да отпразнуваме както си му трябва. Пет коли народ, заедно с децата. Далеч по-организирани от преди, далеч по-умни (да, бе, кой знае) и много технологично напреднали.
Разговорите ни бяха доста по-различни от предишните, за които прочетохте по-горе. Яденето беше много по-изобилно, пиенето ни беше по-качествено, но традиционно наблегнахме на любимата българска ракия.
Пихме, радвахме се и плакахме безутешно за тези, които изгубихме.
Пенчо почина внезапно в края на годината. Точно когато бяхме хванали чашите в очакване на гърмежа на шампанското, слушахме новия президент как мънка и обяснява азбучни истини, които всички отдавна знаехме, един повечко пийнал приятел подметна „Айде свършвай, че да има Нова година, бе!“
В снежната виелица на първите минути на Васильовден играхме хоро, пожелавахме си тази година да бъде най-хубавата от 1984-а насам и вярвахме, че ще е така.
Защото знаехме какво предстои…
Такова, каквото сами си го направим.
